Децата и смарт устройствата

Компютърът е устройство с общо предназначение, сравнително нещо ново за българския дом и семейство.
Проектиран в началото да изчислява математически алгоритми, днес той „помага“ във взаимоотношенията на хората да се тълкуват като алгоритъм. А това не е точно така.

Все повече родители помагат на себе си, като предоставят на децата достъп до технологията, която да ги учи и забавлява. Което е нормално, защото живеем в ерата на технологиите. И ако този ресурс не се използва, би било загуба на потенциал трупан с десетилетия. И в този смисъл, нещата изглеждат приемливи. Докато времето с любимата електронна смарт-играчка не стане доминанта, която компенсира внимание от родителя.

Има много литература, в която се споделя как технологията взима от нашето внимание, как тя ни вреди. И някак се демонизира едно общо социално благо, каквото всъщност е техниката. Тук фокусът е в посока  – „Как ние управляваме това благо“.  Доста хора се оправдават с нещо извън тях. И това е някак удобно.

„Нещо извън нас вреди на децата ни“,

което няма как да е така, защото ние избираме как да си служим с електронните средства. Всяко едно ново техническо средство разширява нашите възможности, ако има добър емоционален мениджмънт от нас. В този смисъл, имаме ресурс, който ни дава възможности, както никога досега в историята. И като всяко ново нещо, на нас хората ни е трудно да активизираме личните си граници и сензитивност за управлението му. Всъщност, разковничето е в това да възприемаме машината като нещо, което да ни служи и ние да сме „шофьора в колата“ на нашия живот.

Тук фактологически става ясно, че компютрите не могат да заменят напълно човешката близост, внимание и усещания. Човешкият живот не е прагматичен алгоритъм и разбирането на това става със съзнанието, че на практика устройствата

хората ги управляват, а не те нас.

От нас зависи дали нашият модел ще е моделът на нашето дете. От нас зависи дали таблетът ще казва на детето ни кога да играе, коя програма да изтегли, какво ще научи днес.
Социалните мрежи, електронните възможности и онлайн видеата улесняват нашия живот, но не заместват човека.

Персоналната отговорност за това как ще използваме машината чрез нашето поведение, трябва да е фактор номер едно, контролиран от нас. В противен случай влизаме в оправдания като: „Компютъра е виновен за моя неуспех.“ Или „Детето ми е асоциално, предпочита телефона пред живия контакт, заради приноса на технологията“, което всъщност не е вярно.

Как да намерим баланса?

Ако приемем, че родителите са зрели хора, то нещата се подреждат изключително лесно. Създаването на предпоставки за физическа активност чрез следване на родителския модел биха били чудесен старт срещу застиналостта в една сфера на внимание. Но ако родителят не показва чрез своя опит различните си потребности, няма как да очаква нещо различно от детето си. Това е предизвикателство пред всяка общност. Как да използваме целия спектър от възможности, без една техническа възможност да компенсира друга, която има своите предимства. Когато детето бъде съпричастно с родителите, когато те се събират заедно, вечерят, слушат музика, споделят мисли и емоции, то би открило още възможности за топлина, освен светещия монитор.

А компютърът не може да замени тактилните усещания, проекцията на съзнанието, духът и семейната топлина. Именно там е ключът, с който родителят може да помогне първо на себе си и след това чрез личния модел на детето си.

Авторът Атанас Наков е социален консултант, преминал модули на обучение по консултативна психология, социална и емоционална компетентност. Преминал е сертифицирано обучение по психосоматика.