Играй до насита

Февруарската неделя е необичайно топла и ние с Митко сме навън. По хълмовете, по които преди седмица, през сняг, лед и кал, той се спускаше с шейна, сега кара колело и пази да не бутне закуските и бирата на подранилите с романтиката влюбени, излезли на пикник в парка. Всъщност слънцето мами, подмолно студено ми е на краката, а носът ми е леден. Но аз съм „старо куче“ и мога да изкарам с часове навън, докато той се спуска надолу с колелото, после го качва, събира съчки за огън с приятели и ми се сърди, че не може да го запали през лупите на очилата ми, или се рови в локвата, защото вътре имало амеби.

Една от най-сериозните промени, които настъпиха в живота ми, след като станах майка, беше, че излязох навън, в парка, в градинката с цел и с мисия. Това дете, родено в първите дни на септември, случи на топла зима и ние с баща му не изпускахме ден, в който той да не спи навън. Било ни е ужасно студено, но с шапка, ръкавици и с Киндъл в ръка всичко е възможно.

Това ме спаси от следродилна депресия и превърна сина ми в „уличник“.

Надявам се да приемате определението с усмивка. Това дете е фен и верен последовател на свободната игра. Тича, играе на топка, катери се, строи типита с приятелите си от пръчки и стари пердета, кара колело.

Чакам с нетърпение да стане топло, за да му дам възможност да излезе навън и да играе. Разбира се, щом той е навън, и някой от нас е навън.

Няма как да имаш и щастливо дете,

и време за сериали или за книжка на дивана вкъщи.

Или едното, или другото. Ние сме заложили на първото и въпреки мързела ни на възрастни сме навън до децата.

Наскоро четох британско изследване, цитирано от BBC, според което 75% от британските деца прекарват дори по-малко време навън, отколкото затворниците. Според проучването, тези деца са навън по-малко от час през ден, а според препоръките на ООН на затворниците се дава поне един час за упражнения на открито на ден.

1 от 9 деца не е било на плажа, в парка, в гората, сред природата.

За сметка на това при децата на възраст между 2 и 5 години, средното време пред екраните на електронни устройства е 32 часа седмично. 32 часа!

Защо това се случва? Време е да престанем да виним само технологиите. Лесно е да седнем на дивана, да си отворим Фейсбука и да останем насаме със света, докато хлапето зяпа клипчета онлайн. Трябва да признаем, че това е достъпният начин да се почувстваме хора, а не родители. Около нас спокойните и безопасни места за игра намаляват, а понякога сме твърде уморени за търсим нови, или да рискуваме с приключения.

Истината е, че ни е страх от света навън,

защото си спомняме как сме чупили крак или ръка при падане от дърво, как сме лъгали родителите си, за да излезем с гаджето на дискотека, как сме се били с гаменчетата от другия квартал, как сме наводнили хола при сапунено парти, и още по-зле – виждаме, че колелото се завърта, но вече не сме от страната на купона.

И, да, пясъчникът не е чист, но той е за деца и за игра!

Не децата, а ние, възрастните, избираме безопасните и скъпи материални играчки, структурираните, обяснени със сложни думи и целенасочени занимания, които ни облекчават, когато детето ни пита: „Какво ще правим днес?“. Това е като изборът между замразена и домашна пица. Втората изисква да се изцапаш, да експериментираш с подправките и соса, да сготвиш сам. Коя е по-вкусна наистина?

Похарчили сме – ние, нашите близки и приятели, стотици левове за всякакви играчки – от количка за по левче до високотехнологичен радиоуправляем хеликоптер за

солидна сума, който избяга в небето.

От тях Митко има от нула до много спомени, но в повечето време те спят зимен сън. От близо 2 години сме на вълна образователни игри, които въпреки своята прекрасна идея, отнемат повече време в сглобяване, разпределяне на елементи, дипломация и преговори между играчите, отколкото е реалната игра и забава. Обикновеният шах и таблата се оказаха по-желани отколкото монополито. Той иска прости и ясни правила, изчистено игрално поле, което после да му послужи за друга игра, и, разбира се, да печели.

Затова защо да купувам още и още от същото, когато то

не прави играта по-интригуваща, забавна, занимателна?

Една от любимите играчки на сина ми е меч от клон с дръжка, закрепена с мека тел. Има и щит от картон от кутия за играчки, с дръжка от пластмасова опаковка. Тези две оръжия ми е напълно и изцяло забранено да помисля да изхвърля, независимо че вече имат белези от всички битки на джедаи от няколко поколения от Междузвездни войни. Той ги е изработил с баща си сам, рисувал ги е, лепил ги е и знае историята на всяка драскотина и синина, която е получил с тях.

Дайте на сина ми магнит, хартия, камъни,

боя, пръчки и той ще ви построи орбитална станция на Марс. Готварските ми мерителни чаши отдавна са колби със странни смеси, резултат от експерименти и вмирисват фризера ми.

Дали одобрявам това, не ме пита. Детето ми иска да открива сам, с проба и грешка, света, и моите съвети и уроци, няма да го разубедят. Един ден бях на площадката с него и с братовчед му. Наложи се да се отдалеча с по-малкия от двамата и оставих сина ми с приятелите му, под надзора на родителите им. Една крачка в другата посока, обърнах се и го видях как тупна от дървото в пясъка. Изтръпнах. Той стана, изтупа се, извика: „Нищо ми няма!“ и се качи на още по-висок клон.

Свободната игра учи на т.нар.меки умения,

които вече се оказват по-ценни дори и от професионалните. За нея са нужни въображение, работа в екип, изисква се търпение. Това не се учи по картинка, а в действие. В играта на „народна топка“ всички губят и печелят, сърдят се и после пак играят.

Тя, играта, изисква усилие и амбиция. Когато моят син реши да се научи да чете, просто го направи. Беше му необходимо, за да разбере как да си сглоби пиратски кораб от наличните материали в кухнята. Не ни попита коя е тази буква от упътването, а приложи каквото е научил в градината и от нас, досадните му родители.

На този етап от живота му, малко преди да влезе напълно неизбежно в системата на образованието, за мен е по-важно той

да е достатъчно смел да учи сам,

но да е наясно, че без правила и дисциплина не може. Затова ходи на математика по свое желание, учи немски и тренира в градината. Не очаквам от тези образователни или спортни дейности да проличи успехът или да предусетя трудностите в бъдещата му кариера, но се надявам да е в относителен баланс между учение и игра.

Играта е най-достъпният начин за забавление и комуникация в семейството, дори и когато финансите ни са ограничени. Спомням си пост на любимата ми чуждестранна блогърка-майка Кристина Кузмич. Тя разказва за бедните си години като разведена жена с две малки деца. Едва се справяла с

основните разходи и средства за извънкласни дейности,

за почивки, за карнавални костюми или за купешки коледни украси. Тя импровизирала с пикници в парка и игри с топка, на въже, с каквото има вкъщи, с разходки в планината, посещения в библиотеката, музея, книжарницата… Днес си спомня за тези дни със свит стомах, защото смята, че е лишавала децата си от това, което са желаели. Те помнят онова време като най-хубавото, споделено време с мама. Споделената игра ни учи, че най-важната инвестиция, която правим с децата си, е времето с тях,

времето, в което сме на 100% заедно с близките

и с приятелите си. Щастливото и свободно време става дефицитно с всяка година в календара ни, затова стремежът към него не трябва да угасва.

Вярвам, че постъпвам правилно, когато на сбогуване на входа на градината му казвам: „Обичам те! Забавлявай се!“. Бих казала:

„Играй до насита!“,

но вече е в четвърта група и учат усилено разни неща и би било може би… безотговорно. Затова се опитвам да наваксаме с игри, които ще го научат да бъде свободен, смел, съпричастен към другите, да пита, да отговаря за действията си и да успява. Вярвам, че той ще си научи уроците – по приятен, по труден, по свой начин, и мога само да му кажа: „Браво!“. Игрите вероятно ще забрави, но ако остане свободен по дух, това ще го направи от „уличник“ – „отличник“, който се отличава с хоризонт, по-голям от дребните грижи по оцеляването. И това ще е моето момче!