Дом за нашите деца

В един крайморски град живее семейство с осиновено момче. Жената, дълги години лелеяла надеждата за своя рожба, гледа малкия Радослав с обич и грижа. Расте той, както растат децата ни: и палав, и нахранен, и с иг­рачки, които дели с другарчетата от махалата, и със своя стая в дома, вдигнат след неговото „раждане“… Може би друга ще­ше да бъде съдбата му, ако майката ненадейно не беше почина.

Девет дни след погребението бащата осиновител П. С. заминава за София и се настанява в дома на приятелката си, за която се оженва след няколко месеца. И оттук започва драмата на деветгодишния Радослав. Довеж­дат го в столицата, но той трудно свиква с новите деца, с учили­щето, с игрите. „Младоженците“ нямат много време да мислят за него, защото кроят планове как да се сдобият с пари за сватбено пътешествие. Снахата е по-изобретателна, тя хитро успява да „навие“ родителите на колебли­вия си мъж да продадат селския си имот. В замяна на това им предлага свое дворно място с мизерна барака в село Н. Сдел­ката е направена, старците добродушно дават на сина си па­рите от продажбата, а той, едва смогнал да им благодари,

тръгва с жена си „да поживеят“

И два­мата напускат работа, за да пътуват на екскурзии, по курорти, да гостуват на приятели. Заряз­ват и Радослав на третия етаж в софийския апартамент сам в кух­нята. Другите стаи са заключени, за да не се цапа. Заключена е и външната врата на жилището, макар че в него има храна само за няколко дни. Яденето свършва, Радослав излиза на балкона, гледа отчаяно играещите пред блока деца. Най-после набира смелост и им се обажда. Те, след кратко съвещание, решават да му хвърлят въже от долната тераса да се спусне по него и после пак да се върне. Така и става — Радослав прескача парапета, впива се във въжето, залюлява се насам-натам, дланите му припарват, но по-голямо момче го под­крепя отдолу. Майката на Любо го нахранва, поразена от гладния му поглед. Сетне му помага да се изкатери в апартамента затвор…

„Младоженците“ се завръщат от веселите си забавления, научават за станалото и

за вразумяване Радослав е пребит от бой

С шамари му отвръщат, когато той иска стотинки за кино или цирк, когато невнимателно накапе покривката или закъснее… Не, това не са кадри от филм на ужаса, това е ставало в един нов квартал на София и съседите са чукали по тръбите на парното, чувайки виковете на детето. За­това сетне му е внушавано: „Мълчи, ще те пребия, мълчи, да не чуят!“…

Автор на този сце­нарий е втората „майка“ В., коя­то няма свои деца. Активно й е „сътрудничел“ и бащата осино­вител. Докато се стигне до оня 15 февруари 1981 година, рож­дения ден на Радослав… Натъп­кват чантата с учебниците му, дават му да облече протритото си палтенце и го повеждат към село Н. Отварят портата на дворното място, отключват катинара на бараката, в която вече не жи­веят дядо му и баба му — повикали са ги да гледат свинете на един завод, а те са се съгласили заради по-човешкия подслон…

Двамата „родители“ са кате­горични — дошло е време да му дадат да се разбере на този Ра­дослав. П. С. казва:

— Ние се връщаме, а ти оста­ваш тук, защото в София не слушаш, не се учиш добре.

Ще седиш тук малко на поправителен лагер.

Познаваш комшийските деца, знаеш училището, отивай там да се запишеш… И ето ти… един лев… Аз ще се върна утре или други ден, мисли му, ако не си направил каквото ти рекох!

Детето плахо влиза в училището на село Н., моли да го за пишат в шести клас. Някои от момчетата го познават, било е тук през лятото, играли са си то­гава. Учителката, в чийто клас записват Радослав, вижда най-напред трескавия му поглед: „Гладен ли си, моето момче? Ето — вземи.“ Бащата се връща след два дни, да види вероятно дали детето е оживяло в големите студове и този път е „по-щедър“ — оставя му 80 стотинки и си отива. По-късно му изпраща те­леграма: „Заминаваме за Варна ще се върнем скоро. Пари имаш ли?“ Подир това се обажда и до училището, за да не кажат хората, че не се интересува от осиновеното…

Хванали са люти февруарски студове. В бараката има печка, но няма дърва, между цепнати­ните на покрива изцъклено прозира зимно небе, вратата е ско­вана от две-три дъски, между тях вее вятърът, върху глинения под са хвърлени стари черджета. Сто­тинките са свършили, в едно кюше Радослав намира гранясала сланина…

Децата от класа ре­шават да му занесат въглища,

от училищните. Закарват му ги с количка, редуват се да я теглят. Заварват го да лежи с горещо чело, само свещ гори на масата и за светлина, и за топлина, в бараката няма ток.

Пламен е сред съучениците, които закарват въглищата, затова се прибира късно у дома си. Каквото и да го пита майка му, той все отвръща:

— На Радослав носихме въ­глища, майко, да видиш само къ­де живее сам. В бараката е сту­дено и той е болен. Да му занесем едно одеяло, мамо!

Същата нощ Елена и Борис А. довеждат Радослав в дома си. Майката на Пламен изкъпва съученика му, облича го с дрехи на сина си — двамата са почти ед­накви на бой, нахранва го. И се учудва на раните около ушите му. „Теглеха ми ги, затова. И краката ми са изранени, от обув­ките, много тесни са ми, купени са отдавна…“ — отвръща почти шепнешком детето.

Елена иска да го погали, да го утеши, а то инстинктивно се отдръпва с уплашено вдигнати ръце…

Чак на 7 март в село Н. идва бащата, причаква детето край училището, взема му чантата, поваля го, след като то отказва да тръгне с него, за да го води на лекар и да докаже, че е не­нормално. Притичват съучениците му, идват учители и го отър­вават от ритниците.

Радослав остава при Елена, и Борис.

За него те се грижат както за сина си Пламен.

Обграждат го с топлина, внушават му, че е добър и умен, а не е глупав и опърничав, както са му повтаряли с крясък. Започва да получава по-добри бележки, а в една тетрадка реди тъжни стихове…

Идва лятото, двете момчета заминават заедно на лагер, а после на екскурзия. Преди да започне учеб­ната година, Елена сама им ушива бели панталони, еднакви пъс­три ризи, купува им обувки, чан­ти, учебници. Изпраща ги заедно на 15 септември с два букета цве­тя.

Една вечер на външната врата се почуква. Елена изтръпва, мис­ли, че идват за Радослав. Тоя път предчувствието й не я лъже — мъж и жена, непознати, питат за него. Научили за тъжната му ис­тория, те нямали деца и желаят да го осиновят. „Заболя ме сърце­то — ще си спомни по-късно Еле­на, — разбрах, че са с добро на­мерение тези хора, ама…“ Още няколко пъти ги посещават те, молят настойчиво, очите си не могат да откъснат от Радослав. Борис им отвръща, че законът ще си каже думата, детето не може да се осиновява така лесно.

Обществеността в село Н. и в близкия град е разтревожена за съдбата на Радослав и районният съд, след като гледа делото сре­щу П. С., го осъжда на 1 година лишаване от свобода за неизпъл­нение на родителските му функ­ции. По-късно със съдебно ре­шение се отнемат и неговите ро­дителски права върху Радослав.

В края на септември миналата година момчето се разделя с Еле­на, Борис и Пламен,

за да бъде осиновено втори път

В новото му семейство отпразнуваха не­говия четиринадесети рожден ден. Майката Мария наточи бани­ца, баща му се върна от работа с подарък в мрежата. Седнаха на трапезата, говореха за предстоящата екскурзия, шегуваха се със задачите по математика, които не излизаха, сигурно защото условието им е объркано в пе­чатницата, сетне си пожелаха да са здрави и все да са заедно. Ра­дослав запремига сънено, Мария го зави в леглото, не посмя да го погали по мургавото чело, въ­преки че й се искаше… А една година преди тази нощ той тре­переше от студ и страх, свит в бараката, бледият пламък на свещта не можеше да стопли из­мръзналата му душа.

– Виж, мамо, още една пети­ца имам. Да не бяха тия мъчни задачи, ама и тях ще науча, ще видиш!… Мога ли да поиграя футбол, няма да закъснявам — и Радослав затича след топката по стръмната улица на едно мал­ко село край София.