Ирина Недялкова е психолог, преподавател и хипнотерапевт. Член е на Дружеството на психолозите в България и на Българската асоциация по хипноза и хипнотерапия. В центъра си за личностна ефективност консултира и води курсове за личностно и бизнес развитие.
Много от клиентите й са деца и тийнейджъри.
.jpg)
Ирина, работиш с деца с различни психологически и поведенчески проблеми. Какви са причините за тези проблеми?
Децата при нас традиционно, за съжаление, се наблъскват с информация и се научават само на елементарни правила на поведение. Възпитанието е загубено някъде в днешни дни. По-рано е имало традиция жената да седи вкъщи, дори няколко поколения жени. Имало е и мъжко присъствие – дядовците. Това са били хората, които са предавали традициите – и духовните, и поведенческите, в устен и в практичен вид. Това вече не съществува – големите семейства са разбити. Това е огромен минус, но е факт. Децата ходят на училище през деня, а вечерта родителите почти нямат време или желание да им обърнат внимание. Най-много в събота и неделя нещо, но и тогава пак гледаме да им предложим някаква информацийка – курсове, уроци, занимания. Даваме им възможност да получат информация и след това да я използват, но не им показваме за какво и как да я използват. Основният проблем пред много деца днес е, че не са ориентирани, не знаят заради какво да живеят и в резултат на това не ценят живота. Подхвърлят си го.
Могат да го подхвърлят на наркодилъра – да дадат парите, времето, здравето си.
А когато ги попиташ „Не ти ли е жал?”, съм чула отговори: „Не, не ми е жал!”. Те са пълни със страхове, не разбират, не знаят какво представляват те самите. Малко са децата, на които родителите успяват да обяснят каква ценност е това, което носят в себе си като способности, каква ценност са тяхното здраве, техният живот и колко хубави неща могат да получат от света. Моите впечатления са, че децата не знаят за какво живеят и не ценят нищо. А това трябва да се промени.
Това при всички деца, с които работиш, ли го виждаш?
Работя с деца на различна възраст. Обикновено родителите ги водят заради някакъв конкретен проблем. Например му се влошава зрението и родителите вече имат някаква идея, че това е свързано и с емоционалното му здраве и съответно търсят и психологическа помощ. Влошава му се зрението, той се затваря в себе си, седи все повече пред компютъра, какво прави там не е ясно, в училище има все по-малко приятели, с родителите си не ще да общува… Или например има страхова невроза. 16-годишно момиче, абсолютно читаво и здраво, на 2 хапчета ципролекс вече няколко месеца. Защото има обсесивно компулсивно разстройство. А какво конкретно? Не е ясно, защото не е споделила с психиатърката, тъй като не я е харесала. А психиатърката – хоп, две хапчета! И нали разбирате какво е това? Мозъкът е постоянно потиснат във възрастта, в която той е най-способен да събира и адаптира информация.
Работя с тези деца по конкретни проблеми. Идват и по-малки деца. Момче на 9, което става все по-агресивно. Самата майка има известни проблеми. Нищо му няма на детето,но просто расте и усеща, че нещо не е както трябва, че родителите не му дават това, което му е необходимо, и той се дразни. Трябват му знания за какво е този живот, на нивото на неговото разбиране. Особено момчетата, когато нямат духовна платформа, на която да стъпят, стават агресивни, много агресивни.
Как да им дадем духовна платформа?
Първо трябва да помогнем на детето си да разбере какво представлява то самото. Ако не знаем, защото по-голямата част от хората не знаят те самите какво представляват, има специалисти. Точно за това се ядосвам – в България има много специализирани кабинети с детска психологическа помощ, където се провеждат прекрасни курсове, които вършат и терапевтична работа, като дават на децата знания за тях самите, за способностите и възможностите им. Обикновено те са на основата на психодрама, в игрова форма ги учат да общуват.
Да приемем, че част от родителите няма да имат времето, парите, ще имат вътрешна съпротива да заведат децата си на психологически курс или психолог. Какво могат те сами да направят за децата си?
В момента работя с един младеж на 16 години. Затваря се, трупа агресия, има и проблем със зрението. От първия път, в който дойде, той ме гледа с отворена уста и попива всяка дума. За него се оказва много важно да разбере кой е и какъв е – говорим, правим психологически тестове, намираме кои са силните и слабите му страни, къде трябва да коригира поведението си, къде са му способностите. Давам му упражнения.
Как да помогнем на децата? Започни да отделяш време, но желязно време. Ако не всеки ден, то поне няколко пъти в седмицата да говориш с детето, още докато е малко. Да го научиш да споделя. Защото след това в тийнейджърска възраст ще се оплакваш, че детето те отхвърля, отрича, предпочита да говори в интернет, да се среща с непознати хора, но не и с родителите си. Не иска, защото не е научено навреме. Трябва да се говори съзнателно, а не просто какво си ял или какви са ти бележките в училище. За какво мечтаеш? Какво мислиш за това или онова? Какво мислиш за себе си? А за мен? Какво забелязваш в себе си като интерес? А знаеш ли аз какво забелязвам в теб? Какво мисля аз за теб? А какво усещаш, когато се караш? А защо се караш? Какво те радва? А знаеш ли мен какво ме радва? Учи го да споделя и да разбира теб, да разбира другите хора.
Какво забелязвам, когато правя тестове с деца?
По принцип българите са много емоционални хора. Възрастните, тези над 30-годишна възраст, са много топли и разбиращи другите хора. Но сега това умира, установявам го при младите хора и децата. Те губят умението да чувстват другите. Не разбират себе си, не разбират и другите. Не уважават нито себе си, нито другите. За съжаление все повече това започва да се проявява и в тестовете, и в поведението. И самите деца усещат, че нещо не е наред, това не им харесва, но някой трябва да ги научи.
Сега почти е изчезнал личният пример. Уроци, курсове, занимания, интернет и хоп в леглото.
Интернет как влияе на децата?
Злоупотребата с интернет вече официално е призната за зависимост. Там е много лесно и има свободия – именно свободия, не свобода. Свободата е, когато в рамките на допустимото успяваш да изразиш себе си, да удовлетвориш своите интереси, а свободията – когато прекрачваш тези рамки. В интернет си анонимен и можеш да се доказваш по какъвто си искаш начин – да бъдеш груб, арогантен, и знаеш, че е безнаказано. Можеш да си създадеш измислена личност, а това е увличащо. В реалния живот с нищо не променяш себе си и живота си, но в интернет можеш да играеш с емоциите на другите… Сега вече има и нещо като спортно състезание: „Да разплачем другия”. Обединяват се няколко човека или пък един човек и започват да преследват някого, за да съсипят самочувствието му.
От една страна, интернет ни дава възможност да търсим информация, да се сприятеляваме, да търсим хора, които имат същите интереси и отношения към живота. Това е хубаво. Но има и фалшиви самоличности, които уж ти съчувстват, разбират, подават ти ръка, но зад тях всъщност стоят наркодилъри, педофили или просто непочтени хора… Родителите и децата трябва да знаят това, затова трябва да се разговаря.
Докъде е допустимо да следиш детето си в интернет?
Няма някакво общо правило. Трябва да уважаваме личността му и интересите му, да не нахлуваме със сила в живота му. Но от друга страна, не е лошо, за да спазваш тези морални правила, да научиш детето си да уважава себе си, да го предупредиш за опасностите, които се крият в интернет.
Освен да говорим с тях и по някакъв начин ненатрапчиво да контролираме какво правят в интернет, какво друго можем да направим за децата си?
Няколко са важните неща. Формиране на самооценка – когато детето знае и цени това, което представлява то самото, няма да се подведе така лесно по евтините закачки – нито в интернет, нито в реалния живот. А за да им помогнем да формират тази самооценка, трябва поне малко да започнем да се интересуваме как се възпитават деца. Защото всеки – както за футбола, политиката, киното, психологията и медицината – се смята корифей и по въпросите на възпитанието. Да, ама не. Масово наблюдавам възпитание чрез негативна мотивация
„Не прави, защото…”, „Недей, защото…”
По принцип в теорията на личността и по-специално в теорията на темпераментите по Павлов, се казва, че с негативна мотивация могат да бъдат мотивирани само меланхолиците и флегматиците, повече меланхолиците, защото те са склонни към запазване на статуквото, не обичат да нарушават поне това, което имат. Докато холериците и сангвиниците не се притесняват, защото усещат сили да изградят нещо ново. И за тях негативната мотивация е нулева. Но се случва така, че в училище, в семейството, винаги предлагат повече негативна мотивация.
Добре, но все пак трябва да има някаква граница – да не им потискаме самочувствието е чудесно, но да не изпаднем в другата крайност – да го помпаме така, че да станат самовлюбени и арогантни?
Границата е да не го изолираш от другите, никога да не казваш, че е различно – нещо повече или нещо по-малко от тях. Ако го изолираш от цялото, от света, това поражда страхове, несигурност, нездрави амбиции. Границата е много фина. От една страна, е добре да го хвалиш, че е супер, да го мотивираш постоянно. След това идва външната позитивна мотивация – наградите, поощренията. „Морковчета”, но те трябва да се изяждат. Хвалбите да са реални. Както и критиките.
Кои са „белите петна” в съвременното възпитание?
Създаването на ценностната система, правилната самооценка, целенасоченото поведение, ефективните навици, колективизъм…
Трябва да се говори с децата, да им се обяснява кои са истинските ценности на този свят. В днешното ни общество ценностната система е доста объркана и много деца не знаят наистина към какво да се стремят, какво е добро.
Трябва да им се помогне с намирането на своя път в живота: тук са много подходящи професионалните тестове. Трябва да се
помогне на детето да научи основните правила на ефективния живот:
как да се грижи за тялото си, за да е здраво, как да се грижи за мислите си, как да си разпределя правилно времето и усилията си, да живее целенасочено и радостно… Лично аз имам две такива програми – „Уроци по здраве” – където децата се научават на лесни, но ефективни упражнения за поддръжка на здраво тяло и дух, и „Светът е в твоята длан” – това е програма за тийнейджъри, където са събрани упражнения за развитие на най-важните компетенции: самоорганизация, комуникация, емоционална компетентност.
Проблемите на възпитанието не се решават просто ей така. Когато родиш дете, отговаряш за него. Трябва да дадеш информация, образование, покрив над главата, но това е първичното. Зад това стои ценностна система, самооценка, морал, смисъл на живота, познаване на себе си, умения да общува, умения да се изразява. Ето тези неща.
0 Коментара