Как станах майка от третия опит

Бог докосна нас и лекарите и ни направи най-големия подарък. Марко и Никола се родиха преди година навръх коледните празници. Най-хубавата Нова година в живота ми, най-красивото нещо, което съм виждала – малки колички с новородени, пристигащи по анансьора на Шейново.

Докато стигнем дотук обаче, не беше лесно. Две неуспешни ин витро процедури, с цялото физическо и психическо сриване след тях. Първата процедура мина някак неусетно – всичко ти е ново, превъзбуден си и ентусиазиран, споделяш с другите момичета какво и как се получава. Като не стана, беше тежко, но не унищожително. Вече се готвиш за втори опит, познаваш процедурата, нахъсваш се, че ще се получи. Вторият отрицателен тест е съсипващ. Никога не съм знаела, че изразът „потъвам в мъка” е буквален. Имаш чувството, че се давиш, че дори и да изплуваш, никога няма да си същият човек. Трудно е и в работата – колегите се чудят какво да те правят. Изправих се с обичта на най-близките. Третия опит не смеех да се надявам на нищо, но мъжът ми много ме подкрепяше. При ин витро процедурите всеки ден може да ти носи и добри, и лоши новини. Може да не реагираш добре на стимулацията, лигавицата на матката да не е готова, да се окаже, че яйцеклетките не са добри. Може да не се оплодят и да не се стигне до трансфер, а дори и всичко да е наред – бременност може и да няма. До последно нещата висяха на косъм, а после чудото стана. Марко и Никола.

Момичета и момчета с репродуктивни проблеми, пожелавам ви чудото да споходи и вас. Дискомфортът от процедурата, постоянните инжекции и размазването от хормоналната терапия се преживяват, при това не толкова трудно. Страшна е неизвестността, но и в мрака трябва да се ходи. Защото при  успешен опит чака най-голямата награда.

При мен чудото се случи в ръцете на д-р Петра Семерджиева – акушер-гинеколог и специалист по IVF. Тя е специализирала по проблемите на стерилитета и методите за асистирана репродукция в Израел и Италия. Обучавана е в трансвагинална лапароскопия и операции в репродуктивната медицина в Льовен, Белгия. Има специализация по репродуктивна ендокринология и инфертилитет в Acacio Fertility Center в Ориндж Каунти, Калифорния, САЩ. От тази година е изпълнителен директор на медицински център „Адела Фертилити”.

Д-р Семерджиева, работите на ръба на науката и чудото. Нещата могат да не се получат въпреки усилията, или обратно – изненадващо да успеят. Какво за вас е добре свършена работа?

Подходът към една двойка с репродуктивни проблеми е установен. Първо трябва да разберем има ли проблем и какъв – изследват се и мъжът, и жената, проверява се има ли съпътстващи заболявания. Много са факторите, преди да пристъпим към даден репродуктивен метод. Когато се каже репродуктивен специалист, обикновено асоциацията е единствено и само с ин витро процедурата, но не е така. Дори едно „елементарно“ проследяване на овулацията или нагаждането на определен хормон, да речем на щитовидната жлеза, или нещо друго, което пречи, може да даде нужния резултат и пациентката да забременее съвсем спонтанно.Това са по-лесни неща, но трябва да им се обърне внимание.

Ако се стигне до ин витро процедура и по друг начин няма как да се постигне бременност, схемата е една и съща в целия свят – минава се през фаза стимулация на яйчниците, пункция, оплождане и трансфер на ембриони. Каква ще бъде стимулацията, какъв медикамент ще се използва, по каквъв протокол ще се работи, е строго индивидуално за всеки един пациент. Да, пациентите идват през ден-два за изследвания,  говорят помежду си и обсъждат защо им се дават различни обяснения, но всъщност ние следим много показатели. Нашата цел е да имаме максимален брой зрели яйцеклетки, годни ембриони и да стигнем до трансфер. Това, което ме прави щастлива, е всичко след 9 месеца да завърши с раждане на поне едно дете. Това е целта – не само жената да забременее, но и да роди.

Кое прави един ин витро специалист „по-добър” от друг?

Мисля, че всички ин витро специалисти са достатъчно добри и  компетентни. Най-важно е доверието между лекар и пациент. Ако я няма тази химия, нищо не се получава. Ние сме предприели такъв подход: винаги да обясняваме на пациентите на разбираем език, доколкото е възможно, какво се случва с тях. Ако пациентът ти няма доверие или е прекалено сприхав и прибързан, това само вреди. Аз например съм човек, който обича да стига бързо от точка „А” до точка „Б”, в никакъв случай не обичам да мотая, но не обичам и да претупвам нещата. Имахме една двойка с финансирана от фонда за асистирана репродукция процедура и искахме да я стартираме, но все нещо не отговаряше – или хормоните, или състоянието на яйчниците. Идва жената за деня на стартиране, преглеждам я и казвам: не става. Това се случваше шест месеца поред – искахме да започнем от октомври, успяхме едва през април. Започнаха да се обаждат колеги да ходатайстват, но състоянието просто не беше подходящо и нямаше да постигнем нужния резултат. Стартирахме през април, жената забременя и разбра, че е имало за какво да чака. Ние носим отговорност за това, което правим. Ние градим име, не искаме да го рушим и поне в това отношение пациентът би трябвало да има доверие. В никакъв случай не е вярно това, което се говори, че сме „ходещи касички с пари”.

Позволявате ли си да съпреживявате с пациентите? Редно ли е да се очаква от лекаря да помогне психологически на двойката?

Естествено, че го преживяваш, няма как. Както съобщавам положителните тестове за бременност, по същия начин съобщавам и отрицателните – не е да кажа само „вижте си резултата” и да не разговярам. Отрицателният тест за бременност е поражение и за мен. Апелирам всички мои пациенти да се свържат и с психолог, ние работим с такъв, но това, което наблюдавам, е, че доста пациенти отказват с аргумента, че нямат психически проблеми. Тук не говорим за психически проблеми, а просто някой да те подкрепя психологически. Самата ин витро процедура е доста натоварваща, още повече че резултатът не е ясен. Ти се подлагаш на нещо и в крайна сметка не знаеш дали ще стане, по-често (погледнато статистически) не става. Понякога става от първия път, понякога и от петнадесетия не става. Така че е хубаво да имаш такава подкрепа и ние се опитваме да оказваме такава, доколкото е възможно.

Трудно ли се прави баланс между надежди и медицински шансове? Някои жени често се изгубват в процедурите, включително и аз се чувствах така.

Винаги казвам кое смятам, че е по-правилно, понякога говоря и в процентно съотношение, но не обичам въпроса „Има ли смисъл?“. Не мога да гледам в бъдещето. Обикновено отговарям „ако ми беше сестра, щях да те посъветвам да опиташ още веднъж“. Защото после идват угризенията защо се отказах. При ин витро процедурите на спонтанен цикъл не виждам някаква пречка да се правят повече опити, защото там няма стимулация и може да се проследяваш всеки месец.

Това не е ли много психологически натоварващо?

Имах една пациентка на 32 г. с изчерпан яйчников резерв. В продължение на две години я проследявахме – тя не е от София, две години пътуваше всеки месец и втората година установихме овулация. Извадихме яйцеклетката, оплодихме я, забременя и роди момиченце. Тя имаше огромно търпение и ми вярваше. Но тя също ми е задавала въпроса „Има ли смисъл“.

Броят на процедурите, които държавата финансира, се увеличи от 3 на 4. Достатъчно ли е това? Имаше мнения, че трябва да е безлимитно.

Не може процедурите да са безлимитни. Не сме толкова богата държава. Трябва да има лимит за това, което държавата поема, за лична сметка може да се правят неограничени опити. Това, което държавата в момента финансира, според мен е напълно достатъчно. Освен че броят на поетите от бюджета ин витро процедури се увеличи на четири, се включиха и четири трансфера на замразени ембриони. Досега те не се финансираха въобще. Финансираше се само едно замразяване, без последващо размразяване и трансфер. Ако пък имаш изчерпан яйчников резерв или клониш към изчерпване, може да се кандидатства за четири ин витро процедури на спонтанен цикъл без медикаменти. Това също досега не се финансираше. Остава обаче една непокрита политика – при пациентки с първична яйчникова недостатъчност. Ражда се момичето, става на 16-17 г., не й идва цикълът или й идва, но спира, оказва се, че тя няма яйчников резерв. Тези пациентки, без да са чакали дълго, или без други фактори, отиват към донорска програма. За такива пациенти няма финансиране, такова трябва да се осигури или поне да се намери начин за донорски яйцеклетки.

Кои са основните причини за безплодие при мъжете и при жените?

Най-вече пречи късната възраст на забременяване. Ако преди време са забременявали на 22-23 г. за първи път, сега се случва на 29-31 години. За второ дете това е добре, но за първо е късно, ако планираш да имаш повече деца. Има и други вредности, ефектът от които още не е ясен: храните, влиянието на телефоните, замърсяването на околната среда. Иначе открай време при жената най-честата причина за безплодие са запушени маточни тръби, което се дължи на полово предавани инфекции, честата смяна на партньорите не е ОК без нужната култура. Като фактор зачестява и еднометриозата – лигавицата, която е характерна за маточната кухина, е извън нея. Това води до сраствания и непроходими маточни тръби, консумира се и яйчниковият резерв, особено ако кистите са в яйчника. При мъжете е т. нар. „мъжки фактор” – лоши спермограми. За тях допринася и заседналият начин на живот. За мъжете застоялите професии също не са добре.

Колко време трябва да се чака при невъзможност да се забременее, преди да се потърси помощ? 

Аз съветвам максимум 6 месеца. После двойката трябва да провери дали има някакъв проблем – такъв може и да няма. Психологическият фактор е много голям.

Вече ще се обявява публично средната успеваемост на процедурите, финансирани от държавата. Ще облекчи ли това избора на жените и ще намали ли напрежението и чакащите пред отделни клиники?

Много е хубаво да има успеваемост, но не само у нас, а и по света няма златен стандарт. Пациентките трябва да са разделени на възрастови групи, трябва да е ясно какво целиш – положителен тест или родено дете. Извън процедурите, които са по фонда, може да има недобросъвестност при отчитане на резултатите. Пък и какво означава да имаш 50% успеваемост и само 2 пациентки, това добре ли е? За избора отново повтарям: той е свободен, най-важно е доверието. 

Продължавате и да израждате. Какво е чувството да правиш, образно казано, деца? 

Не държа да израждам – ако пациентът пожелае, но ми е хубаво, защото финализирам един процес. Хубаво е да видиш резултата. Много ми става мъчно, когато даваш всичко от себе си, пациентката забременява, ражда и не намира време един телефон да вдигне и да ти каже. Рядко са пациентите, които пращат картички след години „днес ми беше тестът за бременност“. Това топли.

Основавате нова клиника, разкажете повече за нея.

Екипът сме аз и д-р Александър Калчев, екип акушерки и нов екип в ембриобокса – привлякохме много квалифициран ембриолог. Апаратурата е нова и много добра. Трудно се намират хора. Младите акушер-гинеколози мъже обикновено се насочват към тежка оперативна гинекология. Гинеколожките повече се насочват към раждания, нашето е по-бавно, повече ендокринология, но за мен това е каймакът. Аз от първи курс искам да се занимавам с гинекология, а после реших, че искам да се занимавам точно с репродуктивна гинекоголия. Понякога наистина се чувстваш като лявата ръка на Дядо Господ.