Издателство „Парадокс“ ще издаде скоро последната книга на Светлана Алексиевич – „Време секънд хенд: Краят на червения човек“. В него белоруската журналистка е събрала записвани в продължение на години в края на миналия и началото на този век истории на стотици обикновени хора, преживели епохата на Съветския съюз.
67-годишната Алексиевич е тазгодишният носител на Нобеловата награда за литература, една от малкото, получили подобно отличие за нехудожествени творби. Наградата й се присъди за нейните „многопластови писания, паметник на страданието и смелостта на нашето време“.
Ето откъс от „Време секънд хенд: Краят на червения човек“, издадена през 2013 г. Преводач e Ангелина Александрова:
Анна М-ая, архитект, на 59 години.
Майката
– А-а… аз… Аз повече не мога така… Последното нещо, което си спомням е вик. Чий? Не знам. Мой? Или съседката е викала, като е усетила на стълбите мириса на газ. Викам милиция. (Става и отива до прозореца.) Есен. До неотдавна беше жълта… вече е черна от дъждовете. И светлината даже вече през деня е някъде далеч. Още от сутрин е тъмно. Включвам всички лампи в къщата, а те изгарят всеки ден. Не ми стига светлина… (Връща се и сяда срещу мен.) Отначало сънувах, че съм умряла. Като дете съм виждала как умират хора, а после забравих за това… (Бърше сълзите си.) Не е ясно, защо плача? Знам всичко…
Знам всичко за живота си… В съня ми над мен обикаляха много птици. Бият се в прозореца. Събудих се и имах чувството, че някой стои до главата ми. Някой е останал там. Искам да се обърна, за да видя – кой е това? Някакъв страх, някакво предчувствие, че това не бива да се прави. Не може! (Мълчи.) Аз за друго… за друго исках… Не веднага за това… Вие питахте за детството. (Тя закрива лицето си с ръце.) Ето, вече усещам… Усещам сладкия мирис на подбела… И планините виждам, дървената вишка, и войника на нея – през зимата в кожух, през пролетта в шинел. И железни легла, много железни легла, едно до друго. Една до друга… Преди ми се струваше, че ако разкажа на някого за това, ще искам да избягам от този човек и повече да не го виждам. Всичко това е мое… и скрито дълбоко, дълбоко…
Никога не съм живяла сама, живях в лагер в Казахстан, казваше се Карлаг, след лагера – в заточение.
Живеех в дом за сираци, в общежитие… в комуналка … Винаги много други тела, други очи. Мой собствен дом се появи, когато вече бяха на четиридесет. Дадоха ни двустаен апартамент с мъжа ни, децата ни вече бяха големи. По навик бягах при съседите, като в общежитие, вземах на заем ту хляб, ту сол, ту кибрит, и затова не ме обичаха. А аз никога не съм живяла сама… и не можех да свикна…
Освен това винаги съм искала писма. Чаках пликове, пликове! И сега чакам… Пише ми една приятелка, тя замина при дъщеря си в Израел. Пита ме: какво става при вас? Какъв е животът след социализма… А как живеем? Вървиш по позната улица: френски магазин, немски, полски – всички имена са на чужди езици. Чуждестранни чорапи, блузи, ботуши… бисквити и салам… Никъде не може да се намери наше, съветско. Само това слушам от всички страни: животът е борба, силният побеждава слабия и това е естественият закон. Трябва да си отгледаш рога и копита, желязна броня, слабите не са нужни на никого. Навсякъде лакти, лакти, лакти. Това – фашизъм, това – свастика! Шокирана съм… и отчаяна! Това не е мое. Не е мое това! (Мълчи.)
Ако някой до мен… някой да беше… Съпругът ми? Той ме изостави. А аз го обичах… (Внезапно се усмихва.) Оженихме се през пролетта, когато цъфтят сливите, а люляците вече са напъпили. Той си тръгна също през пролетта. Но идва… идва при мен в съня ми и никак не може да се сбогува… Нещо все говори, говори. А денем… оглушавам от тишина. Ослепявам. С миналото отношенията ми са като с жив човек…
Помня как в „Новый мир“ публикуваха и после всички четяха „Един ден от живота на Иван Денисович“ на Солженицин. Всички бяха потресени. Толкова много разговори! А аз не разбирах защо такъв интерес и такава изненада? Всичко ми беше познато, абсолютно нормално за мен: затворници, лагер, кофа за изпражнения… И зона. През тридесет и седма арестуваха баща ми, той работел по железопътната линия. Мама тичаше, суетеше, доказваше, че не той е виновен, че това е грешка. За мен забрави. Забрави за мен. Когато си спомнила, искала да се отърве, вече е било твърде късно. Тя пила всякакви гадости… влизала в гореща вана. И… се родило недоносено бебе… Но съм оживяла.
По някаква причина оживявам много пъти.
Много пъти! Скоро след това мама също я арестували и мен заедно с нея, тъй като не е можело дете да бъде оставено само в апартамент, била съм на 4 месеца. Двете ми по-големи сестри мама успяла да изпрати при сестрата на баща ми на село, но от КВД дошло писмо: децата да се върнат в Смоленск. Взели ги директно от гарата: „Децата отиват в дом за сираци. Може и да израснат като комсомолци.“ Дори адреса не ни дадоха. Открихме момичетата, когато вече бяха омъжени, и имаха собствени деца. След много, много години… В лагера до три годишна възраст живеех с мама. Мама си спомняше, че малките деца често са умирали. През зимата мъртвите ги прибирали в големи бъчви и там те пролежавали до пролетта. Плъховете ги изгризвали. През пролетта погребваха… погребваха това, което оставаше… След третата година вземаха децата от майките и ги преместваха в детска барака. След четири… не, вероятно, след петата година… аз вече нещо си спомням… На епизоди… Сутрин през телта виждахме майките си: брояха ги и ги водеха на работа. Водеха ги извън зоната, където ни беше забранено да ходим. Когато ме питаха:
„От къде си, момиченце?“ – отговарях: „От зоната.“
„Зад зоната“ – това беше друг свят, нещо странно, плашещо, несъществуващо за нас. Там беше пустиня, пясък, сухи степни треви. Струваше ми се, че пустинята е безкрайна и друг живот, освен нашия, няма. Нас ни охраняваха нашите войници, ние се гордеехме с тях. Те имат звездички на фуражките си….
Имах един приятел, Рубик Циринский… Той ме водеше при майките през дупката под телената ограада. Строяват всички да ги водят в столовата, а ние се крием зад вратата. „Ти не обичаш ли каша?“ – питаше ме Рубик. А аз исках да ям винаги и много обичах каша, но за да видя мама бях готова на всичко. И ние пропълзявахме в бараките при майките, а те бяха на работа, бараките бяха пусти. Знаехме, но все пак пълзяхме, душехме всичко. Железни легла, железен резервоар за питейна вода, чаша на верижка – всичко това миришеше на майки. На земя и на майки миришеше… Понякога откривахме там нечии майки, те лежаха в леглата и кашляха, нечия майка кашляше кръв… Рубик каза,че това е майката на Тамочка, а тя ни беше най-малката. Тази майка скоро след това умря. А после почина и самата Тамочка, и аз дълго мислех: на кого да кажа, че Тамочка е умряла? Нали и майка ѝ умря… (Млъква.)
След много, много години, си спомних за това… Мама не ми вярваше: „Ти беше едва на четири годинки.“ Тогава и разказвах, че тя ходеше с брезентови обувки с дървена подметка и от някакви малки парчета шиеше големи фланели. И тя пак се изненадваше и започваше да плаче. Спомням си… Спомням си аромата на едно парче пъпеш, което мама ми донесе, голямо колкото копче, завито в някакво парцалче. И как веднъж момчетата ме повикаха да си играем с една котка, а аз не знаех какво е котка. Бяха донесли котката от вън, в зоната нямаше котки, не оживяваха, защото не оставаше никаква храна, ние всичко изяждахме. През цялото време си гледахме под ноктите: какво да намерим и да изядем.
Ядяхме някакви треви, коренчета, облизвахме камъчета.
Много ни се искаше да нахраним с нещо котката, но нямахме нищо и я хранехме със слюнка след обеда си и тя ядеше! Тя ядеше! Спомням си как мама веднъж искаше да ми даде бонбон. „Анечка, вземи бонбона!“ – извика ми тя през телената ограда. Охраната я прогони… тя падна… влачеха я по земята за дългата черна коса… Уплаших се, представа нямах какво е бонбон. Нито едно от децата не знаеше какво е бонбон. Всички се уплашиха и осъзнаха, че трябва да ме скрият и ме избутаха в средата на групата. Мен децата винаги ме слагаха в средата: „защото нашата Анечка пада.“ (Плаче.)
Не разбирам защо плача? Аз всичко знам, всичко за живота си… Ето… Забравих, за какво говорех? Мисълта си не завърших… Не е ли така?
Страхът не беше само един… Имаше много страхове, големи и малки. Страх ни беше да растем, страхувахме се, че ще станем на пет. На пет години ни закарваха в сиропиталище, ние разбирахме, че това е някъде далеч… далеч от майките… Мен, както и сега си спомням, ме извозиха в сиропиталище номер осем в село номер пет. Всичко беше под номер, а вместо улици: линия първа, линия втора… Натовариха ни на камион и потеглихме. Майките бягаха, ловяха се за борда, викаха, плачеха. Спомням си, че майките плачеха винаги, а децата плачеха рядко. Ние не бяхме капризни, не бяхме палави. Не се смеехме. Да плача се научих чак в сиропиталището. В сиропиталището ни биеха много силно. Казваха ни: „Можем да ви бием и дори да ви убием, защото майките ви са врагове.“ Не познавахме бащите си. „Майка ти е лоша.“ Аз не помня лицето на жената, която постоянно повтаряше това. „Майка ти е лоша. Тя е наш враг“. Не си спомням дали тя изричаше точно думата „убия“, но нещо такова… някакви такива думи. Някакви страшни думи… Някакви… да… Страх ме беше дори да ги запомня.
Ние нямахме възпитатели, учители, такива думи не бяхме чували, ние имахме командири. Командири! Те винаги носеха дълги линии… Биеха за нещо или просто така… просто биеха… Исках да ме бият така, че да ми станат дупки и тогава щяха да престанат да ме бият. Дупки не станаха, но цялото ми тяло се покри с гнойни фистули. Зарадвах се… Приятелката ми Олечка беше с метални скоби в гръбнака, нея не можеха да я бият. Всички ѝ завиждаха… (Дълго гледа през прозореца.) Никога не съм разказвала за това. Страхувах се… А от какво се страхувах? Не знам… (Замисля се.) Ние обичахме нощта… Чакахме да падне нощта по-скоро. Тъмна, тъмна нощ. През нощта при нас идваше леля Фрося, нощният пазач. Тя беше добра, разказваше ни приказки за Альонушка и за Червената шапчица, носеше в джоба си пшеница и даваше по няколко зрънца на тези, които плачеха. Най-много плачеше Лилечка, и сутрин, и вечер плачеше. Всички имахме краста, дебели червени лишеи по корема, а Лилечка под мищниците имаше и циреи, гнойни. Спомням си, че насърчаваха децата да информират за другите, това се насърчаваше. Повечето от всички доносничеше Лилечка… Казахският климат е суров, през зимата е минус 40 градуса, през лятото – плюс 40. Лилечка умря през зимата. Ако беше доживяла до тревата… Нямаше да умре сутринта… Не… (Замлъква на половин дума.)
Учиха ни… най-много ни учеха да обичаме другаря Сталин. Първото писмо в живота си писахме до него, в Кремъл. Това беше толкова… Когато научихме буквите, ни раздадоха бели листове и под диктовка писахме писмо до най-добрия, най-любимия си вожд. Ние го обичахме, вярвахме, че ще получим отговор и че ще ни прати подаръци. Много подаръци! Гледахме портрета му и ни се струваше толкова красив! Най-красивият на света!
Ние дори обсъждахме кой колко години от живота си ще даде за един ден от живота на другаря Сталин.
На първи май на всички ни връчваха червени знаменца, вървяхме и радостно махахме. На ръст аз бях най-малка, стоях в края и винаги се притеснявах, че за мен няма да остане флагче. Ами ако не стигнат! През цялото време ни учеха, говореха ни: „Родината е вашата майка! Родината е мама!“. А ние питахме всички възрастни, които срещнехме: „Къде е майка ми? Каква е мама?“ Никой не познаваше нашите майки… Първата майка дойде при Рита Мелникова. Тя имаше изумителен глас. Тя ни пееше приспивна песен: „Спи, моя радост, заспи. /Заспаха всички светлинки… /Нито врата не скрипти, /мишка зад печката спи… . “ Не знаехме тази песен, запомнихме я наизуст. Молехме: още, още. Когато свърши да пее, заспахме. Тя ни казваше, че нашите майки са добри, че са красиви. Всички майки са красиви. Че всички наши майки пеят тази песен. Чакахме … После преживяхме ужасно разочарование – тя не ни беше казала истината. Идваха други майки, те не бяха красиви, бяха болни, не умееха да пеят. И ние плачехме… плачехме горчиво… Плачехме не от радост от срещата, а от огорчение. От тогава не обичам неистината … не обичам да мечтая … Не биваше да ни утешават с неистини, не биваше да ни мамят: майка ти е жива, не е мъртва. После се оказва… няма красива мама или въобще няма мама… Не!
Всички бяхме много мълчаливи. Не си спомням разговорите ни… помня докосванията… Приятелката ми Валя Кнорина ме докосва и аз знам за какво мисли, защото всички мислим за едно и също. Знаехме интимни подробности един за друг: кой се напишква през нощта, кой крещи на сън, кой хърка. Аз постоянно си изправях зъб с лъжица. В една стая – четиридесет железни легла… Вечер команда – дланите – заедно и под бузата, и всички – на дясна страна. Трябваше да го правим заедно. Всички! Това беше общност, дори и да е животинска, от хлебарки, но мен така са ме възпитали. И до сега съм такава… (Обръща се към прозореца, за да не виждам лицето ѝ в тези минути). Лежим, лежим през нощта и започваме да плачем… Всички заедно: „Добрите майки вече пристигнаха…“ Едно момиче каза: „Аз не обичам мама! Защо се бави толкова и не идва за мен?“. Аз също се обиждах на майка си. А на сутринта пеехме в хор… (Веднага започва да си тананика.) Утринта обагря нежно/древен Кремъл с цветове. / Цялата страна съветска/се пробужда и зове…“ Красива песен. За мен тя и сега е красива.
Първи май! Повечето от всички празници на света обичахме Първи май. На този ден ни даваха нови палта и рокли. Всички – еднакви. Започваш да им вдъхваш живот, маркираш ги, ако ще да е с някакво възелче или гънка… че това е твое… част от теб… Казваха ни, че Родината – това е нашето семейство, тя мисли за нас. Преди началото на първомайската манифестация изнасяха в двора голяма красиво червено знаме. Биеше барабан. Веднъж – чудо! – при нас пристигна да ни поздрави един генерал. Разделяхме всички мъже на войници и офицери, а този беше генерал. Панталони с лампази. Катерехме се по високия перваз, за да гледаме как се качва в колата си и ни маха с ръка.
„Ти знаеш ли какво е татко?“ – попита ме Валя Кнорина вечерта. Не знаех. И тя също.
(Мълчи).
Имахме един Стьопка… Кръстосваше ръце, все едно е с някого и започваше да се върти по коридора. Сам със себе си танцуваше. На нас ни беше смешно, а той на никого не обръщаше внимание. И една сутрин умря, без да е болен умря… Веднага. Дълго време не го забравихме… Казваха, че татко му е голям военачалник, много голям генерал. А после и на мен под мищницата ми се появиха циреи и се спукаха. Толкова ме болеше, че плаках. Игор Корольов ме целуна в килера. Бяхме в пети клас. Започнах да оздравявам. Оцелях … Отново! (Гласът ѝ се повишава до вик.)
Нима някой се интересува от това в момента? Кажете ми – кой? Не е интересно и отдавна не е нужно. Нашата страна не съществува и никога повече няма да я има, а ние сме… стари и противни… с ужасни спомени и бездушни очи… Ние сме! А сега какво е останало от миналото ни? Само това, Сталин напои земята с кръв, Хрушчов я засади с царевица, а на Брежнев всички се смяха. А нашите герои? За Зоя Космодемянская започнаха да пишат във вестниците, че била шизофреничка, след прекаран в детството ѝ менингит и че страстта ѝ е била да опожарява къщи. Психично болна. А Александър Матросов се хвърлил върху немската картечница, не за да спаси другарите си. И Павел Корчагин вече не е герой… Съветски зомбита! (Малко по-спокйно.) А аз и досега сънувам лагерни сънища… И до сега не мога спокойно да гледам никакви овчарски кучета…боя се от всякакви хора във военна униформа… (през сълзи.)
0 Коментара