Още един мъж! Твое продължение, или твое отрицание? Нещо от тебе, или нищо от тебе?
Те спят. Градът, бащата, баткото. Точно сега. . . Защо да не спят? Мигът на човекотворчеството е прост като хвърчаща искра. Имало е болка до влудяване – вече няма болка. Потича тънко пискливо хриптене и се извисява и избистря.
Още един мъж. Продълговата топка месо, на цвят синьо- червена, скътана в белезникава обвивка. От извития чучур на чайника струи вода върху онова място, което ще стане гръб. Гласът, който ще напада или ще се брани, сега е слят в един- единствен вик.
Първият вик на живота.
Над яркия сноп светлина тъмнеят очите на лекарката.
– Благодаря Ви. . .
Мадона с руси къдри и пръсти от стомана. Кой път я е довел тук, до белите маси, сред писъци и стонове и ужасна отговорност? Любов към ближния? Това е порив, а не избор да се живее. Необходимост? Необходимостта има други полюси, особено за една мадона. Инстинктът да се озовеш в корена, в началото? Простата отговорност за човека? Внезапна грешка? Или тайната, блещукаща надежда да бъдеш полезен?
– Зашо сте тука?
Нагли въпроси се задават в необичайни обстоятелства. Но този отговор идва веднага:
– За да работя със здрави.
Очите на мадоната те забелязват – за първи път като лице, а не като утроба.
– Майките и бебетата са временни пациенти. Най-жизнените. Най-издръжливите.
– Сигурно се чувствувате отлично! – въодушевяваш се. – Вие сте истински полезна.
Миглите трепкат. Устните се изтеглят в къса полуусмивка:
– Всеки си знае. ..
Първият беше тържество на природата. Залог за женственост, откуп от бъдещето. Тогава се радваше за себе си и за таткото. Сега се радваш за него. Парче живот, което можеше да не бъде живот. Устни, нос, очи, уши, гола главичка. Пръсти с набръчкани чупки. Нокти, които още не драскат. То цялото е подготвено отдавна, но идва мигновено, за да се намести дълбоко у тебе и да не мръдне – докато дишаш.
Голяма част от живота ти се е преобърнала в негово отсъствие. Никога не ще го върнеш там, където си оставила най-доброто от себе си. Или – може би не най-доброто?
Защо е този вой по младостта и този плач по младостта?
Цялата младост не е ли само едно задъхано изкачване? Една съдба, по която се отправяме към ядката на съществуванието си. Към твърдо решаване на вечните въпроси – Кой съм? Защо съм? До кога съм?
Една част от него ще бъде до тебе временно. Неговото изкачване. Дързостта. Първият критичен поглед в огледалото. Първата тежка операция на гордостта. А ти ще си в сянката. Компас от нерви, който ще го дразни. Обич, която ще му тежи.
„Хайде – каза ти един познат. – Не бъди като другите. Отгледай син, но дай го на света. Аман от майки-егоистки!“
Не му отговори. Представи си неговата майка и оная болка, която нито един мъж не е изпитал. Изтръпна. Какво ли ще говорят за майка си твоите синове след тридесет години?
Но
в първия ден новият човек е майчин.
И разбира се – бащин.
– Водят бебетата!
Коридорът ехти. Скърцат колелета на колички. Детските сестри си приличат една на друга. Престилките им са бели и къси и от разкопчания край се подават още по-къси полички. Кокетни бели шапчици. Обувки на широки токчета. Носят по две бебета наведнъж. Държат ги под мишниците като ученически чанти. Като пакети без надпис „чупливо“.
На съседното легло е седнала майка в „добрата част на живота“. Двадесет години без два месеца.
– Ще го изкълчите! – охка тя. – После ще кажат, че така
съм го родила.
Кои ще кажат? Свекървата. Мъжът. Съседките. Колежките. Всички, които коват законите на „малкото общество“. От векове – едно и също. Дебнене. Следене. Злорадство, опаковано в съчувствие. Целомъдрена безцеремонност. Докога тази, която създава най-висшето благо на земята, ще се бои от присъди и одумки,
ще робува на сплетни, забулени в мистерии?
Първескиня в първия ден на дълга… Отвива ръцете му и разглежда едно по едно розовите пръстчета. Минават минути. Един час. Тя не откъсва поглед от Него. От чудото, което сама е създала. А твоето чудо е до възглавницата. Затворени цепки на очите. Безпомощна муцунка. Брадичка без врат и оледи елипси на ушите. Тишина. Богата и многозначеща.
Вярващите се изповядват пред свръхестеството. Пречистват се и отново се връщат да грешат. А ние вярваме в живота. И се пречистваме, когато гледаме децата си.
Тишина. Богата и многозначеща. И в тишината – писък. Повеля на глада. Първият израз на новото съществувание.
Човекът идва и с него идва протестът. Малкото лице се събира и разтяга, а прозорецът ехти звънливо.
„Добър ден, сине. Аз съм майка ти.
Ако бях на двадесет години, щях да се възхищавам на себе си, а ти щеше да ми пречиш. Ако бях на двадесет и пет, щях да се страхувам, че ще остарея по-бързо с тебе. Сега не се боя от нищо. Жените на пълнолунието са прежалили себе си.
Но да не мислиш, че на тебе ще ти е леко? От днес нататък няма да имаш мира, защото си жив. Хората не се осъзнават само за хубаво. А защо не е така, когато би могло да бъде всичко наред, сам ще се мъчиш да разбереш, когато ти дойде
времето.
Отначало ще се грижат за тебе, но ти няма да си доволен.
Ще мечтаеш да си свободен като птиците. После ще пораснеш, но няма да си свободен като птиците. Защото си човек.
Внимавай. Никога не питай: „Защо си ме родила? Защо си ме родила толкова рано? Защо си ме родила толкова късно?“ Дори когато се шегуваш, шегувай се с друго. Мигът на рождението е свещена опора на човека.
Обичай, но с достойнство. Съмнявай се без подозрителност. Очаквай винаги по-малко от онова, което даваш, за да си по-богатият. Запомни – галактиките не са пълни с приятни подаръци и дните нямат нищо общо с приказките.
Не ме слушай. Ядосвай ме, но стани истински мъж, Ако всички момчета слушаха майките си, мъжете щяха да бъдат еднакви и скучни.
А сега – как се чувствуваш? И тебе ли те боли? Болката е тъмна и пареща. А гладът е змийче, усукано в коремчето.
Готов си за човек, а още не си човек. И кучетата и котките узряват по-бързо от хората, Колко много търпение до първата стъпка. До първата дума. Колко много обич, за да се посее зрънце жалост. Да поникне стръкче доверие..
0 Коментара