Това е позната ситуация в много семейства с деца. Излизаме на разходка в един от столичните паркове, в които търговските обекти са повече от патетата в езерата.
Още от входа припомням основно правило: синът ми има право на до 2 платени забавления от по 1-2 лева или една люлка/конче/ и нещо за хапване, или общ бюджет до 5 лв. Разбира се, дори и да спазим правилото си, него пак ще го блазнят удрящите се колички, влакчето или захарният памук, но аз държа той да знае, че забавленията и щастието не се купуват с пари, а струват много повече. Удоволствието от хвърляне на камъни в реката, да храним патетата, да се надбягваме с колелата или да се спускаме с шейна не се остойностяват с пари.
Помните ли онзи известен диалог:
– Ще ти дам света! – казала майката на детето си.
– А може ли сладолед?
– Не!
Е, аз не давам на сина си сладолед за закуска, обяд и вечеря и вместо тях. С ръка на сърцето признавам, че му купувам любимия конструктор само на намаление и за Коледа или за рожден ден, не харча за дрехи и обувки повече, отколкото смятам за разумно, и най-вече – казвам по-скоро „не“, отколкото „да“ на желанията за плейстейшън, за нов чифт бутонки, но светещи, и други подобни. Защо го правя ли? Защото той има достатъчно и най-вече, за да осъзнае, че не ние ще му дадем света, а само ще му помогнем да намери мястото си в него.
Аз съм дете, пораснало в края на социализма и в бурните години в началото на прехода. Майка ми се справяше храбро с две дъщери. Научи ни на стил, успя да ни покаже, че понякога и малко е достатъчно, за да продължиш напред. Аз имах всичко, от което се нуждаех, и малко повече, за да се чувствам добре. Това „малко“ идваше от факта, че знаех, че не се нуждая от него, но е прекрасно да се сдобия с него, ако има възможност.
Колко от днешните деца
разбират разликата между „достатъчно“ и „всичко“?
Аз се опитвам да науча сина си на тази разлика, защото тя ще определи бъдещите му хоризонти на щастие – дали копнеж по нов модел телефон ще развали деня му, или ще разбере, че винаги ще има по-нов модел, но и старият върши същата работа. Дали ще потърси бърз кредит? Или ще спести за нещо повече, за нещо по-засищащо жаждата му за щастие? Ще сподели ли този момент?
Много искам той да знае, че „достатъчно” не е всичко, и ние, родителите му, нямаме силата да му дадем всичко. Той единствен може да постигне своето „всичко“. Наскоро гледах реклама за нов модел техника. „Представяте ли си, че можете да видите света с още по-голяма камера?“ – това беше призивът в нея. Аз се замислих, че бъдещето ни настига и дори ни изпреварва, и желанията ни се обезценяват още по-бързо. Дали това не е диагноза за пресищане, или симптом за недостиг на истински мечти? Не изчерпахме ли своите истински „искам“?
Аз съм била дете, което рядко е казвало „искам“. Вероятно най-много съм желала неделната торта с леля, когато сме ходили на куклен театър. После разбрах, че се чувствам добре с това, което имаме, и
приемах всичко повече с благодарност.
Получих първата си, макар и копие, кукла Барби на около 12-14 години. Баща ми ми я подари, защото много исках именно тази играчка, която по онова време беше символ на новия живот. Доскоро я пазих, защото тя беше обещание за бъдеще в друг, нов свят.
Сдобих се с първия си костюм тип Шанел, ушит по поръчка от кварталната шивачка, на 16 години, защото спечелих конкурс за поезия. Не знам колко е струвал, но аз се чувствах като звезда в него. Той не ми беше необходим както здравето, образованието, водата, храната на трапезата, тока, но ми даде старт за нов път. И аз бях благодарна за това усилие на майка ми да ми отвори тази врата.
Първите си перлени обеци сложих на 18 г., в онази паметна 1997 г., когато много семейства изнемогваха. Имам избирателна памет и не помня лошите моменти, но вярвам, че ги получих като подарък, защото бях започнала да работя за моето „всичко“ сама.
20 и няколко години по-късно аз и моите приятели, които помним опашките по магазините и турските маратонки Адибас, и протестите, и режима на тока, се чувстваме
длъжни да дадем на децата си „всичкото“,
което нямахме, мечтаехме, беше ни обещано, ако не от родителите ни, то от времето. Това е моето обяснение защо живеенето, отглеждането на деца се превърна в състезание „кой е по-по-най-“. Не искам да генерализирам, но не познавам човек, който да е мечтал за екскурзия до Дубай като дете. Също така не зная и момче, която да е искало джип 4×4 още от детската градина. На пръстите на ръката ми се броят жените, които са жадували Малдивите, освен ако не са били споменати в някой приключенски или любовен роман.
Ние искахме да отидем до Германия, Франция, САЩ. Да видим Дисниленд или някой известен стадион. Първо мечтаехме за колите от картинките на дъвки, а после с видеофилмите открихме и джипа 4×4. Всъщност се надявахме баща ни да ни даде фиата, шкодата, която пази като очите си в гаража. Не знам за Малдивите, но копнежът за плажа на Испания се появи със „Синьо лято“. Искахме и оригинални дънки, маратонки и парфюми. Аз много искам да ям портокали и банани, не само по Нова година. Тоблерон – също.
Днес имаме всичко това, а дори и повече. Ако сме честни, трябва да признаем, че сме изпълнили детските си мечти. И може би не знаем какво наистина искат децата ни, защото все още сме гладни за нашите недовършени мечти.
С какво една акумулаторна количка на известна луксозна марка е повече от нашите коли с педали, които бутахме по улицата? Реално тя предизвиква същата радост, но ние сме по-горди от притежанието й.
Защо детето ни се радва на новия си смартфон?
Вероятно не разбира половината от функционалностите му, но копира нашия собствен възторг от притежанието му.
Колко пъти сте се разочаровали от реакцията на детето си, което не приема с подобаващ ентусиазъм поредната пластмасова играчка, която сте купили заради тв реклама, но вече всички я имат? Помните ли истерията за дървени копия на детски кухни? Аз видях повече щастливи родители, отколкото вдъхновени за готвене деца.
Това, което е достатъчно за децата ни, не е нашето „всичко“, резултат от болезнен глад по нещата, които сме копнели. Те искат, и то много. Но тяхното „всичко“ ще се случи, когато кажат „мога“. Затова имат нужда от нещо повече – от повече време и преживявания с нас, които да не заменяме с лека ръка с подаръци. Ако продължим да задоволяваме себе си, чрез децата си, ще ги лишим от нов хоризонт за тяхно „всичко“.
Затова може би трябва да си купим заедно сладолед в неделя, да споделим стрелбата по патета в парка с малките, да ги заведем в зоопарка в Берлин, но не повече от това. Те трябва да се научат да мечтаят и да постигат своето „всичко“. А за това им е необходимо време – лично и с нас, или сами, без натиск. Именно то, времето, е в най-голям дефицит сега, когато сме в постоянна надпревара с бъдещето. Дали да го откъснем от часовете в работа? Или от онлайн живота си?
Нито ние самите, нито децата ни получаваме достатъчно от личното пространство и време, в което да бъдат себе си. Ако открием офлайн или в съвместна игра на „Майнкрафт” своето място, в което „достатъчно“ не се измерва с % батерия на телефона, или в желанието да правим нещо друго, там „достатъчно“ ще е всичко, от което се нуждаем. Една крачка след него, и ние, и децата ни, ще имаме сили да вземем своето „всичко“. Всеки, колкото може и иска.
0 Коментара