Отскоро отново ми се наложи да пътувам редовно с градски транспорт. Вие, уважаеми читатели, които живеете в градове и държави, в които можете да се качите с детска количка, раница и три торби с червени чушки в автобуса, да отидете да си купите гардероб и да се върнете обратно у вас, без от това да ви побелее косата, вероятно не разбирате. Та нали градският транспорт е затова – за да се возиш и да ти е удобно?
Прави сте, но когато става въпрос за софийския градски транспорт и по-точно – автобус 72, нещата не стоят така. Сега, вярно е, че аз, като един почти коренен жител на столичния квартал Редута и пътник в легендарното седем две от ранна детска възраст,
практически няма как да бъда уплашена с нищо
Возила съм се в него на един крак, също и на без крак, висяла съм от всички врати, чакала съм по спирките с часове и съм присъствала на какви ли не циркове и сцени. Въобще, какво ли не съм виждала и точно поради тази причина не знам защо си въобразявах, че за последните 2 години, в които не съм го ползвала активно, все нещо се е променило.
Например:
- започнал е да идва малко по-често от един път на два часа (обичайна гледка е керван от автобуси 72, в които се олюляват мумии на хора, за последно видени на спирката на 16 ноември 2010 година, когато, по данни на техни близки, са тръгнали за зеле);
- започнал е да спира на всяка спирка (да, това е автобус, известен с мимолетните си капризи – ту спира на спирките, ту не спира, и, за съжаление, още не е открит математически алгоритъм, чрез който да изчислиш дали другия четвъртък по обед ще спре или няма да спре);
- започнал е да спира, да тръгва и да кара с умерена скорост (който се е качвал в него, знае, че той само се нарича автобус – всъщност, това е една коларска кола, теглена от разярени, гладни и малко НЕРВНИ биволи, които не различават газта от спирачката и натискат с копитата си ту едното, ту другото, пък който оцелее – оцелее).
Затова, когато ми се наложи за първи път да се кача с дете и количка в автобус 72, се заковах гордо
на спирката, на която съм си изчакала половината живот,
и зачаках.
Ето, казах аз на детето, като че ли му представях семейния частен самолет – сега ще се качим на рейсче и ще видиш колко е хубаво вътре!
ВЛАЧИИИИ!!, изкряка детето щастливо, понеже за него целокупният градски транспорт в София съществува под общото наименование влакче. Навън грееше слънце, не духаше вятър и като цяло времето предразполагаше да кибичиш по спирките и да чакаш влачита до припадък.
Въпреки благоприятните климатични условия на 15-а минута от престоя детето взе да се изнервя и да ме гледа въпросително.
Още го няма влачито, казах му, но ей сега ще дойде – видях, че от другата страна мина и отиде към Плиска, значи скоро трябва да се материализира и при нас!
Това, разбира се, беше тлъста лъжа – още помня как само преди няколко години стоях на същата спирка, набирах „Градска мобилност“ и в истерия крещях на операторката „Видях, че към Плиска МНОГО ОТДАВНА отидоха ШЕСТ автобуса. КЪДЕ СА?!!?“, а тя хладнокръвно ми отговори, че по пътя имало строеж, а и след 8.30 вечерта интервалът на движение ставал по-голям – от което аз разбрах, че автобусите очевидно падат в изкопа за строежа и понеже е след 8.30, не си дават зор да излизат и прекарват там нощта.
На 25-а минута започнах да се чудя дали да не се връщаме – докато изчакаме автобуса, докато се напътуваме и докато слезем, то ще е мръкнало, а може и да е дошла Коледа. Детето вече се беше отегчило тотално и таман да сгъна цирка, и да се прибера, Той взе, че дойде. Величествен, нов, китайски седем две, със затъмнени отвътре стъкла –
една своеобразна G-класа на седем дветата!
ВЛАЧИИИИ!!!, оповестихме на висок глас и аз, и синът ми, и се заковахме с изплезени езици пред втората врата. Тя се отвори, изплю десетина щастливи пътника, аз нарамих количката с все детето и стоварих стоката насред автобуса, малко преди биволите да запрепускат с бясна скорост към следващата спирка.
По погледите на пътниците вътре разбрах, че никога не са виждали такова нещо в седем две.
Майка с количка!
Гледаха ме едновременно с удивление и уважение – както се гледа нещо, което си виждал отблизо само по телевизора, например хипопотамите от Animal Planet. Знаеш, че ги има и си ги виждал как клечат по блатата и се прозяват, но не си очаквал да се качат в автобуса на Редута.
Застопорих количката на указаното за целта място, увих се около нея като анаконда, за да съм сигурна, че няма да излети при рязкото тръгване, и оттам в следващия половин час станах свидетел на следните неща:
- на всяка спирка се качваха два пъти повече пътници, отколкото автобусът може да побере, които влитаха с крясъка АМАМИНЕТЕПО-НАВЪТРЕБЕГОСПОДИНЕ!!!!, последван от моя крясък ВНИМАВАЙТЕИМАКОЛИЧКАСДЕТЕ!!!, последван от невярващите погледи на хора, видели хипопотам;
- в целия гмеж се натъпкаха двама контрольори, намериха си престъпник без билет, скараха се с него и в задръстването от Орлов мост до Граф Игнатиев май дори успяха да се оскубят;
- поради гъстотата на населението, въздухът взе да свършва. Вие обаче да не си мислите, че човек може свободно да си отвори прозорец и да подиша въздух? Такава свобода няма – прозорците в този автобус НИКОГА не се отварят – те са направени за украса и за да си мисли гражданството, че има избор и свободна воля, а вместо това да се задуши и да умре, чакайки да светне зелен светофар на Военна академия;
Вследствие на всичко това детето, което до този момент жизнерадостно повтаряше ВЛАЧИВЛАЧИВЛАЧИВЛАЧИВЛАЧИВЛАЧИ!!!, се почувства притиснато от тежките житейски условия и хилядите тела, и се разрева неудържимо. Следващите 15 минути пътувах клекнала до количката, опитвайки се да му обясня, че не навсякъде по света е така – има места, в които да пътуваш с автобус или трамвай е ПРИЯТНО, не мирише и има редовен приток на въздух – и, дай Боже, някой ден той лично ще се убеди!
Когато най-накрая дойде сюблимният момент да слизаме, почти метнах количката на гръб, прегазих всичко живо и веднъж озовала се на твърда земя – потна, нервна и полусъблечена, се заклех, че оттук нататък в така наречения градски транспорт
ще се возим, само ако случаят е на живот и смърт, и то без количка
Оттогава изпълнявам заканата строго, но въпреки това искам да ви разкажа няколко вълшебни истории, от които може да си вземете някои поуки:
1. Качвам се в автобус 72 с дете на ръце, раница с лаптоп, чадър и, забележете – торба със сурова риба. За по-любопитните от вас – пъстърва и филе от бял амур. Настанявам се на единственото свободно място, от което детето да не може да избяга, да се пъхне под вратата и да изкърти дръжките.
На третата минута то изпада в истерия, защото иска да извади рибата и да я разхвърля артистично върху седалките наоколо или да я залепи на стъклото, а аз, разбира се, не му давам. Попадаме в задръстване, в което неловката тишина се раздира от писъци, блъскане с крака по седалките и театрално свличане на пода. Торбата с рибата се размята бясно, а моите опити бунтът да бъде потушен с миротворни призиви „Искаш ли да гледаш Маша?“ и „Айде да рисуваме!!“ не довеждат до нищо добро. Сгърчвам се като гъсеница на седалката и си казвам, че ако пищенето продължи още една минута, ще вдигна ембаргото върху тъпата риба. В края на краищата, в тоя живот има и по-лоши неща от разпилян бял амур по седалките или лигава пъстърва, облещена на прозореца на автобуса.
2. С дете на ръце, раница на гърба и опърпана торбичка с портокали и един банан нахълтвам в автобуса, в който явно раздават нещо безплатно – навалицата е неописуема. В такива моменти винаги се появява някой разпоредител, който задава изключителния въпрос „ИСКАТЕ ЛИ ДА МИНЕТЕ ПО-НАВЪТРЕ?“. На такива въпроси вече отговарям с „Не знам. Приличам ли ви на човек, който иска да мине по-навътре и да се заклещи с детето си някъде между трета и четвърта седалка, където да ни открият при разкопки след три хиляди години?“.
Оставаме там, където сме. Детето иска да прескочи и да отиде при шофьора, и повтаря триста пъти думата КОЧИ!!!, опитвайки се да докопа и натисне всички копчета в шофьорската кабина.
Милостиви хора от местността НЯКЪДЕ ПО-НАВЪТРЕ
стават и освобождават място, където свиваме скромно гнездо и изкарваме следващия половин час в белене на банани, бясно натискане на копчето за отваряне на вратите и опити за бягство по другите седалки. Когато идва време да слизаме, във въздуха се усеща всеобщо чувство на облекчение и радост.
3. Качвам се в трамвай (ВЛАЧИ) за една спирка. Аз, както вече подозирате, съм с раница на гърба и дете в ръце. Детето държи отворена опаковка със сокче, наричано още ОЧИ. При първото друсване на трамвая очито излита от ръцете му, описва елегантна парабола и се пльосва на пода, разпръсквайки наоколо ароматен бленд от ябълка, банан и боровинки (100% плодове). Трамваят препуска, детето гледа с ужас размазаното на пода очи, аз гледам с ужас хората, хората също ме гледат с ужас. Добър човек се навежда, изстъргва останките от очито и ги връчва на детето – никой не реве и никой, слава на Бога, не е омазан с боровинки. Понякога и толкова ти стига, за да си щастлив.
И така, уважаеми майки, живеещи в градове и държави, в които градският транспорт идва навреме, има нисък под, а не отвесни стълби, спира на всички спирки, вози приятно и хората в него не пътуват, нагънати като кадаиф, АЗ УЖАСНО ВИ ЗАВИЖДАМ!! На всички останали – знам, че ще ме разберете. И ако утре в някой автобус върху обувката ви се приземи филе от бял амур, да знаете, че най-вероятно и аз съм някъде наоколо. Извинявайте предварително и елате да се запознаем!
Източник: Майко мила!
0 Коментара