Защо небето мрази шунка

„Бог не е велик. Как религията отравя всичко“ на Кристофър Хичънс е един от най-популярните трудове, посветени на критичната и рационална мисъл в XXI век, който излиза на български език. 

Всички религии имат свойството да налагат предписания или забрани за хранене, независимо дали става дума за вече отживялото католическо ядене на риба в петък, за обожанието на индийците към кравата като свято и неприкосновено животно (индийското правителството дори предложи внос и закрила на всички говеда, заплашени от клане в резултат на болестта луда крава, поразила Европа през 90-те) или за отказа на някои други източни култове да консумират всякаква животинска плът или да нараняват живо същество, било то плъх или бълха. Но най-старият и най-упорит фетиш е омразата, или дори страхът от свинята. Той се появява още в Древна Юдея и в продължение на векове е един от начините – другият е обрязването – чрез които се разпознават евреите.

Макар Сура 5:60 на Корана да заклеймява всички неверници, но особено евреите за превърнати в маймуни и свине – често засягана тема в салафистките мюсюлмански проповеди напоследък – и същият този Коран да описва свинското месо като нечистота или дори „нечестивост“, мюсюлманите явно не виждат нищо иронично във възприемането на това чисто еврейско табу.

В целия мюсюлмански свят се наблюдава същински ужас от прасето.

Един добър пример е продължаващата забрана на „Фермата на животните“ на Джордж Оруел – една от най-очарователните и поучителни басни на съвременността, от която мюсюлманските деца на училищна възраст са лишени. Аз съм чел някои от официалните забранителни заповеди, писани от арабските образователни министерства, които са толкова глупави, че дори не забелязват злата и диктаторска роля, отредена на свинете в самата история.

Всъщност Оруел действително мрази прасетата в резултат на провала си като дребен фермер и това му отвращение се споделя от мнозина, работили с тези трудни животни в аграрни условия. Наблъскани в тесните кочини, те са склонни да се държат „свински“ – вдигат шум, бият се помежду си, понякога ядат малките си и дори собствените си екскременти, а разюзданата им галантност често е болезнена за непривикналото око. Но е забелязано, че оставени на собствените си грижи и разполагайки с достатъчно пространство, те поддържат изрядна чистота, устройват си малки бърлоги, отглеждат семейства и поддържат социални отношения със себеподобните си. Също

показват редица признаци на интелигентност,

а съотношението на мозъчната към телесната им маса е почти толкова високо, колкото при делфините. Адаптивността им към околната среда е висока, за което свидетелстват дивите или свободно отглеждани свине – за разлика от ленивите шопари и пискливите прасенца от стопанствата. Но разцепеното копито се превръща в дяволски знак за богобоязливите и вече е трудно да се каже кое е дошло първо – дяволът или прасето. Ще оставя настрана въпроса защо на господ му е трябвало да създава такова всестранно същество, а сетне да нарежда на най-висшите бозайници в своето творение да го избягват с риск да си навлекат вечния му гняв. Но факт е, че мнозина от тези инак интелигентни бозайници поддържат вярването – небето мрази шунка.

Навярно вече сте се досетили накъде бия – това чудесно животно е един от най-близките ни братовчеди. То до голяма степен споделя нашата ДНК и напоследък все по-чести стават трансплантациите на кожа, сърдечни клапи и бъбреци от свине на хора. Ако, пази боже, се появи нов доктор Моро и се възползва от успехите на клонирането, за да създаде хибрид между човек и животно, прасето ще е сред най-вероятните кандидати. Същевременно

почти всяка част от него влиза в употреба –

като се започне от вкусното и хранително месо и се стигне до кожата, ползвана за различни изделия, и четината, от която се правят четки. В реалистичния роман на Ъптън Синклеър „Джунглата“, описващ условията в чикагската кланица, е сърцераздирателно да се чете за начина, по който прасетата се закачат на куки и пищят, докато прерязват гърлата им. Дори най-закоравелите работници трудно издържат на преживяването. Има нещо в този писък…

За да продължа с доводите, ще отбележа, че децата, ако не бъдат тормозени от равини или имами, много харесват малки прасенца. Пожарникарите от своя страна не обичат да ядат свинско на скара или пръжки. В Нова Гвинея и по други места човекоядският жаргон за печен човек е „дълго прасе“. Аз нямам съответния гастрономичен опит, но по всичко личи, че на вкус нашето месо доста наподобява свинското.

Не е трудно да се оборят обичайните „светски“ обяснения за първоначалната еврейска забрана. Според тях тя била продиктувана от рационални съображения – например че в горещ климат свинското месо се разваля по-бързо и причинява трихинелоза. Този довод, може би валиден при мидите и ракообразните, които не са кашер, в случая е абсурден. Първо,

трихинелозата се среща във всички климати

и дори по-често при студените, отколкото при горещите. Второ, макар древните еврейски селища в Ханаанската земя лесно да се разпознават от археолозите по липсата на свински кости в сметищата, тези кости присъстват в сметищата на други племена. Тоест, неевреите не са се разболявали, нито са умирали от яденето на свинско. (Да оставим настрана, че ако бяха умирали по тази причина, нямаше да е нужно господ да подтиква въздържащите се от свинско да ги убиват.)

Ето защо трябва да има друго решение за главоблъсканицата. Аз претендирам за оригиналност на своя отговор, въпреки че трудно бих достигнал до него без помощта на сър Джеймс Фрейзър и великия Ибн Уарак. Според много древни авторитети отношението на ранните семити към свинете е било едновременно на

благоговение и отврата

Яденето на плътта им се е считало за нещо специално, привилегировано и дори ритуално. (Това налудничаво объркване между свято и нечестиво се среща във всички вери и всички епохи.) Едновременното привличане и отблъскване е имало антропоморфен корен – външният вид на прасето, неговият вкус, предсмъртните му писъци, очевидната интелигентност твърде много са напомняли на човек. Така свинофобията и свинофилията вероятно са възникнали в тъмните времена на човешки жертвоприношения и дори канибализъм, за които „светите“ текстове често правят осезаеми намеци. Никое поведение – като се започне от хомосексуализма и се стигне до изневярата – не става наказуемо, освен ако онези, които го забраняват (и налагат суровите наказания), сами нямат потиснато желание да го практикуват. Както казва Шекспир в „Крал Лир“, стражарят, бичуващ блудницата, тайно жадува да блудства с нея.