Под това заглавие по книжарниците излезе новата книга на Калин Тодоров. Тя е продължение на „Зад завесата на соца”:
„Една от най-жилавите мантри на Прехода е, че ние – децата на Политбюро, ръководим държавата. За някои – Миглена Кунева, Сергей Станишев, Борис Велчев, Евгени Танчев, това донякъде може и да е вярно. На мен, уви, се падна само второстепенна роля на страничен наблюдател. За това пък се опитах да я изиграя добре, като безпристрастен фотоапарат, който хладно, без гняв или възторзи, фиксира картините на пиесата, наречена, кой може да каже защо, „Преход”.
Обаче, както във всеки „Театър на абсурда”, и тази пиеса се оказа без видимо начало и без ясен край, и без всякакви правила. Отпред, под светлините на прожекторите, спазвайки предварителния сценарий, се караха, воюваха и накрая се сдобряваха и договаряха главните герои като Андрей Луканов, Георги Първанов, Жан Виденов, Иван Костов, Симеон Сакскобурготски и Бойко Борисов.
Отзад обаче, зад завесата и зад кулисите, непрекъснато променяха сценария, задраскваха сцени, въвеждаха нови герои, дописваха реплики и объркваха конците „кукловоди” като Любен Гоцев, Майкъл Чорни, Джордж Сорос и Александър Дугин. А, за да стане хаосът пълен, от време на време на сцената изскачаха и фараони, кредитни милионери, мутри, масони, търговци на оръжие, наркопласьори, иманяри, врачки и дори извънземни.
За това, когато се опитах да събера картините от пиесата в тази книга, се получи една хаотична книга, за едно хаотично време.”
Откъс
…Първи, който започнаха да правят аукциони на картини, почти веднага след промените, бяха Павката, собственик на галерия “Виктория”, и Марковски и Фицов от арт-фирмата „Аполон и Меркурий”. Те правеха търговете си в скъпите и луксозни хотели „Радисън”, „Шератън” и „София”. На тях бяха канени да От доста време дъщеря ми и синът ми ме „врънкаха” да ги заведа на търг за картини. Пионери на аукционите в България, които стартираха наддават за произведения на изобразителното изкуство преди всичко много богати хора, олигарси, които имаха амбицията да се превърнат в елитни колекционери. Малко провинциални и снобски, аукционите все пак бяха интересни и елегантни. Те внасяха лек аристократичен дух в залятата от първенющина и чалга-култура столица. Повечето от участниците, макар и сред тях да имаше доста мутри и аферисти, бяха хора с разбиране и вкус към изкуството. Картините, които се предлагаха на търговете, бяха стойностни платна на стари майстори и на доказали се модерни автори, внимателно проверявани от експерти, всяко със специален сертификат за автентичност. Умишлено никога, или поне почти никога, не се предлагаха крадени картини или фалшификати. Аукционите „даваха хляб” на много хора: художници и скулптури, изкуствоведи, галеристи, търговци, експерти, майстори на рамки, журналисти, застрахователи. Те допринесоха много за популяризирането на изобразителното изкуство и дръпнаха рязко напред арт пазара.
Реших да заведа децата на традиционния аукцион на „Аполон и Меркурий”. До този момент, всичките търгове на Марковски и Фицов бяха преминавали при образцов ред, без всякакви проблеми, на много високо равнище. И този път картините, добре подбрани, бяха изложени за предварителен оглед ден преди това в една от залите на хотел „София”, за да могат ценителите още преди самия търг вече да са направили своя избор. Събитието беше шумно и подходящо разгласено и рекламирано. Имаше покана на сайта на арт-фирмата в Интернет. Всички големи вестници – „24 часа”, „Труд” и „Стандарт”, радиото и телевизията, пуснаха интервюта с двамата собственици и разбор на предлаганите картини от изкуствоведи. Във фоайето на хотела бяха изложени големи рекламни пана и плакати за търга.
Точно в 18 часа, на мястото си застана водещият Игор Марковски. Игор е внук на големия български поет Венко Марковски. „Метнал” се на дядо си, Игор има артистични заложби, вроден талант да забавлява хората, беше завършил ВИТИЗ, актьорско майсторство, истински спектакъл беше само да го гледаш. Затова с неотслабващо внимание го наблюдавахме и слушахме, всичките ценители – малката, дискретна зала на мецанина на хотел „София” беше събрала около петдесет души-известни колекционери, търговци, галеристи, художници и изкуствоведи. Обстановката беше спокойна и стилна, от тонколоните на хотела тихо се лееше класическа музика. Игор откри търга, представи първите картини и ето, че предложи на нашето внимание позиция номер „Десет”. Погледнах в каталога: „ Натюрморт цветя”, акварел на Константин Щъркелов, 60 на 40 см, отлично състояние, цена 3 500 лева. Вдигна се плахо една ръка, след нея, по-решително втора, някой предложи 3700 лева, друг спря на 3 900. 3900 веднъж, 3900 втори път и точно преди чукчето да удари „продадена”, … се чу страшен трясък.
Вратата на залата беше избита с ритник. При нас влетяха тридесетина големи, черни, страшни мъжаги – с маски на лицата, с маскировъчни десантни дрехи. Приличаха на японски нинджи, но бяха въоръжени с руски автомати „Калашников”, помня, със сгъваеми приклади. Няколко от щурмоваците завардиха прозорците, за да не избягаме през тях, другите плътно ни обградиха. Командирът на „баретите”, защото това бяха именно командоси от звеното за анти-тероризъм, избута водещия на търга от катедрата и зае мястото му. Широката усмивка на Игор, който наивно първо беше помислил, че това е някакъв весел маскарад, замръзна на лицето му, когато се чу щракването на белезниците. Командирът със строг, нетърпящ възражение, тон, ни информира, че тук се извършва продължавано престъпление по, вече не помня точно кой, член на „Наказателния кодекс”, и всички ние сме съучастници на извършителите. Затова незабавно трябва да си предадем личните документи, и да слезем долу, където ни чакат две камионетки, за да ни закарат до полицейския участъка за разпит. Дъщеря ми беше бременна в осмия месец и не на шега се уплаших да не пометне от шока. Заявих на висок глас, че никъде няма да ходя, докато не повикат адвокатите ми. Чуха се и други ядосани възгласи, хората лека, полека се окопитваха от първата изненада, затова шефовете на „баретите” решиха, след дълго съвещание, да ни разпитват в съседното помещение. Там вече ни чакаха много следователи.
Откъде сме разбрали за незаконния, таен търг? Кои картини са крадени или са фалшификати? Кои от тях сме възнамерявали да закупим? Откъде имаме парите? Дознателката, която ме разпитваше, младо и културно момиче, явно си даваше сметка за дивашката нелепост на положението и видимо изпитваше страхотно смущение и чувство за вина.
Това съвсем не можеше да се каже за командира на „баретите”, който гордо се наслаждаваше на триумфа си. Самодоволно, той нареди по радиостанцията да го свържат с министъра, на когото с видимо удоволствие докладва: „Шефе, всичките ги гепихме на местопрестъплението”.
По-късно стана ясно, че това е била съвместна акция на Министерствата на културата и на вътрешните работи, поръчана от министрите Цветан Цветанов и Вежди Рашидов. Тя била предизвикана уж от сигнали, че търгът нямал необходимите разрешения, на него щели да се предлагат ментета и крадени картини.
Това беше абсолютна безмислица. Ставаше дума за търг номер „100” на „Аполон и Меркурий”, Марковски и Фицов никога дотогава не се бяха издънвали. Нещо повече, на тези аукциони те бяха продавали много от скулптурите на самия Вежди Рашидов, който от благодарност им спретна „пуча”. Скритата, истинската причина за акцията беше, че тя трябваше да се превърне в кулминацията на силовата кампания на Цветан Цветанов. Тя течеше от няколко месеца, този път трябваше да бъдат сплашени хората на изкуството и културата. Така, безпардонно, нагло и силово, окончателно трябваше да бъде утвърден милиционерският авторитет на новата власт.
Действията на „баретите” бяха толкова груби и брутални, че Фицов, възрастен човек, получи тежка диабетна криза от преживения ужас и линейка го закара спешно в болницата. След няколко часове разпити, нас, останалите, накрая ни пуснаха да си вървим, като ни снеха всевъзможни данни и ни предупредиха да не напускаме столицата.
Всички картини от търга бяха конфискувани и пролежаха дълги години в подземията на Националната художествена галерия. Както ми разказа една от реставраторките, с която понякога работех, с часове държали жените в хранилището на галерията, като ги карали да намерят фалшива или крадена картина. Обаче точно това нямаше как да стане, тъй като същите тези картини, същите тези реставратори ги бяха работили дълго време преди това.
Накрая, от кумова срама, все пак изровиха една уж крадена картина. Известният художник Кольо Манев, да почива в мир, преди време се бил оплакал, че негова маслена работа е изчезнала от тавана му. Оказа се, че картината е била предложена на търга от брат му Драгомир и Кольо оттегли жалбата си.
Все пак, прокуратурата успя някак да скалъпи и да повдигне обвинение срещу двамата галеристи. Съдиха ги за организиране на незаконен търг, дълго, досадно и мъчително, няколко години. Дъщеря ми дори я викаха от чужбина като свидетелка, но в крайна сметка нищо не беше доказано и съдът оправда Фицов и Марковски. Никои не им се извини за понесените материални и морални загуби и преживените неприятности. Нито един вестник, нито една телевизия, нито едно радио, нито един електронен сайт, не съобщи за оправдателната присъда. Картините, които с години бяха събирали прах по складовете, накрая все пак бяха върнати на притежателите си, но много от тях вече бяха със сериозни повреди.
Започнахме тази глава с Цветанов, когото, Слава Богу, вече все пак разкараха, и ще я завършим с него. Тъй като всички си мълчаха, милиционерският произвол, който бившият физкултурник и неговият ментор въведоха в държавата, постепенно стана обичайна практика. Сега е на път да се превърне и в официална държавна политика.
А арт-пазарът тихо се запъти към залеза си. И тук вече нямаше какво повече да търся.
0 Коментара