Борба за независимост

Една приятелка, която дълги години се бореше с непобедимия устрем на сина си да я задържи вкъщи, нарече малката си семейна война „еманципация на пръсти”. Макар юнакът вече да беше стигнал първи клас, винаги когато майка му решеше да излезе вечер, той театрално я уверяваше, че няма да може да заспи, че ще сънува кошмари и задължително ще се поболее, ако тя си позволи да го остави за два часа.

Аз от сърце се забавлявах с разказите й, докато не осъзнах, че имам абсолютно същия проблем с моята дъщеря и вместо да се хиля на чуждите проблеми, редно е да организирам своя собствена борба за независимост.

Всичко започна от интернет – това по-скоро вредно за млади майки изобретение, –

където прочетох за много модното на Запад движение Attachment Parenting. Тъкмо бях родила, детето ми се случи злоядо и от чудене как да го накарам да засуче, неусетно се оказах въвлечена в новата тенденция. Тя според обясненията на някакви видни отвъдокеански педиатри била панацея за проблеми с децата от всякакъв характер – нощно напикаване, злоядство, рев, писъци и обриви. Въобще да се чуди човек как са отгледани милиарди деца, преди да се роди горната теория. А според нея майката и детето имат силна емоционална връзка, която никога и по никакъв начин не бива да се прекъсва, за да расте чедото в пълно психическо, а оттам и физическо здраве. Преведено на български, това означаваше, че майката задължително трябва да роди естествено, да кърми детето си, когато пожелае, ако трябва, до 5-годишна възраст, да му осигури само биохрани, да не го подлага на ваксини, да го носи на ръце, докато отмалее, да спи в едно легло с него и в никакъв случай да не си и помисля да се върне на работа, защото това би било най-големият грях към рожбата й. Общо взето, Attachment Parenting разрешаваше на детето всичко, а на майка му – нищо.

Залисана по възхваляваната мода, аз наистина станах един придатък на дъщеря ми.

Това не ми пречеше. Харесваше ми да съм с нея 24 часа в денонощието. Не я оставях да плаче, угаждах й на бебешките капризи, люшках я и я приспивах на ръце и никъде не мърдах без нея. Когато навърши годинка обаче, този монотонен ритъм започна да ми омръзва. Усетих, че темите, по които можех да проведа разговор, се свеждаха до марките проходилки и изведнъж рязко ми се дощя да тръгна на работа и да срещам хора, които не бутат колички. Наех детегледачка и организирах стройна схема за гледане на детето. Това се оказа повратна точка в отношенията с детето ми.

Дъщеря ми стана подозрителна към мен, към всяко мое излизане. Следеше ме като фелдфебел из къщата, за да не се измъкна по пантофи. Вечер ме посрещаше с обвинителен поглед и въпрос какво й нося, а процедурата по лягане се превърна в яростна гонитба почти на живот и смърт. Моето малко сладко ангелче беше решило, че няма да ми прости лесно предателството, и започна една изтощителна борба за надмощие с всички възможни средства: надлъгване, пазарлъци, викове, сълзи и кандърми. Редувах периоди на инат, когато се запъвах за всяка глътка свобода, с пристъпи на гузна съвест, при които разрешавах всичко и се покайвах за излишната си строгост.

Ако не знаете, учете се – в тези семейни войни победител няма.

Има само психически лабилни воини, тайно жадуващи примирие.

В този критичен за психическото ни здраве момент аз взех решение за генерална промяна на родителската линия. Отрекох се веднъж завинаги от Attachment Parenting и се върнах към добрия стар д-р Спок, който хвърля изнежените американски сърца на новите педиатри в ужас. Д-р Спок, както помните, е строг, но справедлив. Той, макар и живял преди около 70 години, когато повечето жени наистина са си стояли цял живот вкъщи при децата, не съветва майките да стават роби на наследниците си. В неговия идеален свят децата заспиват самички, много бързо забравят защо са плакали и (моля, без припадъци!) дори се препоръчват наказания за непослушните.

Разбира се, аз не се разхождам с книга в ръка из къщата, за да мога да се допитам до нея винаги, когато се наложи да разреша някой проблем на дъщеря ми. Всъщност въобще не съм педантичен последовател. Но най-важното го научих много бързо: майките също са хора. Щом като има Агенция за закрила на детето, защо да няма такава и за майките.

Те в по-голямата си част са онеправдани от ролята си жени,

които се разкъсват между чувството за вина, че трябва да работят, за да поoдържат добър стандарт на своите деца, и желанието да се погрижат и за собствените си нужди. Както казваше една умна дама, в живота на жената често е такава навалица, че няма място за самата нея.

И така, въоръжена с тази нова философия, започнах да въвеждам правила в семейството. Първо правило – мама и тати понякога трябва да излязат, за да свършат разни неща и да се видят с разни хора. Те обаче не престават да обичат своето дете и през цялото време мислят за него. Тръшкането пред вратата не променя този факт.

Второ –

тригодишните вече не са бебета и могат да заспиват сами

след приказка за лека нощ и целувка. Разбира се, тригодишните имат право да изискват включена нощна лампа и една дузина мечета в кревата.

Трето – ако въпросните тригодишни искат да бъдат с мама и тати на разни интересни места, трябва да забравят мрънкането, плюенето и хапането. Иначе моментално биват телепортирани в стаята си.

Има и още дребни правила, с които няма да ви занимавам. Срещнах голям отпор и никакво разбиране от страна на детето си. То използва всякакви техники за привличане на вниманието, за да ми покаже колко е нещастно от резкия завой в моята политика. Но за мое учудване оказа се, че децата обичат дисциплината и правилата. Така светът придобива разбираеми измерения в мъничките им главички и става по-уютно място за обитаване. В крайна сметка за едно момиченце също е уморително ежеминутно да щурмува режима и непрекъснато да пробва да разшири територията си.

Още не съм постигнала пълна хармония и разбирателство.

Все още дъщеря ми се цупи на моите излизания и протака заспиването с часове. Но поне преодоляхме грозните сцени с рев, хълцане и писъци. И по-важното е, че аз съм в мир със себе си. Зная, че не ощетявам детето си, когато планирам собствените си занимания извън нея. А мъжът ми се смее и обещава да ми ушие знаме с извезан надпис „Свобода за майките!”.