Какво да правим, когато детето са страхува от тъмното?

Във всички приказки нощта е синоним на тъмнината, на мистерии и ужас. От черната дупка на съня могат да изкочат страхове и фантазии, предрешени като чудовище и като демони.

До двегодишна възраст детето не се плаши от тъмното. Когато се бунтува, че го карат да спи протестира срещу факта, че го отделят от родителите му, а не заради тъмнината. Но от две-три-годишна възраст въображението му се развихря. Момиченцето или момченцето все още не умеят да разграничават реалното от въображаемото, така че проектират върху черния екран на нощта съдържанието на своите вътрешни тревоги, на своите конфликти и на своята агресивност.

Тъмнината се населява с чудовища, крадци, страховити животни, които ги преследват.
В този момент днешните родители са по-скоро изненадани. Те, които никога не са заплашвали детето си с таласъми, чели са му приказката за Червената шапчица с голяма предпазливост, изведнъж се оказват обезоръжени пред това, което обикновено наричат „пълни глупости“.

Но макар че няма вълци в нашия квартал, страховете си остават. И макар че вещиците са само за това „да се смеят гръмuо“, страхът „наистина“ е тук, наоколо! Малко са децата, които между дбе- и петгодишна възраст не са изпитвали поне малко боязън от тъмнината. Тя се изразява чрез отказа на детето да си легне, да остане, плачейки, само и незабелязано да се промъкне в леглото на родителите си. Ще открие ли майка си и баща си, след като се събуди? Да не ги е погълнала нощта? И какво правят двамата в леглото си? Нарушенията на съня могат да се окажат начин да търси отговор на всички тези „проклети“ въпроси.

Как да постъпим?

Майките и бащите трябва да потърсят и да намерят правилния отговор на питането дали детето наистина е уплашено, или е открило ефикасно средство да ги манипулира.
Ако е уплашено, трябва да бъде успокоено от някой възрастен. Успокоителни думи, нощна лампа, полуотворена врата или полуотворени щори, през които се процежда светлината, често са достатъчни да подобрят ситуацията. Тази стратегия би мо¬гла да се обобщи в три точки.

Вечерта оставете в стаята на детето някакво осветление. Сред условията, които осигуряват спокоен сън, възможността да се ориентира в пространството, когато се събужда посред нощ, е от голямо значение. Ако е тъмно, детето е загубено. Често се случва да повика родителите си, за да го успокояват. Но ако вижда достатъчно благодарение на светлинката от нощната лампа или на светлината, която идва от коридора, бързо ще излезе от съня си, и разпознавайки стаята си, ще се упъти към леглото,

ще гушне любимата си играчка и отново ще заспи.

Когато вече няма да е с памперси, ще се осмели да стане и да седне на гърнето или да иде в тоалетната, което няма да е в състояние да направи, ако помещението, в което спи, е потънало в мрак. С оставянето на светлината на нощната лампа няма да накърните самостоятелността на малкото си момиченце или момченце, а напро¬тив, ще я подсилите. Когато се научи да си служи с нея, оставете му фенерче, за да може от леглото си да разглежда всички тъмни ъгли на стаята и да пропъжда om нея ужасните чудовища, в случай че ви извика заради някакъв кошмар, внимателно запалете лампата (реостатът, който позволява да се контролира силата на светлината, е добра инвестиция), дайте му възможност да се успокои, да преоткрие своето пространство, своите плюшени играчки, предметите, с които всеки ден си служи. Покажете му, че в спалното помещение няма друг освен вас. Прошепнете му в ухото няколко позитивни

„магически“ думи, които ще повтаря, когато е самичко

(„Всичко е наред, татко и мама са тук, нищо лошо не може да ти се случи, ти си на сигурно място“). Напуснете стаята, когато детето се поуспокои, без да чакате да заспи отново.
През деня му вдъхвайте доверие в него самото. Твърди се, че нощните проблеми се решават през деня. Как? Като говорите с детето за страховете му, но в никакъв случай не му се подигравайте. Ако е достатъчно голямо, можете да го помолите да нарисува страховете си – нали по-успешно се справяме с това, което по-добре познаваме. Когато например играете на жмичка или на сляпа баба, вие опитомявате усещанията му за тъмнина.

Но най-важното е да обясните на детето, че на неговата възраст страховете са нещо обичайно, че трябва, докато още е малко, да превъзмогне нещата, които пораждат страхове. Ако нищо не попречи за изчезването му, страхът от тъмнината спонтанно се изпарява към осем-десетгодишната възраст на детето.

От книгата „Моето дете от 3 до 6 години“ на Ан Бакюс