На театър сме. „Малкият принц”. Афишът предупреждава, че представлението е за деца над 7 г. Но няколко амбициозни майки са довели едва проходилите си хлапета, искат отрано да ги запознаят с Екзюпери. След десетина минути на мъниците им писва от диалога на сцената, изобщо не проумяват какво си говори този странен батко с някаква роза. Започват да хленчат, после ревват с пълно гърло. Репликите на героя се губят в какофонията от гневни писъци. Актьорът също е дете, връстник на Малкия принц, стъписва се от зверилника в залата, запъва се, забравя текста. Молим майките на бебешорите да ги изведат навън. Но те упорстват, платили са си билетите, все пак. Едната опитва с плесници, щипане и закани на английски да накара щерка си да млъкне. Друга запушва устата на своя ревльо, без малко да го удуши. Ако представлението беше по-дълго, синът й щеше да е
първото българче, паднало в жертва на любовта към изкуството
Когато по чудо оживелият бебешор стане първокласник, майка му със сигурност ще продължи да се държи индигово. Индигото е цветът на аурата на децата на новото хилядолетие – своенравни и с непоклатима воля. Но и цветът на майките им е такъв.
Такива майки нямаше преди. Властни и всезнаещи. Те са страшилището за учителките и за родителките от старомодния вид.
Индиговите майки са богати, сравнително млади, сравнително хубави, успешно омъжени. Очевидно имат всичкото свободно време на света, не работят, но помагат (пречкат се) в офисите на съпрузите, ползват шофьорите и бодигардовете им за водене (вземане) на децата до училище и за пазаруване. Карат огромни черни джипове, обличат се в черно и косите си боядисват в черно. Подозрителни са към блондинките, към жените с повече силикон от техния и към майките с евтини телефони.
Децата са тяхното алиби за нищо неправенето,
и тяхното оръжие срещу по-младите секретарки на съпрузите, и вътрешната неудовлетвореност. Те обожават да стоят в училище, ако можеха, биха седели на чина до детето си – поне от първи до четвърти клас. Те говорят с учителката всеки ден, звънят й вкъщи, дават съвети как да се преподава, как да се възпитава, оплакват се от децата на другите, винаги защитават своите. Разбират от всичко – от математика и краснопис, от поведение и психология, от грешки в учебниците. Правят подписки срещу учители, които не харесват, и срещу децата, които техните деца не харесват.
Тяхната стихия са тържествата и екскурзиите – обожават да харчат парите на другите родители, инициират „задължителни” и „доброволни” каси. Придружават децата си на училищните пътешествия в чужбина, ако можеха, биха играли и физическо с тях.
Изглеждат мили, но само докато не сложиш детето им на втория чин или на втория ред в училищния хор. Тогава яхват метлите и питат защо техният ангел не е най-отпред, защо е с по-малко реплики от другарчето си, как ще го снимат при този ракурс.
Много държат на снимките,
за тях те са по-важни и от децата. Обикновено заснемат целите тържества (и така пропускат емоцията), много се дразнят, ако някой им се изпречи пред кадъра. Тогава между родителките с най-новите модели камери припламват индигови искри и се разменят тежки думи.
Ако някой удари, блъсне, целуне детето им, те долетяват в училище на мига. Една индигова майка се оплака в първи клас, че момченцето от втория чин непрекъснато целувало дъщеря й. „Госпожо, успокойте се, трябва да се радвате всъщност – синът ми е нормално хетеросексуално момче”, отговори неиндиговата майка на блудния син.
Индиговите майки са един от проблемите на българското образование. Те нахлуха в училищната крепост като троянски коне, диктуват правилата, скоро може да определят и по какви учебници да се учи. На пръв поглед това изглежда много демократично, но всъщност ще засили хаоса.
Либерализирането на образованието винаги е водило главно до бели. Не само у нас. След разширяването на правомощията на родителските настоятелства в някои американски щати, започнали
да премахват от учебниците теорията на Дарвин
за произхода на човека, защото оспорвала Библията. Настоятелства от майки-моралистки във Финландия забранили тиражирането на комиксите с Доналд Дък, защото патенцето е без гащи.
Този случай напомня за манталитета на родителските общности от Иран, които преди години бяха забранили преиздаването на „Пипи Дългото чорапче”, защото поведението на Пипи противоречало на принципите на Ислямската революция.
Но Пипи пострада и във Франция – през 1995 г. едно местно издателство подложи „Дългото чорапче“ на сериозна редакция с цел „постигане на повече реализъм.” Тогава някои от трезвомислещите французи отбелязаха, че големият шанс на Пипи е, че живее без родителите си – тъжно наистина, но пък решаващо за уникалния й и свободен дух.
0 Коментара