Иде автобусът с 9-годишното съкровище, пуснато за първи път на море с училището. Нареждате се в блъсканицата от нетърпеливи родители около абтобусната врата – всеки в очакване да прегърне изпеченото си и засмяно дете. А отвътре се изсулват едно по едно пребледнели създания със стреснати погледи. И вашето – като другите.
Първо решавате, че окаяният вид е заради традиционното прилошаване по време на път. Но между измъкването на багажа и сбогуването с учителката дочувате странни съзаклятнически реплики, разменени между току-що пристигналата нев-ръстна компания: „Ще викаш ли и у вас Дама Пика?“, „Предпочитам Сладкишка и Са- пунчо”, „А аз
ще направя номера с огледалото, дезодоранта и кърпата“.
По пътя към къщи детето ви отговаря едносрично и гледа разсеяно. А щом влизате у дома, първата му работа е да погледне зад завесите и да надникне в гардеробите. На въпросите ви отговаря със страшен шепот: „Проверявам къде се е скрила Дама Пика.“
Зарязвате разопаковането на багажа и сядате да разберете за какво става дума. Малкото се оживява, очичките му лъсват, гласчето му вибрира – със смесица от видимо удоволствие и трепетен ужас ви разказва цял сериал от страховити истории, научени на лагера. Така разбирате, че
Дама Пика не е просто карта, а отмъстителна фурия,
която връща тъпкано на всеки дребосък, посмял да се усъмни в свръхестествените й сили. Достоверността на информацията се подкрепя с цитиране на „Елица от трети В“, на която „чичото бил в Полша“ и там „едно дете, което не вярвало в Дама Пика и отишло да си играе на един пясъчник, после било намерено мъртво и заровено в пясъка“.
Нямате време да реагирате, защото със задъхване ви се обяснява, че въпреки лошотията си тая Дама Пика е много изкусителна за викане нощно време. „Значи слагаш ръката си върху карта дама пика, приготвяш един парфюм и празна чаша до него, казбаш 12 пъти „Дама Пика, ела“, затваряш си очите за минута-две и като ги отвориш, ако парфюмът е намалял, значи Дама Пика е идвала и е пила с чашата от него“, удря ви в земята въодушевеното хлапе. Забравете тъпите си въпроси защо трябва да се пие парфюм, защо с чаша и защо изобщо трябва да се вика някаква карта. Просто слушайте нататък. За
идентичните ритуали с викането на Сапунчо и Сладкишка –
само дето в ролята на парфюма са съответно сапун и сладкиш. Или за огледалото, което посред нощ се напръсква с дезодорант и след избърсване с кърпа се внимава какво се появява: ако е засмяно лице – ще ти се случи нещо хубаво, ако е намръщено – нещо лошо, ако видиш уста – ще те изяде, ако пък има бесило – ще те обесят… Няма смисъл да прекъсвате излиянията. Изтърпете ги. Хлапето трябва да се освободи от всичко, което тревожи въображението му. То хем е
подплашено, хем изпитва приятен гъдел от повтарянето на ужасиите. Хем дълбоко в себе си все пак иска да вярва, че това са си измислици.
Тоя синдром го има не само при децата, но и при големите, а най-добре го познават авторите на криминални хроники и на холивудски трилъри. Защо хората четат вестникарските страници за
гадни убийства и гледат филми за серийни изкормвачи?
Защото после сивият им и опоскан живот изглежда по-приемлив – само и само да не ги сполетяват кошмарните сценки от снимките или екрана. При децата не е много по-различно. Те се плашат взаимно, измислят едно през друго най-страшните неща, които могат да родят фантазиите им, но всъщност просто искат да се утешат, че скучният живот под крилото на мама и татко все пак е нещо добро. Това е и знак, че детето пораства, че започва да усеща заплахите на околния свят и че копнее за топлина и закрила.
Няма поколение, което да не е минало през това приключение. Достатъчно е да си спомним собственото детство и историите за гигантски кървави ръце с дълги криви нокти, които се разхождат сами и прибират непослушните…
Сега ръцете не са интересни. Една такава обикаля из анимационното сериалче „Семейство Адамс“, но никого не плаши. Всъщност сериалчето е точно пародия на детските кошмари за мъртъвци. И доста помага, когато решите от слушане на ужасни истории да минете към действие – да ги неутрализирате с иронизиране.
Само гледайте да не прекалите. Не забравяйте, че подсъзнателният подтик за влечението на детето към страхотиите всъщност е
стремежът му да получи гаранции, че има кой да го обича
и пази от лошото. Ако започнете прекалено безпардонно да се подигравате със страховете му, само ще го отблъснете и ще предизвикате душевна травма, която носи риск от развиване на страхова психоза. Затова просто първо търпеливо изслушайте всичко, което детето напира да ви разкаже. После разпитайте за реакциите на приятелчетата му по време на сеансите с викане на това или онова чудовище на летния лагер. Може да продължите със собствените си спомени от вашето детство. Нищо не пречи да редактирате малко драматизма им според внушението, което искате да постигнете. Например, докато разказвате някоя и друга „своя“ история, гледайте да сте сериозни, но тя същевременно да изглежда по-лековато. Наблегнете обаче върху начина, по който тя е повлияла на вашите детски приятелчета – как някое започнало да заеква или да се напишква нощем. И завършете как след време сте открили някакво необоримо
доказателство, че историите са измислени.
Да кажем, момичето, което ви уверявало, че вижда в огледалото обезглавени тела, всъщност се оказало много късогледо, пък не носело очила.
Ако въпреки всичко стресът на вашето дете продължи, проявете търпение. Оставете го няколко нощи да спи на запалена лампа. Четете му весели приказки преди лягане. Не го оставяйте само вкъщи. Запишете го на курс по плуване, тенис или танци – такъв, който ще отнема повече от енергията му и ще го потапя в по-дейна среда. И най-важното – опитайте се да завладеете фантазията му с нещо приятно. Защо не с ремонт на стаята му. Може да не е капитален, може да е само козметичен, може дори да е само разместване на мебелите. Така ще ангажирате и детето в префасонирането, което да съответства повече на неговите нужди и интереси. То хем ще се почувства важно и значимо, хем ще се убеди, че с оголването на прашните ъгли в тях вече не остава място за убежище на страхотиите…
0 Коментара