Скъпи родители, ние сме идиот.
Ние сме аз и вие
С това не искам да обидя нито вас, нито себе си. Само искам да кажа, че добилото гражданственост възприемане за детството и за децата, с което ние често се гордеем, е дълбоко погрешно. Погрешно до идиотизъм.
Дълбоко погрешно е да смятаме децата за недоразвити или – още по-страшното – непълноценни личности, само заради възрастта им. Дълбоко погрешно е да ги приемаме като наше продължение. Децата ни може и да са наше продължение по силата на биологията и физиологията, но не и по смисъла на характерите си, заложбите и способността да ги реализират. Децата ни не сме ние и никога няма да бъдат, колкото и да се опитваме да ги превърнем в себе си. А ние постоянно се опитваме да направим от тях едни наши клонингчета.
Едни малки страхливи клонингчета…
Това разбрах не в детството си. Не го разбрах и когато станах родител. Разбрах го, когато започнах да работя с деца и станах техен приятел. Разбрах го, когато започнах да общувам с тях от позицията на равнопоставеността и се опитах да вляза в техните обувки, че даже и да направя няколко крачки с тях. Когато започнах да ги слушам и да ги чувам.
Така научих, че проблемите на децата, особено навлезли в училищна възраст, са същите като на големите – дефицит на време, изобилие от ангажименти, предизвикани от човешки фактор неразбории, борби на его и власт. Разликата е само в мащабите. В неумението си да се справяме сме напълно еднакви – ние просто не можем, а децата си няма как да научим на нещо, което не е в нас.
За сметка на това много добре ги учим да се страхуват.
От въздуха, от водата, от храната, от хората, от средата, от утрето, от деня след утре, от след 5 години и от след 50. От грешки, от провали, от падане и от ставане. А как да се научиш да ставаш, ако никога не падаш?
И всичко това, докато си мислим, че правим най-доброто за децата си.
Докато ги водим на всички видове уроци и извънкласни дейности, на осем спорта и поне една занималня, докато ги храним с най-био-мио-еко-здравословните яденета, не им даваме месо и млечни, ограничаваме глутена, бършем ги с мокри кърпи по осемдесет пъти на ден, зорко следим да не си обелят колената, косъм да не им падне от главата, някой да не ги обиди, да не ги нагруби, да не им накърни правата, да не би да се скарат, да не би да се сбият. Постоянно им повтаряме колко е важно да имат добро образование,
да знаят поне 2-3 езика, да спортуват редовно,
да се хранят здравословно. Не срещу това протестирам. Напротив – адмирирам и дълбоко уважавам хората, които отглеждат децата си с поглед в бъдещето.
Протестирам срещу това, че сред стотиците хиляди ангажименти и заетости на децата не остава време да им говорим за това колко е важно да си използват главата, да мислят, а не само да възпроизвеждат, да си дават почивка, а не само да препускат от задача в задача, да използват и прилагат наученото, а не просто да учат за оценки. Много добре ги учим да се отказват, но не ги учим да се справят.
До последния извод стигнах при челния си опит с един чудесен 12-годишен човек, който се беше поставил в доста неловка, но съвсем прозаична житейска ситуация – не знаеше как и не се справяше с една конкретна задача. Задачата беше част от обучение, което децата сами избират да посещават и което цели да им даде някои съвсем практични умения – ефективна комуникация, управление на времето, работа в екип и т.н., и не беше нито задължителна, нито имаше оценъчен характер.
Казусът имаше съвсем просто решение,
което струваше изказването на едно изречение за около 3 секунди и психически дискомфорт в същия размер. Въпреки това му образува неимоверно напрежение и го доведе дотам да се откаже от цялото мероприятие, като използва родителя си за посредник. А то – проверено – носи на децата не само моментна заетост и забавление, а доживотни ползи.
Този случай ме накара да си задам един фундаментален въпрос:
Какво всъщност казваме на децата си, когато си мислим, че правим най-доброто за тях?
Какво им казваме, когато ги спасяваме от неприятни ситуации, за които те имат ресурс, потенциал и способност да разрешат сами? Какво им казваме, като ги подлагаме на формално образование до ръба на физическите им възможности и ги лишаваме от време, в което да учат по най-естествения начин – в играта, в правенето, в опита? Какво им казваме, като предотвратяваме грешките, провалите, паданията? Какво им казваме за техните качества и способности, когато не ги оставяме да изпадат в затруднения, които те могат да разрешат, стига да ги оставим да стигнат до там и да им кажем, че могат да се справят?
Не им ли казваме да се съмняват, да се страхуват да опитват, да се плашат от грешките и да ги избягват всячески? Да не вярват в себе си, да не се осланят на вътрешните си ресурси, а винаги за всичко да разчитат на нас?
Ей така, докато сме заети да правим онова, което смятаме за най-добро за децата си,
ние ги лишаваме от време, пространство и възможност
да учат по най-древния и най-ефикасния известен на човечеството начин – като грешат – в изборите си, в преценките и решенията си. Пречим им да се научат да се справят, да се изправят и да се оправят. Пречим им да се научат как точно се случва това – като се действа, като се опитва, като се изправяме срещу трудностите, а не ги прескачаме или заобикаляме.
Знам, че някои родители са убедени, че трябва да спестяваме на децата си всякакъв дискомфорт и психическо напрежение, но така ги лишаваме и от възможността да придобият автентична самоувереност, основана на вярата в собствените способности. Защото тези, последните, се разпознават, опознават и развиват само в срещата и преборването на трудностите, в творенето на нови неща и в изграждането на пълноценни отношения. И за да бъде скандализирането пълно, ще завърша с това, че няма по-голям урок по отговорност от това децата да правят бели, но бели с последствия. Последствията са в ръцете на възрастните, но трябва да бъдат понесени от малките човеци.
0 Коментара