За много от майките в блока ни времето тече в две посоки – тукашното и другото, в което мислено живеят в друга страна с часове по-напред или назад.
Децата на майката на първия етаж са в Германия. Удобно е за скайп – гледат се едни други, докато децата й си приготвят вечерята. После тя се унася в сън, а те започват салатата.
На втория етаж децата са в Русия. Там е само час преди нас, а през лятото нямаме разлика. За полет също е добре – по-малко от меридиан на изток и няма проблем с привикването.
На четвъртия имаме по-специален случай: дъщерите на една майка се разпределиха в Италия и в Австралия. Австралия вече не е удобно. Девет часа разлика със Сидни. Дъщеря й рано сутрин натиска будилника, бързо скача, а тук сме стигнали едва до късните новини на вече вчерашния за австралийците ден. Постоянно трябва да го смяташ: няма ли да я събудиш, да прекъснеш обяда им, да не им звъннеш в 3 след полунощ. Както аз сторих веднъж, когато тя беше там, и чух силно разтревожения й глас. Дълго й се извинявах в имейл.
Самото завръщане от Австралия майката усеща
„направо като физическа болка“
не просто заради раздялата. Там е лято, а тук – зима, там е зима, а тук … Пътува най-малко 30 часа, и то ако трите й полета се навържат добре и не изпусне нито един. Лети към нас все на запад, все обратно на часовете и печели цял ден за сметка на онзи, който губи по пътя към децата на изток. В многочасовата околоземна совалка тялото й почвало да усеща времето като нещо плътно и материално. Почти чувства това, което Айнщайн открива, и твърди, че времето и пространството са едно и съществуват винаги заедно. Физиката добавя дори, че То може да се изкривява.
Майката на десетия етаж вече няколко пъти беше за дълго при сина си, който е от 14 години в Америка. Сутрин той и децата правят сандвичи за деня, а тя се опитва да слуша по скайпа какво си приказват, сложила до себе си следобедно кафе. Понякога го изпива, но след това.
Имаме още жена с дъщеря, работеща от години във Виена. И семейство, на което двете момчета готвят в ресторанти в Италия.
На четиринадесетия жената е без деца, но се вълнува много за две племенници в Канада. И аз имам племенник там, все още млад, но професор по математика, с четири прекрасни деца – на 9, 6, 3 и бебе на 10 месеца. На майка си казал: „Мамо, станахме вече и двамата професори и няма накъде повече да растем, затова се решихме за четвърто. Но не можеш да си представиш по колко начини тук
държавата подкрепя майките и многодетните семейства.
А за преподавателките с деца в нашия университет има много и различни облекчения. 9-годишното им момче, вече с награди от олимпиади по математика, спечели и медал от тенис състезание.
Наистина прекрасни деца.
В останалите случаи момичета, за които разказвам, са омъжени за чужденци. Откриха ги по света – коя където беше отишла за по-добра работа, когато се пръснахме навсякъде. В някои случаи се запознаха с тях в трети страни. Всъщност всичките ни внучета от тях са прекрасни и много умни. Аз, може би заради това, ясно, болезнено чувствам какво означава фразата: изтичане на мозъците от България. „Изтичат“ оттук бързо, лесно, без да ги спре нищо, не само децата от математическите ни гимназии, които печелят златни медали на олимпиади по света и веднага получават покана да продължат да учат в Оксфорд. Много от внуците ни вече направо се раждат в други светове.
И от внуците ни с наполовина българска кръв можеш да чуеш: да, аз съм половин българин, но съм цял германец, руснак, французин, грък, италианец…, защото те по-силно се припознават с принадлежността на баща си, особено момчетата. Влезе ли гост в дома им, нашите внучета учтиво питат на какъв език да говорят с него. На една от приятелките ми те задават на госта въпроса:
„Извинете, на френски, английски, немски, български или арабски?“
Някои думи научават първо само на езика на бащите си. Но през лятото, когато идват при баба, ние им ги превеждаме и така поразширяват българския. В края на лятото вече говорят съвсем като тукашните. А нашите дъщери през лятото поизчистват българския си от пет-десет тихо понамъкнали се в него чуждици.
От миналата есен две хубави и много симпатични българо-френски момченца живеят с родителите си тук. Бащата, както сега често се случва, може да работи за своята фирма в област на много сложна наука, от която и да е страна, и то от дома си по интернет. Иска ми се да попитам французина, защо е избрал сега нашия град пред Париж, но как да попитам това и да продължа да му изглеждам възпитана. А може и да си помисли, че на мен тук не ми харесва.
Къде ли обича да ходи сега? Преди години се разхождах съвсем сама из Париж и неочаквано попаднах на къща, в която дълго живял Леонардо да Винчи, а в друг ден, съвсем без да го търся – на къщата на Огюст Роден – и целият двор, и всичките стаи бяха пълни с негови скулптури. Дори прочутата, направена от него врата, цялата в релефи бе там. Не беше в центъра на града, а някъде по-настрани.
Французинът изглежда много привързан към компютъра и семейството си и може би като всички свикнали главно на виртуален живот,
се възхищава на всякакви природни красоти най-вече по интернет
Не във всеки блок живеят така. Случва се дори децата в цял блок – малки, пораснали и оженени, да са си все тук. В съседния, само с три етажа по-нисък от нашия, единствено една от майките е с дъщеря в чужбина. Но си има и син тук. Останалите майки, нейни съседки, всеки ден могат да си виждат децата и внуците и споделят колко са уморени.
През няколко къщи от нас през лятото винаги идват при майка си с общо три деца две сестри, омъжени в Хамбург и Париж, а за част от времето пристигат и мъжете им – французин и германец. В началото българският на децата има акцент, но минава. Остава мъничко от френското „rrr“. Но тъкмо да го уловиш, и то изчезва.
Всичките тези скъпи за нас наши деца веднага започват да си играят заедно и до края на ваканцията намират начин да се скарат няколко пъти на български и да се сдобрят на него.
А ние, тукашните майки и баби, за същите тези около два месеца преставаме да сме постоянно напред – назад във времето и в различни часови пояси и спираме скока през меридиани. Заживяваме за малко само тук, изоставяме обичайното: „Твоите кога ще дойдат?“ Постепенно предпазливо го заменя: „Твоите кога си тръгват?“ И понякога прибавяме: „А ти ще ходиш ли там?“ Най-първо отлитат българо-френските деца, забелязала съм, тяхната ваканция е най-кратка.
През септември вече всеки е на предишното си място.
И всичко започва да тече както преди.
Почувствах като особено голяма, допълнителна загуба факта, че едно познато и много успешно семейство с две деца, с всички възможности да живеят тук прекрасно, реши и замина за Португалия. Усетих как се оголва изведнъж още повече земята ми. Сякаш точно сега се оголи и в празното място върху нея за една нощ могат да нахлуят отвсякъде и да се настанят съвсем чужди хора и нищо не можеш да им кажеш. Защо да не ти я вземем, като е празна. А аз се видях заобиколена само от тях.
Кога заминавате, попитах, борех се гласът ми да не затихне. В сряда. Събота беше. За колко време? Решили сме за четири години, но ако ни хареса – завинаги. А може и да отидем другаде. Много ме натъжава, че и ти ще заминеш, казах. Нали знаеш, отговори ми тя, майка почина и вече нищо не ни задържа тук. Защо в Португалия? Климатът там е почти същият и хората приличат доста на нас, там ще се чувстваме добре, градът е много красив, океанът е наблизо, а и там, знаеш ли, всичко става много, ама много по-лесно. Ние можем да работим отвсякъде. Вече сме избрали чудесни английски училища за децата и сме си наели къща. И въздухът там е невероятно чист, храната е супер.
Ето, понякога ще си мисля и: какъв ли час е сега в Португалия. И няма спор – Лисабон е красив.
Кой ли ще бъде красивият град за моите внуци?
Искам да го видя.
0 Коментара