Сексуалните отношения на родителите неминуемо събуждат интереса на всяко дете. Те са и първите му сексуални обекти, т.е. източници на удоволствие и удовлетворение. Детето се развива благодарение на това, че може да се идентифицира с тях, а това важи и за развитието на неговата сексуалност, която е важна част от човешката идентичност.
Сексуалността излиза на преден план още във възрастта между 2 и 6 години. Тогава децата за пръв път усещат сексуални импулси и стимули в собственото си тяло. Появяват се форми на възбуда, фантазии, свързани с важни въпроси:
Откъде идват децата? Защо хората са различни по пол?
Какво правят възрастните, когато са близко един до друг или когато се оттеглят в друга та стая? Малките започват да си дават сами и отговорите на тези въпроси – те, естествено, са нереалистични, в съзвучие с тяхната незрялост.
Създават си „детски сексуални теории“, както казва Фройд.
Представят си например, че бебетата се зачеват през устата, че майката забременява, като изпие или изяде нещо, или че децата се раждат през ануса и т.н. Когато дете види родителите си в сексуална сцена, то се чувства уплашено, възбудено, а понякога изключено и дори изхвърлено от връзката си с тях. Детето изпитва страх и ревност, а в мислите си ги класифицира като „егоистични“ тези, които си доставят удоволствие един на друг и не му обръщат внимание.
Популярно е схващането, че най-съществената психична травма за един човек е да стане свидетел на половия акт на родителите си. Според мен това в голяма степен е неточно
разбиране и недооценяване на идеите на Зигмунд Фройд. Той настоява повече на факта, че независимо дали сцената на
сексуалния акт е реално видяна или не, родителската сексуалност е важен фактор в психиката на всеки човек и следователно в неговото развитие. В никакъв случай не бива да омаловажаваме темата за сексуалните отношения, но и не трябва да я смятаме за онова най-ужасяващо, травмиращо и скверно нещо, за което не може да се говори и мисли.
Никой не е застрахован от неловката ситуация да бъде изненадан от детето си по време на полов акт. В повечето случаи объркването е двупосочно.
Родителят е притеснен, а детето – шокирано
Но при възрастните ситуацията има все пак по-ясна форма, а в детската психика се получава комбинация от силни емоции
и недостатъчно разбиране. Детето не знае какво става и защо. Реалната сексуалност се сблъсква с неговите собствени страхове и фантазии.
Не може да се дефинира точно как трябва да се постъпи в подобна ситуация. Реакциите зависят най-вече от отношенията в семейството. Всеки родител, достатъчно чувствителен и привързан към детето си, може да прецени как и доколко може да му обясни това, което се случва, дали е нужно да се изчака известно време, за да се поговори по този въпрос, или трябва да реагира на момента.
Едно обаче е сигурно – родителите не бива да си затварят очите за случката и да я отминават с равнодушие, особено ако детето съзнателно или несъзнателно (чрез страхове, действия и реакции) повдига въпроса. Те двамата или един от тях трябва да покажат, че са отчели присъствието на детето и факта, че нещо от това, което то е видяло, го е смутило.
Линията на поведение би била такава –„Не се е случило нищо извънредно и страшно, видяното е част от отношенията между възрастните, заради което те са заедно, това е обич,
но по-различна от тази между децата и родителите.“ Тази обич е съзидателна, а не разрушителна, детето не е било наранено от любовната връзка на родителите си,
самото то е резултат от такава връзка.
Това е вариант, при който, макар да не се навлиза в подробности, нещата са изказани, изпраща се едно основно послание: Детето трябва да приеме, че в света на възрастните има отношения, в които то не може да присъства, но това не го застрашава, то няма да загуби любовта и грижата на родителите си. Просто любовта между родители и деца не е сексуална. Подобен разговор ще му помогне да преживее нещо, което психоаналитиците наричат
„среща с реалността“ – загубата на абсолютното
притежание на единия от родителите. Загубата на фантазията, че майката ти принадлежи, че таткото е изцяло и винаги на твое разположение. Открива се възможност да се участва в отношения на трима души и детето не е един от участниците в сексуалната сцена, а наблюдател. „Негово величество детето“, което притежава родителите си и е неотличимо от тях, е
фантазия, с която всеки един трябва да се раздели. Това по дефиниция е травмиращ момент и регистрацията на сексуалната сцена е част от тази травма, но психиката има много начини да се справи с нея и да я преработи. Затова и линията на поведение, която препоръчвам, е свързана с по-спокойно и приемащо фактите поведение, а не с отричане, задълбочаващо чувството за вина, срам и объркана тревожност.
Абсолютен непукизъм, издаващ незаинтересуваност към тревогите на детето, или пък настойчиво навлизане в прекалено интимни подробности биха били другата
крайност на неподходящата реакция. Когато детето е по-голямо, то е и по-информирано относно сексуалността, но това не значи, че разговорът трябва да се отбягва. Нека родителят изясни за себе си собствените си чувства по случилото се и опита после да обясни на детето, че макар
да му е трудно да говори по тези въпроси, те са много важни и затова трябва да бъдат обсъдени. Родителите трябва да отчетат, че дори да се проведе правилният разговор, ситуацията за детето е натоварваща. И споменът за нея остава свързан с тревога. Ако усещат, че детето продължава да е тревожно, отново биха могли да повдигнат темата.
Или ако нещата отиват извън мярата на обичайното (в поведението си малкият човек е прекалено агресивен, непослушен, емоционално нестабилен), да потърсят специализирана помощ. Много често в такава ситуация „фактите от живота“ може да бъдат представени щадящо и нетравмиращо само от специално подготвени психотерапевти и специалисти.
Много се спори дали родителят трябва предварително и целенасочено да отваря темата за секса пред детето. Аз лично не смятам, че е нужно да се създават преднамерено такива параметри на възпитанието. Не е необходимо децата да бъдат специално подготвени за това, че в живота има секс, смърт, насилие… Реалността ни го предлага всеки ден. Родителят, който познава добре емоционалността на детето си, най-добре знае кога е дошло времето на този род диалози. Или както казва големият британски психоаналитик и педиатър Доналд Уиникът в книгата си „Детето, семейството и външният свят“ : „Децата се нуждаят от стабилна емоционална среда, в която самите те да откриват – всяко по свой начин – събуждането на половия нагон, начина, по който той променя, обогатява и усложнява човешките отношения.“
0 Коментара