Всеки родител се е сблъсквал с тях – обичайните прояви на неприятно поведение, характеризиращи типичното детство. Познавате ги – цупенето, хленча, рева, лъженето, маменето. О, да не забравяме и тръшкането.
Снимка: Първите седем
В тази глава ще се занимаваме с тези класики и ще се учим какво да правим с тях. При всички случаи трябва да помним, че всяко поведение се цели в мишена и служи на определена цел. Само обезкуражените деца поемат по тази изобретателна (макар и грешна) пътека и наша работа като родители е да неутрализираме обезсърчаването и да окрилим детето; трябва да го упътим да реши проблемите си по конструктивен и кооперативен начин. Много често децата просто не могат да намерят положителни начини, за да посрещнат нуждите си – ние трябва да построим тези пътища за тях, така че те да не хлътват в отбивките към лошото поведение. Да започваме!
ЦУПЕНЕ
Казали сте на дъщеря си, че няма да я пуснете да преспи у приятелката си, понеже там няма да има възрастен. Тя скръства ръце, започва да гледа свирепо и докато се разминавате, ви блъсва, за да излезе от стаята. Вие я следвате до дивана в хола, където ви посреща ръмжене. На всеки въпрос получавате кратък едносричен отговор, черен облак надвисва над дома ви и заплашва да помрачи настроението до края на уикенда. Така изглежда цупенето.
Разберете проблема
Цупенето е чудесна форма на пасивна, мълчалива сила. Вие сте укрепили границата с отказа си и детето ви протестира. То е бясно и на вас, и на вашите правила. Но вместо да избухне в буйна сцена, то е в състояние на имплозия, изразяващо се в тихо цупене. На практика това е мълчаливо тръшкане. Цупенето е насочено към вас, родителя. Целта му е да ви накаже, създавайки ви негативно усещане, най-често за вина или тревога. Детето се надява да промените решението си или да го компенсирате по някакъв друг начин – да му дадете някаква привилегия, за да го ободрите и да го накарате да се чувства по-добре.
Решения
Уверете се, че детето наистина е ядосано и разстроено. Ние искаме децата да споделят с нас разочарованията си. Може би дъщеря ви ви смята за излишно строги със смехотворните си изисквания да има възрастен в къщата. Може да се страхува, че останалите ще я изключат от групата, тъй като никой друг не е подложен на толкова строго изискване. Може да смята, че другите ще я подиграват и ще говорят зад гърба й. Може да е обидена, понеже й нямате доверие, и това да я наранява.
Как да разберем дали детето се затваря и се цупи? Как да му помогнем да се справи с живота, ако не знаем какво го мъчи?
Общуването е ключът.
Трябва да отидем отвъд цупенето и да разберем от какво се притеснява детето ни. Ето как.
Слушайте активно. Например: „Виждам, че си разочарована. Може ли да поговорим за това? Искам да разбера“. Помнете, че целта на слушането е да разберете тях, а не да изложите красноречиво собствената си гледна точка. Активното слушане изисква да перифразирате онова, което детето ви споделя – включвайки фактите, ситуацията и емоциите, които то изпитва (вижте гл. 10 за това, как да бъдем по-добри слушатели).
Ако детето в момента не желае да говори, може би има нужда от време, за да се справи с разочарованието си; тогава отложете за малко разговора. Но не чакайте прекалено дълго. Детето ви е много ядосано и ако не изясните ситуацията, има опасност нещата да се възпалят. Вникнете ли веднъж в гледната точка на детето, реагирайте от свое име, а не от негово. Примери:
Вместо:
„Още си малка.“
Опитайте с:
„Притеснявам се да те пусна в нечия къща без възрастен човек наоколо. Ти си достатъчно разумна, но групата – не е. Нещата могат да излязат от контрол. Ще ми се да почакаме, докато пораснеш още малко или докато наоколо не се появи възрастен, за да контролира групата.“
Вместо:
„Не си достатъчно отговорна.“
Опитайте с:
„Още не съм готова да ти позволя това“.
Не се поддавайте. Цупещото се момиче се надява да промените решението си, за да не бъде разочаровано. Ако се поддадете, дъщеря ви ще научи, че цупенето е ефикасен начин да постига целите си. Не правете тази грешка.
Не компенсирайте. Ако се чувствате виновни, опитайте да ободрите детето, като му предложите чаша горещо какао или да излезете за сладолед. Ние допринасяме за щастието на децата си, но не сме отговорни за него. Ако потиснатите настроения провокират родителите да правят подаръци, възможно е детето да започне често да изпада в потиснатост заради облагите, които тя носи.
Децата са в правото си да се разочароват.
Вие сте в правото си да се притеснявате от това. Но и животът понякога разочарова. Не учете детето да получава утешителна награда всеки път когато се натъкне на житейската мизерия.
Не обръщайте внимание. Нормално е детето да се цупи, но цупенето обикновено изисква публика. Ако детето упорства и продължи да мрачнее и да мълчи враждебно, помолете го да излезе от стаята или вие излезте. Без публика тихата буря не си струва. Само, моля, не забравяйте активното слушане!
Давайте пример. Вгледайте се в себе си. Да не би вие да наказвате детето или партньора си с враждебно мълчание, когато сте обидени? Покажете на децата по-добър начин да посрещат неприятностите, като моделирате отворено общуване, и не отдръпвайте обичта си от човека, комуто сте сърдити в момента.
ХЛЕНЧЕНЕ
За мнозина родители то е като дращене с нокти по черна дъска. Проточва се с пронизителен тон: искааааам. Звучи ви познато, нали? „Соооокче, искаааааам соооооооок, мамоооо!“ Забавно е как тонът може да предвещава гибел.
Разберете проблема
Хленченето търси едновременно вниманието и услугите ви. То е универсалното средство на децата и притежава силата да събори стените на библейския Йерихон. Толкова е дразнещо, че ние, родителите, сме открили, че най-бързият и най-лесен начин да накараме детето да спре е да се предадем. Готови сме на всичко, за да спрем мрънкането.
Решения
Кажете какво поведение харесвате. Вместо да реагирате със „Спри да мрънкаш“, опитайте с „Ще се радвам да си поискаш сок с нормалния си глас“. Опитвали сте го стотици пъти и не работи? Тогава изоставете тази стратегия. Детето знае какво сте направили и че то не е проработило. Запомнете: търсещото внимание поведение цели да ви примами да опявате и напомняте, тъй че, ако сте попаднали в тази бразда, спрете. Изработете си нова стратегия.
Игнорирайте. Знам, че е трудно, но се престорете, че ушите ви спират да долавят острите мрънкащи звучи, че рецепторите ви реагират само на нормален тон. Иначе казано – не отговаряйте (и бас държа, че детето ще спре). Но не бива да се ядосвате. Усети ли, че сте разстроени, детето ще знае, че сте го чули, въпреки че не му отговаряте.
Покажете му как искате да се държи.
Подчертайте колко много цените доброто поведение. Например: „Удоволствие е да ти купя сок, когато ме молиш толкова учтиво. На учтива молба – учтив отговор“.
Отделете време за приучване. Помогнете на детето само да стига сока и да си налива или само да си обува чорапите. Научете го да се качва на ниско столче и да си налива вода. Преместете купичките в по-ниско чекмдже, така че да може да се обслужва. Възхищавайте се на растящата му независимост и на способността му да се оправя само: „Браво на теб! Съвсем сам/сама се оправи. Толкова си способен/способна!“. Децата печелят доста от неспособността си да се справят с нещо и от нуждата да им се помага. Нека да обърнем посоката така, че неспособността да поглъща по-малко от нашата енергия, и да създадем поводи за положително внимание.
Реагирайте с прегръдка. Не реагирайте на мрънкането, а предложете: „Искаш ли да те гушна?“. Дори и не подозирате колко успешно този жест може да редуцира мрънкането.
Бъдете проактивни. Мрънкането има склонността да се засилва, когато сме заети. Ако ви се налага да сготвите или имате работа на компютъра, предложете да се погушкате преди това. „След малко ще ида да готвя, искаш ли да се погушкаме малко преди това?“ Или, ако е възможно, въвлечете детето да ви помогне в онова, което трябва да правите.
.jpg)
ПЛАЧ
Всички плачем. Аз плача, докато гледам „We Day“ по телевизията: двайсет хиляди деца пеят как могат да променят света. Абсолютно трогателно. Плаках и вчера, когато си прищипах пръста с вратата на колата. Болеше! Плаках много, когато родителите ми се разболяха, а после умряха. Понякога плача, защото ми липсват.
Разберете проблема
Няма нищо лошо в емоциите. Нашите емоции са нашите факти и трябва да зачитаме чувствата на децата. Не само положителните, но и отрицателните.
Би било лоша услуга, ако научим децата си да не изпитват негативни емоции. Тогава те ще мислят, че нещо не им е наред, задето изпитват гняв, наранени са, тъжни са, разочаровани или обезкуражени. Трябва да помогнем на децата си да нормализират целия набор от чувства, които изпитват – от най-ниските до високите и от тъмните до най-светлите. Децата се учат, копирайки стилове, умения и решаване на проблеми, и понеже репертоарът им е ограничен, по подразбиране избухват в плач. Вашата реакция на сълзите им определя дали успяват да изпросят и нещо друго – тогава сълзите вероятно са полезна социална стратегия за постигане на цел. Тогава сълзите се превръщат в средство, в кратък път за постигане на целта, вместо изправяне пред предизвикателството.
Решения
Избягвайте пренебрежителните изказвания. Не казвайте: „Не плачи“ или „Момчетата не плачат“, или „Бъди мъж“, или „Това са глупости“. Това са презрителни изявления, които нараняват.
Слушайте активно. Опитайте да разберете чувствата зад сълзите. Например: „Изглеждаш тъжен“ или „Ох, това болеше“, или „Ти май си разочарована“.
Признайте правото им да имат чувства. „Нормално е понякога да си тъжен“ или „Нормално е да си разочарована понякога“, или „Има случаи, когато животът истински те вбесява“.
Обучавайте ги – помолете ги да говорят. Когато децата общуват чрез сълзите си, по-добре им помогнете да изразяват чувствата си с думи: „Виждам, че си разстроен, искаш ли да поговорим за това?“.
Не се огъвайте. Ако детето научи, че плачът променя границите
и изтиква лимитите напред, то ще прибягва до него всеки път когато реши да постигне своето: ако поиска бисквита и получи отказ, ще се разплаче, за да разбере дали работи! Родителите напоследък като че ли смятат, че ако детето им се разстрои, това ще му навреди; че съществува психологическа необходимост винаги да е щастливо. Ало? Къде живеете? Нормално е да си разочарован, когато един весел ден е към края си и е време да си лягаш. Но плаченето не бива да служи за пробив. Придържайте се към правилата и забраните и оставете децата и да поплачат заради това. Ако сълзите не успеят да привлекат родителското внимание, те пресъхват. Ние можем да помогнем, като се обърнем към детето, а не към сълзите.
Бъдете отворени и конструктивни. Ако детето ви е нещастно и плаче за нещо, трябва да вникнете в неговата гледна точка и да му помогнете да изрази чувствата си, и заедно, като семейство, да потърсите решение. Това не значи детето на всяка цена да получи своето, но то има право да бъде чуто. Използвайте семейната среща, за да разгледате въпроса и да стигнете до решение, удовлетворяващо всички. Може да е дошло време да предоговорите правилата за лягане, защото не са се променяли, откакто детето ви е било на девет, а вече е на дванайсет. Заедно изработвайте правилата и спогодбите, за да запазите семейната хармония.
Мамене
„Ей, ти не хвърли шестица, четворка беше! Видях те! Това не е честно!“
Случва ли се детето ви да мами? Когато спортува, по време на тестове, докато играете игри? Това ви притеснява, нали? Веднага започвате да си представяте бъдещето му зад решетките, облечено в раирана пижама. Спокойно. Детето ви няма да стане престъпник.
Разберете проблема
Маменето е краткият път към успеха. Маменето при децата не се отличава особено от корпоративното мамене от страна на „Енрон“ и от схемите на Понци, на които бяхме свидетели. Лъженето е крайна липса на кураж. Когато хората са обладани от нуждата да победят на всяка цена, за да са отгоре, те правят всичко, за да го постигнат, дори прибягват до корупция.
Във фамилиите със състезателен дух ние, родителите, създаваме все повече и повече условия за отглеждане на измамници. Казваме: „Побеждаването не е най-важното“, обаче даваме 20 долара за всяка шестица в бележника. Казваме: „Побеждаването не е най-важното“, но има родители, които се разправят с хокейния треньор за това, че е отсъдил неправилно. Казваме: „Побеждаването не е най-важното“, но нашите деца знаят, че не го вярваме.
Решения
Насърчавайте. Необходимо е да опровергаете погрешното убеждение на детето, че трябва да е първо на всяка цена. Децата, които се ръководят от тази логика, не се задоволяват с второто място. По-скоро си казват:
„Ако не съм номер едно, съм безполезен, за нищо не ставам“.
Тези деца вярват, че са ценни, само ако са най-добрите, а убеждението им се крепи на обстоятелството, че ние, родителите, използваме похвали, вместо да насърчаваме.
Похвалата е вербално награждаване. Някаква външна властна фигура отсъжда представянето на детето и преценява дали то е на нужната висота – ако да, детето получава пари, стикер или нещо друго, но най-важното – одобрение и любов. Ние изпращаме посланието: „Ти си окей, когато…“ (получиш отличен, вкараш гол, спечелиш турнира, построиш кула, висока десет кубчета). Съвършенството се превръща в крайна цел, ключът към това, да се почувстваш значим и важен. А как стигаш дотам, не е толкова важно.
С насърчаването децата чуват съвсем различно послание:
„Ти вече си значим, ти си обичан.
Успехът или провалът няма да променят нито обичта ми към теб, нито стойността ти като човешко същество. Ти няма как да се провалиш. Не съществува такова нещо като човешки провал. Ти вече си това, което трябва да бъдеш“. С тази нагласа децата се освобождават от терзанието постоянно да доказват стойността си, което може да е краткотрайно, и се фокусират върху онова, което искат да правят: Какво трябва да правя? Какви умения да отработвам? Когато биват насърчавани, децата са мотивирани от радостта в процеса и с напредването виждат, както и самите родители, положените усилия, а не техния резултат. Така че спрете да хвалите и започнете да насърчавате.
Бъдете добър пример.
Обърнете внимание на собственото си амбициозно отношение и на потребността си от перфекционизъм и победа.
Обърнете се директно към проблема. Например: „Няма да играя с хора , които мамят. Не ми е интересно да играя, когато се мами. Няма да играя, ако това продължи“.
Слушайте активно. „Учителят каза, че си преписвал на изпита. Какво стана?“
Помогнете на детето да разбере, че ще постигне целите си само с усърдие. Хората постигат желаното с тежка работа и упоритост. Опитите да се шикалкави се обръщат срещу нас. Това означава, че родителите трябва повече да се интересуват от усилията, които децата полагат, а не толкова от крайния резултат – а за мнозина това не е толкова лесно.
*Откъс от книгата „Не, това не са глезотии“ (какво да правим, когато детето реве, тръшка се, не иска да си ляга и изобщо се държи напълно нормално) на Алисън Шейфър, канадски психотерапевт и експерт по родителските въпроси
0 Коментара