С болка посрещам всяка поредна новина за училищния тормоз, последната от които се случи в 38 ОУ – училището на сина ми. Проблемът с училищната агресия според мен е много по-дълбок и много по-сериозен, отколкото изглежда. Макар на този етап до нас да достига информация за някое проявление на безчовечност, ако погледнем на случващото се в перспектива и в дълбочина, ще видим, че тенденцията не само не е розова, но по всичко изглежда, че проблемът ще се задълбочава.
Как и защо се стигна дотук?
Всяко дете има както физически, така и емоционални нужди. Тези, свързани с физическото тяло, са по-лесно разбираеми – сън, храна, облекло. Какво се случва обаче с емоционалните нужди, които са нематериални и липсата им не се проявява толкова обозримо?
Според мен агресията е пряко следствие от
чувството за малоценност и уязвимостта,
която притежават хората с ниско самочувствие. В психотерапията се приемат няколко модела, чрез които се стига до това. Те са свързани както със семейната среда, така и в по-голяма възраст – с училището, приятелите и другите възрастни около него.
- Детето бива унижавано, неглижирано, не му се обръща нужното внимание. То развива вярването, че е дефектно.
- Детето е свидетел на насилие вкъщи или преживява насилие – побоища, кавги и пр. То интернализира външния агресор (прави го част от себе си) и сам се превръща в такъв.
- На детето се възлагат огромни надежди за успешност и благополучие. То се превръща в един неуморен състезател, целящ да удовлетвори амбициите на родителите си. Те от своя страна го възнаграждават с внимание и обич в случай на успех. Детето се научава да прави определени неща, за да бъде оценено, което също така означава, че без да прави неща и да постига успехи, то не е ценно. Това стимулиране и приемане на „хубавата страна“ и невиждане на „останалата част“ развива фалшива самоличност.
Възможно е възрастните по същия начин наред с неуспехите да не приемат също гнева, тъгата, болката и др. у детето. Тогава детето също започва да не ги приема и създава механизми, с които да се справи с тях (може да се срамува, че има такива проявления, дори изцяло да отрече, че ги притежава).
Независимо от първопричината, детето
започва да вярва, че само по себе си не е ценно,
че има нещо гнило и неадекватно в него и започва цял живот да гони потвърждение отвън за ценността си чрез различни дейности и постижения. Когато я получава, всичко е наред, в противен случай следва срив. Затова влага всичките си умения, за да поддържа успех в преследването.
Другият неприятен момент е, че тази фалшива самоличност може лесно да бъде манипулирана, особено в тийнейджърските години, когато за да си ценен и “готин“, трябва например да пушиш трева.
Този вид вярвания за същностна неадекватност са ирационални, дълбоки и не могат да се оборят с рационални аргументи. Самочувствието и самооценката остават нестабилни и се повлияват единствено от дългосрочна психотерапевтична работа. На повърхността може да остане чувството за срам (то е различно от емоцията срам, когато е свързана с определена ситуация), може да се прояви в завоалиран вид на скромност, свян, неудобство, контрол, перфекционизъм, а може и изцяло да мине в несъзнаваната част. Колкото по-травмиращи са били обстоятелствата, толкова по-дълбока и силна е вярата в собствената си несъстоятелност и неадекватност. Това повлиява на способността за свързване с другите и в този случай детето
преживява дълбока самота
Така човек е уязвим – дори най-незначителната забележка или коментар може да „достигне“ до тази негова неадекватна или дефектна част и той приема ситуацията за унизителна. За да се защити, насочва гнева си навън – чрез обезценяване, злобни коментари и дори достигайки агресивно поведение, т.н. acting out. В такъв момент за него е непосилно да остане с болката от това, че е дефектен, затова се впуска в атака, напада причинителя на състоянието си. При проявата на този гняв, особено когато е дете и няма достатъчно задръжки, то губи рационалната преценка.
Емоционално също не би могъл да се свърже с другия и да прояви емпатия, защото той е своеобразният причинител на състоянието му. Когато тази неспособност за свързване, това невиждане на чувствителността на другите, както и силната лична уязвимост присъстват масово, се получава нещо като бойно поле. Най-наранените и нестабилните могат да стигат до нечовешка крайност.
Друг сериозен фактор, отключващ агресията, е отрязването на коренните ни ценности, това, в което вярваме, и това, към което се стремим. В модерните времена
„религията на успеха“ измести както автентичната религия,
която стотици години е поддържала някакви рамки на поведение, така и желанието за благополучие на цялото общество, чувството за принадлежност към родината, родолюбието, грижата за другия и обществото. Липсата на тези ценности засилва чувството за тревожност и стремежа към успех тук, сега и на всяка цена.
Времето, в което живеем, е динамично и изисква от хората нови умения за адаптация. Ценности са: да бъдеш успешен, да си богат, красив, щастлив и всичко останало е крайно неприето. Устремени към холивудския модел на живот, сме принудени да прикриваме всичко друго. Липси, дефицити, преживявания, които не отговарят на социалните норми, са неприемливи. В непрестанната надпревара и стремеж към високи постижения все по-често забравяме да се огледаме около нас и да видим, че наоколо има и други човеци. Свързването и доброжелателното отношение към околните се изместват от целенасочено общуване с цел собствени облаги. Виждаме хората, които са ни от полза, а не виждаме тези, които не ни трябват.
Разделението е дълбоко в душите ни и на повърхността е покрито с
фалшив пласт на вежливост
Тази нагласа неусетно се предава и на децата и нарцисизмът набира все по-голяма сила.
Как тогава да обърнем достатъчно внимание на децата? Получават ли те достатъчно внимание от родителите си? Задавала съм този въпрос на децата в клас и винаги всички отговарят положително. Защо? Децата са изключително лоялни към родителите си, това е заложено дълбоко в тях, толкова дълбоко, че тази лоялност е несъзнателна. Те вътрешно приемат, че поведението на родителите е правилното, дори истината да е далеч.
Какво става обаче, ако до този въпрос се стигне по индиректен път? Веднъж например с децата говорихме за мобилните телефони и за това как някои правят по няколко неща едновременно – пишат или четат в телефона, гледат телевизия и говорят с родителите. Реципрочната тема веднага стана видима и същите деца споделиха как родителите правят същото, че си гледат в телефона, когато са с тях, а те имат нужда от цялото им внимание и присъствие. Това е само пример, илюстрация, че децата не разбират и никога не биха казали, че нещо не им достига. Те по-скоро ще забравят тази своя непосрещната нужда, ще се срамуват, че я има или ще си изфантазират някакво решение. Пък и отговорността да разбират не е тяхна.
Така изглеждат в моите очи корените на този феномен „училищна агресия“ – като израз на дълбоко душевно страдание. И, надявам се, става ясно, че всякакъв вид програми за „справяне с училищната агресия“, целящи потискането й, не биха имали голям успех. Мисля, че единствено разбирането на болката, която носим, желанието за виждане и свързване с другия би могло да донесе някакво подобрение и да промени тази неудобна истина.
*Авторът е гещалт психотерапевт и училищен психолог в ОУ „Св. Климент Охридски“ в София. За контакт: dessyp@gmail.com, 0898 677 727, п.х.Москва, ет.Мецанин www.peace-of-mind.info
0 Коментара