„Ти си една принцеска, която не жали баща си!“ Каза ми го Тя, жената на баща ми. Майката на малкия ми полубрат. Кирчо, на „татко“ ни Кирил. Вторите жени на мъжете винаги кръщават новородените си момченца на тях. На Мая от моя клас например полубратчето й се казва Вълчан. И той на татко си. Вълчан, разбирате ли?! Ей такъв малък, синеок, рус и бял – и Вълчан…
Нашите се разведоха, когато бях на шест. Единственият спомен, който имам от нашето семейство, е как празнуваме Коледа. Майка ми готви два дни, аз и сестра ми правим елха, а баща ми работи, няма го както винаги. Прибира се за вечерята, влиза в тоалетната и не излиза оттам дълго. Праща есемеси. Мама си налива вино и стои на терасата да пуши. После ядем и мълчим. Мама тръсва всяка чиния върху масата, лицето й е някак дълго, а баща ми й просъсква да не прави „такива неща“. „Такива неща“! Любимият начин на възрастните да наричат това, което не им изнася. Издържаме всичко, онова с подаръците минава, поръчали са ни артист Дядо Коледа.
Правим се, че вярваме, че е истински. Снимки-мимки… После аз и сестра ми си лягаме. Мама и татко започват да се карат. Чувам ги от стаята си и стискам очи, защото скоро мама ще отвори вратата да види дали спя. Стискам и искам да мога да стисна и ушите си, но не мога. Запушвам ги с пръсти и силно си шепна: „Бла-та-бла-ба-раааа-та-таааа, нищичко не чувааам, чепика си обуваааам“. „Не мога да те понасям“, чувам майка ми. „Ти си най-лошото в живота ми!“, крещи баща ми. „Млъкни, децата ще ни чуят!“ „Нека чуят, да знаят каква си луда, ненормалница такава!“ „Затвори си устата, нещастнико, чуваш ли?! Чуваш лииии?“…
Чувам ги. Всяка вечер. Никога не им казвам. Месец по-късно ни завеждат в една пицария и ни казват, че татко ще живее на друго място, понеже вече не се разбират. Щели да останат приятели и нас много ни обичали и двете и това никога нямало да се промени. Отиваме до новия му апартамент, даже аз и сестра ми оставаме да преспим там. На другия ден мама пита сами ли сме били. Знам защо пита. Сами бяхме. ТЯ се появи малко по-късно, една друга вечер. Татко каза, че му е само приятелка. Остана да спи на дивана. След една година се ожениха. След още една, докато ни караше с колата до училище, тате ни каза, че ще си имаме братче. Не ни погледна в очите, дори в огледалото за обратно виждане не посмя. Казах му да спре, за да сляза. Той спря и се разплака. Стана ми мъчно за татко…
После се роди брат ми. Детската ни стая в апартамента на баща ни стана бебешка. Не беше удобно вече да ходим там – аз и сестра ми сме пренасяли вируси и бебето щяло да се зарази, каза „просто приятелката“. Започнахме да се виждаме с татко по ресторанти, в колата, на пазар… Той ни прегръща и двете със сестра ми заедно и стиска, стиска. Мама всеки път пита как е минало. Което значи дали сме били сами. Дори и да не сме били, аз я лъжа. Просто не мога да я слушам да разказва всичко на приятелките си, шепне в телефона, плаче. И за мама ми е тъжно… После идва, целува ни с винено-цигарения си дъх и някак пресилено ни прегръща и двете със сестра ми и стиска, стиска…
„Ти си една принцеска, която не жали баща си!“, ми каза Тя от другата страна на телефона на тате. Бях му звъннала, за да се разберем да се видим. Не можел да говори – приспивал Кирчо. Да не съм му звъняла по никое време, той и Кирчо имал нужда от татко си, даже повече имал нужда, защото бил момче… И на мама няма да звънна. Девет часът е, значи от два часа пие. Вече дори не излиза на терасата да пуши. Пуши си просто. А аз… аз тази вечер няма да се прибера.
Текстът е откъс от сборника с изповеди „Монолози” на Мария Касимова-Моасе. Разкази, споделени от различни човеци – тийнейджъри, самотници, хора, изпаднали от обществения поглед и станали прозрачни за другите. Диалози, които водим сами със себе си. В тази самотна форма на себеизразяване авторът е само точен проводник. Той слуша, чува и предава.
0 Коментара