Дани е малко, слабичко и пъргаво момиченце с удобно къс бретон, ококорени очички и усмивка, която от само себе си ти дърпа крайчетата на устата в усмивка. Влетява в стаята, в която чакам да се срещна с родителите й, и се впуска да обяснява на един впечатляващо академичен за шестте си години български език какво точно прави майка й в момента. Паркирала била колата, обличала на Вали якето и заедно се били качвали по стълбите към срещата ни, разбирам. В петте минути, докато пред мен се визуализира стройната четиричленна единица, наречена семейство Паскалеви, опитвам да разбера малко повече за майката Лъчезара и бащата Иво от малката им дъщеря Даниела.
“Моля те, Дани – казвам – разкажи ми нещо хубаво за мама и татко!”
“Амииии – върти очички тя – те непрекъснато се целуват!”
“Ооо, така ли?! Ами това е толкова хубаво!” – възкликвам аз.
“Дааааа, целуват се! Даже се целуват по устата.” – допълва моята нова приятелка.
“Хората, които се целуват без повод, се обичат. – решавам да обобщя аз. Пък тези, които се целуват по устата ей така, без причина, направо се обичат ужасно много!”
На Дани й трябва половин секунда да преработи тази информация, да я съотнесе със своето семейство и да ми заяви:
“И аз целувам мама по устата!”
След което, сякаш да ми докаже, че
масовото целуване в тяхното семейство е факт,
се мята на врата на татко си Иво, когото съзира в рамката на вратата. Зад него се появява и Зара, заедно с едногодишния Валентин. И не, не си фантазирам – наистина присъствието на тези четирима човеци моментално взривява летаргичната надвечерна зимна тишина в стаята и за секунди я превръща в избухнала от цветове и гласове сцена. С нас е дошъл професионален фотограф, който да направи портрет на семейството, но и той като мен изобщо не е очаквал, че шарените хора пред обектива ще са толкова готови на всякакви маймунджилъци в името на най-адекватната снимка. Само след три минути Зари и Иво са организирали безопасно скачане на възглавници, масово семейно гъделичкане, търкаляне по пода и високо хвърляне на топки с пляскане. Междувременно Дани и брат й Вальо са подложени на мятане и подхвърляне, което, разбира се, е съпроводено с неконтролируем детски смях и викове “айде пак”.
В следващия половин час Иво ще влиза последователно в различни роли, сред които например тренажор по детско безтегловно летене, конче за яздене, вратар, клоун, добродушен звяр и спокоен отговаряч на най-различни детски въпроси от типа “ама Мария има ли си дечица?” и “по апарата на фотографа може ли да се говори като по телефон?”. В това време Зара три пъти неусетно е успяла да свали всяка неудобна или мокра от игри дрешка, да раздава вода и бисквитки, да парира десетина опасности от приклещване на детски пръстчета или одиране на нос в мокета и едновременно с това да е съществена част от игрите и мизансцена за снимките. Явно в забавата сме се впуснали и ние с фотографа, защото и двамата в един момент ще се окажем чуруликащи, лазещи и подскачащи по чорапи възрастни хора, които неочаквано са се преродили отново в деца.
След своеобразния фитнес, с който започва срещата ни, ледовете магически са разтопени и всички сядаме да си говорим разни хубави неща. Даниелка тича наоколо около брат си и ако не е постоянният фон от изнесени детски гласчета, няма и да разберем, че сме в компанията на двете хлапета. Намираме се във втория дом на семейство Паскалеви – академията за всякакви артистични и езикови обучения за възрастни и деца, на която те са съпартньори със свои приятели. И сме спокойни, защото всеки детайл от интериора тук е мислен като за деца в статус “игра”. Със Зара вече сме установили много общи интереси, свързани с изкуството, а пък Иво е от хората, които умеят да разказват истории като приказки, така че естествено имам чувството, че се познаваме отдавна. И като стари приятели, загубили дирите си за известно време, седим и взаимно си попълваме празните квадратчета в биографиите…
Всъщност Лъчезара и Иво са от двойките, които съдбата нежно, но настоятелно е тикала един към друг. И двамата са от Стара Загора, на една възраст са и логично са се движели по едни и същи градски трасета в детските си години. Според Иво, който е уникален физиономист, първата им среща била на морски пионерски лагер от социалистически тип в Равда, където и двамата прекарват част от ваканцията си в шести клас.
Зара не си спомня да е забелязвала Иво,
но за сметка на това той още тогава я откроява от тълпата. Малко след това се установява, че семействата им живеят блок до блок в града, а няколко години по-късно и двамата се оказват в една и съща езикова гимназия – той в английска паралелка, а тя – във френска.
Съвпаденията продължават и нататък. В началото на деветдесетте фамилията на Иво се мести в София, а четири-пет години след това той с изненада установява, че със Зара работят като сервитьори в едно и също заведение. През цялото това време тя няма никакъв спомен за него, но той си знае, че това e “Лъчезара от Стара Загора” и тихо се наслаждава на съдбовните знаци. Животът продължава и вече самостоятелен, Иво заминава за Щатите, където живее и работи известно време. През 2003-та се връща, за да си поднови визата, но тъй като се налага да я чака по-дълго, остава в България, където освен с работа, запълва времето си с малки удоволствия. Като ходенето на латино танци например. Точно на една такава латино среща той и негов приятел фиксират в залата две симпатични момичета, които решават да поканят за партньорки в танца.
Нали няма да се изненадате, като ви кажа, че момичето на Иво се оказва Зара?
Е, тогава реално се случва и първата им истинска среща. Зара решава да го шашне и му признава, че са работили заедно като сервитьори. Само че Иво буквално я кара да отвори уста от изненада, като на един дъх й изрецитирва всички предишни случайни техни срещи. Така още в онзи момент, под кръшните звуци на латино музиката, става ясно, че тези двама млади хора имат обща житейска работа за вършене. И една мисия, която ще осъзнаят четиринадесет години по-късно, но която днес ще изпълва почти целия им свят – децата им Даниела и Валентин.
Преди да се появят те обаче, Зара и Иво имат толкова богата обща история, че както се шегуват, по нея може да се напише многотомник. Вече като двойка заминават заедно за Щатите, където вярват, че е най-доброто място да постигнат нещо в живота си. За година и половина обаче, въпреки високите мениджърски позиции, които печелят, финансовата стабилност и възможността за кариера, успяват да усетят и лудостта и лицемерието на този свят и абсолютно
да се разделят с романтичната си представа за американската мечта
“Една вечер седнахме на вино да си поговорим и решихме, че се прибираме в България”, разказва Иво и добавя, че оттогава правят общите си планове винаги в разговор и на по чаша вино. Прибирането им в родината, разбира се, води до някои неуредици и трудности в началото, но скоро и двамата успяват да си стъпят на краката, дори да създадат общ дом. И съвсем в реда на нещата идва и предложението за брак, което Иво прави чрез… авторска поезия. Благодарение на вродения им артистизъм сватбата е епична, а след нея съдбата отчита още една победа в своите планове – Зара и Иво вече са семейство.
Докато двамата ми разказват тази история, никога не се прекъсват, а мислите и думите им излизат като подредени и изказани от един и същи човек. Малката Дани невидимо за нас е чула всичко и при думите “вече сме семейство”, спонтанно допълва “И деца!”.
“Дааа, и деца – потвърждава Зара и нежно премята кичурче косичка от лицето на дъщеря си зад ушенцето й.
“Ами да, станахме семейство, за да можем да ви извикаме, нали знаеш? – включва се Иво. Сега ще разкажем!”…
И ми заразказваха…
Това е една история, в която двама души, които се обичат и имат много обща любов за раздаване, намират точно тези други двама души в целия свят, които имат най-силна нужда от нея. Пропускам моментите на взаимно кариерно лутане и само споменавам, че междувременно нашите герои Зара и Иво срещат най-страхотните приятели на света и заедно създават от нищото най-любимата си работа – тази на обучители по изкуства и езици в своята академия. Пропускам дългогодишната вдъхновяваща работа с деца и общата любов и на двамата към всяко едно от тях. Споменавам само едва доловимото притихване на Зара, когато става дума за дългото чакане на децата в тяхното семейство и съчувствено преглъщам с нея горчивината от дългогодишните им празни надежди. Стигам обаче до най-важния момент – този, в който всеки един от тях, сам за себе си, дълго репетира как ще изрече пред другия думите
“Защо не вземем да си осиновим едно детенце?”
“Връщахме се от път и аз си мисля: “Ако сега, Лъчезара, не го кажеш в колата, никога няма да го направиш!” И си отварям устата и… Иво го казва! “Що не вземем да си осиновим едно дете?” Така за пореден път решението в семейството им се оказва единодушно взето, още преди да е формулирано в думи. Като ви казвам, че съдбата дава знаци, стига просто да имаш душа да ги разчиташ…
Речено-сторено! През април 2017 година двамата герои на тази история официално стават кандидати за осиновители и се подготвят с години да очакват помечтаното малко момиченце. И Космосът отново дава знак. Съвсем случайно в един дъждовен ден Зара съзира паднали до улична канавка двойка малки куклички тролчета. “Бяха новички такива, чистички, момиченце и момченце – припомня си тя – и реших да ги заведа у дома.” Вкъщи ги изкъпала, разходила ги из стаите и някак спонтанно казала на Иво “ето ги нашите дечица”. Няколко дни по-късно, докато играела във фирмено проучване точно образа на майка с две деца, получила обаждане от агенцията по осиновяване с предложение да посетят братче и сестриче, настанени в две приемни семейства. Разбира се, на другия ден отпътували за селото, където в две съседни къщи живеели децата.
“Приемните семейства бяха отгледали децата с много грижа и истинска любов“, държи да каже Зара. „Поддържаме връзка с тях непрекъснато, много сме близки.
Нашите малки, вълшебни тролчета
са имали истински късмет с хората, които са се грижили за тях преди ние да се появим в живота им“.
Така през август 2017-та, само четири месеца след кандидатстването си за родители, Зара и Иво станали мама и тати на Даниела и Валентин. И, да ви кажа честно, когато ги видях за първи път – там, да се търкалят из възглавниците, да скачат, летят и да се заливат от смях – имах чувството, че те всички са заедно от библейски времена – толкова хармоничен, щастлив и с любов е изпълнен въздухът около тях.
Децата, като старите хора, имат способността да изричат на глас някакви сякаш вселенски прозрения. Ден след като се прибират от първото си общо море като четиричленно семейство Паскалеви, Зара и Иво гледат с децата си записа от някогашната си сватба. Дани, която поглъща с огромна любов всичко, свързано с мама и тати, ужасно се впечатлява от ритуала с ритането на менчето с вода и тълкуването на цъфналите пъпчици, излетели от него. Според диджея те предвещавали две деца – по-голямо момиченце и по-малко момченце – които, забележете, ще дойдат при тях по едно и също време. “Мамо, тати – възкликва очарована Дани – ама вие сте ни повикали още на вашата сватба, още преди да се родим!” И допълва: “Аз сега разбрах, вие сте ни родили във вашето сърце!”…
Тук и моята обръгнала на истории журналистическа порода не издържа и от очите ми издайнически се търкулват няколко сълзи. Даниелка, която уж случайно се върти наоколо и зорко следи настроението на майка си, гордо ми показва голямото червено сърце, което виси на врата й. “Не го сваля никога.
Сърцето е любимата й форма”,
обяснява Зара, докато и нейните очи преливат от разчувстващо плачливо щастие.
Докато гледам тези двама пълни с енергия добри човеци на по четиридесет и три години, се опитвам да си представя цената на тяхната семейна заедност. Иво, който сякаш лови литящите из главата ми мисли, ми казва, че дължат хармонията в отношенията си най-вече на личната работа на всеки един от тях над себе си. Никога не са възприемали връзката си като даденост и от опит са научили, че ключът за семейното щастие е най-вече в постигането на личното такова. Затова и взаимно се подкрепят в мечтите, лудостите и предизвикателствата и никога не си слагат един другиму спирачки. Приемат децата си за партньори, от които има много какво да научат. Свикнали са да говорят открито за всичко, като с годините вече чудесно се разбират и по мълчанието. “Разбрахме най-важното – казва Зара – че ние двамата, ако не си бяхме подредили нашите отношения, нищо нямаше да се случи. Много хора са заедно, защото има деца, имат нещо, което ги задържа да не се разделят, а всъщност… не са заедно. При нас предизвикателството беше да останем заедно, независимо, че нямаше какво да ни задържа през годините”.
Зара и Иво са от двойките, които гледат и вървят в една посока и това е видно. Имат, разбира се, и своите караници, и своите по-сложни моменти. Интересите им обаче са близки, затова и забавленията им са споделени, а целите – постижими в тандем. Дългогодишната работата с деца ги е научила да разбират детския език и професионално да се ориентират в детския свят. Приемат всички деца в академията си като свои и следят живота и развитието им отблизо точно както и техните родители. В целия този процес Дани и Вали се включват органично и без никакви сътресения. “Те са огромна и най-важна част от нашия живот в момента, но като пълноценни хора ние имаме нужда и правим още много други неща”, твърдят Зара и Иво. Определят семейството си като нормално и уникално едновременно и са убедени, че
само щастливите хора могат да бъдат добри родители…
В живота има срещи, в които губиш представа за времето. Тази със семейство Паскалеви е от тях. Своеобразна точка слага малкият Вали, който въпреки ведрия си бебешки характер, вече тихичко хленчи за сън. Докато чевръсто му облича якето, Зара ми споделя, че с всеки изминал ден повече и повече обиква Иво. Минута по-късно пък, докато качва на конче сина си, Иво тайно ми казва “Като си видя какво сме минали с моята Лъчезара, и й казвам “Зарче, много те обичам! И ти благодаря, че си до мен!”
Приемам тези независими едно от друго признания на моите нови приятели като знак на съдбата. Този път обаче знак за мен. Затова и първото нещо, което правя, когато половин час по-късно Зара, заедно с двете си деца, ме стоварва пред дома ми, е да се обадя на мъжа си. И да му кажа ей така, без причина, колко много и все повече го обичам. Вярно е, че щастието е заразно…
Историята на семейството на Зара и Иво е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства. Кампанията има две основни посоки: да покаже как съвременното българско семейство се справя с различни предизвикателства и въпреки това остава здраво и щастливо, и да разкрие семейната терапия като една от възможностите за запазване на семейството хармонично.
0 Коментара