Биографите на Виктор Юго не пропускат да споменат една случка от ранното му детство. Малкият бъдещ писател стоял загледан през прозореца, а от очите му се ронели сълзи. “Защо плачеш?” – попитала гувернантката. „Юго плаче, защото му е скучно”, отговорил Виктор.
Сълзите от скука са най-искрените сълзи. Скуката е причина за 90 на сто от глупостите, които вършим като малки и големи, и от които се натъжаваме в моментите на равносметка.
Юго е извадил късмет с времето, в което е живял – скуката тогава е била епизодично явление.
Докато за децата на новото хилядолетие е ежедневие. Те са обречени на скуката – скучно им е училището, скучно им е през грипните ваканции, скучни са им учителите, учебниците и родителите.
Преди 5 години бях фен на теорията за индиговите деца. Днес смятам, че от толкова много скука и от толкова много „Е”-та в храната всяка аура ще заблести в тъмносинкаво. Скуката е сестра на излишъка. Не съм виждала индигово циганче, нито ромска майка, обсебена от теорията за кристалните деца. В индонезийската част на книгата „Яж, моли се и обичай” Елизабет Гилбърт прави сравнение между кротките хлапета от остров Бали, чиито майки смятат, че са обладани от дявола, щом започнат да нервничат при никнещ зъб, и хиперактивните диваци от родината й, които са перманентно в режим на опустошаване на всичко около тях.
Индиговото е диагнозата на задоволените малчугани от развития свят.
Те са с друг химичен състав на клетките. Те са първото поколение, създадено от родители, живели в период на мирновременно безметежие. Майките и бащите им не са търпели лишения, но пък са по своему инвалидизирани от шеметните промени на времето. Белязани са от стреса на тоталната смяна на технологиите.
Не е ясно дали набедените за индигови хлапета ще могат да изгледат бебешките си снимки след време – старото видео е отдавна на боклука, дисковете скоро ще бъдат също там, последвани от флашките. Целият живот на новото поколение ще е подчинен на прехвърляне на информация от стари на нови носители. Ние сме виновни за посинената им аура. „Какво ще е заглавието на книгата, в която децата ни ще разказват за нас? Може би ще звучи така: Най-алчното поколение, или как родителите ми платиха безумните си разходи с кредитната ми карта!… Децата ни би трябвало да са много по-радикални, по-смели и по-големи мечтатели от нас. Но те не са. Защото
знаят, че ще трябва да връщат парите, с които ние изконсумирахме мечтите им”,
писа неотдавна американският журналист Томас Л. Фридман в „Ню Йорк Таймс”.
Така Фридмън дава изява на умората от втръсналите вече поколенчески етикети. То не бяха поколения Х, поколения Y, бейби-бумъри и пр. Като Y определиха израсналите през интернет епохата (родените в края на 80-те). Предишното (родените през 70-те) нарекоха X или „децата на Тачър“. Това поколение съзря във време на битка за равенство на жените и увеличаване процента на разводите, време, в което мотото беше „Работи много и се забавлявай много“. Родителите им (родените в края на 40-те и през 50-те) бяха характеризирани като поколение на бейби-бума – следвоенни деца, заредени с оптимизъм. Готови да работят много, за да постигнат успех, девизът им е „Живея, за да работя“.
А девизът на децата на новото хилядолетие какъв е? „Живея, за да чатя” или „Живея, за да видя краха на свръхконсумацията”? Наричаме ги деца на промяната. Нагърбваме ги със свръхочаквания, гледаме на тях като на спасители. Защото ние се провалихме.
„Шестата раса” не съществува
Свещеник Йоан Карамихалев
Според привържениците на теорията за децата „индиго” тези деца притежават несвойствено за възрастта им познание за устройството на света, за живота и за хората, и изказват съждения, които далеч надхвърлят интелектуалните възможности на обикновените хора. Те обясняват това с твърдението, че в тези деца са се въплътили „много стари духове”, души, прераждали се многократно в миналото и натрупали богат житейски и духовен опит, че те са хора от т. нар. „шеста раса” и на тях принадлежи бъдещето. (Самата идея за „шестата раса” не е нещо ново, а датира отпреди повече от сто години и е рожба на основателката на теософското общество Елена Блаватска.)
Винаги е имало и ще има деца, надарени повече от другите с различни таланти и способности.
Но днес се култивира гледището, че такива деца, отчитайки тяхната „изтънчена душевна чувствителност”, не трябва да се наказват, каквито и простъпки да извършат, а странностите в поведението им да се приемат от родителите със съзнанието, че те отглеждат гений, че тяхното дете има „особено предназначение” на земята. На родителите се внушава мисълта за тяхното дете като „мутант на шестата раса”, „емисар на Вселената”. В резултат на това се осакатяват детските души, нарушават се нормалните взаимоотношения в семействата. За такива деца понятия като дисциплина, съчувствие, състрадание, самоограничение са непонятни и чужди. За тях не съществуват никакви авторитети, те се радват на пълна свобода, изключваща послушание, растат със съзнанието, че за тях не важат никакви правила и ограничения, а това е изключително опасно както за тях самите, така и за околните.
0 Коментара