Родители пращат децата си на изпити в частен колеж, но тайно се молят да не ги приемат – заради непосилната такса. Деца, приети в езикови гимназии, ходят допълнително на частни уроци, за да научат по-добре въпросния език. Светът на българското образование е пълен с абсурди.
Тук нямам предвид само мита за безплатното образование, защото вече научих формулата:
добро образование = много, много пари.
Парадоксите са навсякъде: момиче, което танцува божествено, иска да следва зъботехника, защото така ще си намери по-лесно работа. Синът ми рисува хубаво, а не е пипвал четката от години – учи 3 чужди езика едновременно, за да влезе в по-престижен университет.
“Мамо, напиши, че родителите трябва да оставят децата сами да избират бъдещето си, вместо да ги питат непрекъснато дали са си научили уроците. Като осъзнаеш това, ще преживееш катарзис!”, заявява синът ми, надничайки да види какво пиша.
Ще му дам аз един катарзис. Не вярвам, че 16-18-годишните тийнейджъри са наясно точно какво искат и как да го постигнат. А и колко от тях изобщо мислят за това? Те са обладани от хормонална буря, която е в стихията си именно в гимназията. И най-животрептущите въпроси за тях са:
“Къде е купонът довечера?”
и “Ще ме пуснат ли на море с приятели?” Добре де, сигурно има и изключения. Но всички са единодушни, че да работиш в рекламна агенция днес е по-авторитетно, отколкото да пишеш разкази. И че дипломата по “мениджмънт и бизнескомуникации” обещава повече доходи от плетенето на мартеници.
Но така е днес. Утре ще има други модни и важни професии. Как да бъдеш готов за всичко ново, което нахлува? Като се интересуваш, лавираш и се приспособяваш. Не те приемат зъботехника – отваряш курс по танци. Не влизаш в престижен университет – почваш да ваеш грънци. Не всичко струва пари, въпросът е да развиеш нюх и да не се затваряш в една посока.
Свирех в школа по пиано 7 години, когато учителка ми даде “авангардна” идея – понеже кандидатите с пиано в музикалното училище са хиляди, да се подготвя с… арфа. Дори не го споменах на нашите.
Каква арфа?!
Ако родителите ми успееха да намерят този баснословно скъп и рядък инструмент и пари да го купят, нямаше къде да го поберем вкъщи. А и мисълта да свиря на арфа по 8 часа на ден никак не ме окрили. Така приключих с музиката и тръгнах на уроци по рисуване. Но за 2-та месеца до изпитите, не успях да се превърна в младия Леонардо, затова се явих в приложния техникум (там кандидатите бяха по-малко) и се класирах “първа резерва”. Това всъщност не е малко, защото в “моята” специалност “детски играчки” приемаха само 3-ма души. Е, жалко за дечицата – колко красиви играчки останаха ненаправени… Завърших обикновена гимназия. Кандидатствах в СУ, но ме скъсаха по история. Трябваше да се простя с филологията, но пък влязох журналистика. Така бъдещето ми бе предопределено от низ случайности. Но както и да лъкатуши пътят, все ще откриеш нещо интересно, ако не се отчаеш, преди да си стигнал. И от всички спирки по пътя си взимаш онова, което един ден може да те обогати.
Затова обяснявам на сина ми да вземе и той да побърза с катарзиса на пубертета. Та когато приключи с декларациите за независимост и отрицанието – към учители, които пишат двойки, и родители, които се карат за това, да му остане време да си разшири хоризонта.
0 Коментара