Синът ми е с дислексия.
Открихме го случайно, преди 11 години. Направихме „каквото е необходимо“, и тогава – в неговия трети клас, сметнахме стореното за достатъчно.
Дислексията ни обори.
Но – всичко поред.
Калоян проговори късно. В речника му почти до третата му година имаше пет думи – не, да, мама, тако и тата (вода). За всичко друго му превеждаше две години по-голямата му сестра. Усмихнатото му личице изразяваше с гримаси целия възторг от живота, беше сладко бебе и много симпатична запетайка в детската градина. Никога негова учителка не се е оплаквала от непослушание – за всички 16 години в българската образователна система Кайо беше добър ученик.
В предучилищната объркваше цветовете. Твърдо смяташе слънцето за зелено, а всичко останало за всеки случай наричаше жълто. После рязко задобря в нюансите.
Първи клас се оказа трудна работа.
Нямаше възторг. Попадна в рисувателна паралелка по щастливо стечение на обстоятелства. Съсредоточено изписваше листите със ситни, подробни фигури и триеше всичко, ако не му хареса. Буквите не му харесваха особено. Единствен от целия клас беше спестил на майка си необходимостта да прочете и наизусти четиристишие за Празника на буквите, та се справяхме с това в последния момент с двойни усилия. Почти не беше получавал „Браво!” на домашна работа по български, въпреки старанието и изплезения език. С математиката беше на „ти“ до момента, в който се появиха текстовите задачи. Тогава успехът му рязко спадна с две единици.
След пореден изпъстрен в червено тест попитах сина си:
„Ти да не би да играеш на тото с отговорите?“
Детето каза „да“. Беше чел само части от въпросите и бе отговарял на късмет.
Когато беше трети клас мама, Бог да я прости, изненадващо каза: „Гледай Нова, имаше предаване за дислексията, все едно за Кайо говореха”.
И беше точно така. Затрудненията в четенето, объркването на съгласни в думите, нежеланието да хване книга и страстта му към анимации намериха известно обяснение. Дотогава – признавам с натежало сърце, отдавах неуспехите му на мързел. С баща му бяхме единодушни по този въпрос до онова предаване. После потърсихме специалист. Оказа се – обяснено по най-прост начин, че Калоян не може да следва редовете на текста. Очите му бродят хаотично по страницата и усилието, с което ги „принуждава“ да му се подчиняват в името на едно цяло изречение го изморява безумно. Как да обикнеш четенето, щом то е свързано с такова постоянно усилие?
Правихме упражнения, той вложи известен ентусиазъм в заниманията, отбелязахме напредък в четенето с разбиране. Първата му класна каза след това:
„Очите му се промениха – светнаха“.
Грешката ми бе, че останах с това „светване“. Сметнах, че врагът е победен или поне разоръжен. Вярвах, че четенето вече не е проблем. Фактът, че книгата не стана най-добър приятел на сина ми трябваше да ми заговори друго. Постоянното ми натякване, че ютюбърите не са пример за подражание, висенето на компютъра е вредно, а манга може да е само странично занимание за свободното време не дадоха добро отражение върху комуникацията майка-син в пубертета. Признавам пак, че обвиненията в мързел следваха всяка лоша оценка в гимназията. Въпреки това той завърши с много добър успех и твърдо заяви, че ще следва стоматология.
Последваха две неуспешни кандидатстудентски кампании, направихме нова среща със специалист – доц. Катерина Щерева от СУ „Св. Климент Охридски“.Дислексията бе още там, разбира се. Калоян само коментира: „Това и очаквах, вече имам обяснение“.
И добави: „Не съм глупав“, което ми разби сърцето.
Фактът, че провалите му бяха оставили и трошица такова съмнение в детето ми ме порази дълбоко. Избягвали сме умишлено репликите: „Виж Тошко и Митко какви шестици са завъртели“, дори когато оценките му са били разочароващи. Истината е, че без експертна подкрепа, самичък през всичките години в началното училище и в гимназията синът ми бе намерил свой начин да учи и да постига резултати. Внимателен в час, съсредоточен в това, което чува и вижда, той компенсираше максимално проблема с четенето. Резултатът – 5,20 в дипломата, а рядко го виждах над учебник. Моят въпрос „Защо не учиш“ винаги бе следван от отговора му:
„Научих си в училище“.
Извадих от нета информация за всички известни личности, които са му колеги по дислексия. Казах му, че и при Алберт Айнщайн, и при Киану Рийвс е бил установен този проблем. Десетки са, и успехът им в професионалния им път може да бъде само пример за това, че дислексията не е присъда. А препятствие, което да заобиколиш, да прескочиш или да се научиш да вървиш редом с него.
Кайо се запозна с някои техники за подобряване на четенето с разбиране, правихме тестове с четене на глас вместо стандартно решаване, записахме някои части от въпросниците на МУ-Варна, на аудиофайлове. Той направи необходимото, а ние му гласувахме доверие.
Доц. Щерева, която направи последните обстойни тестове на Кайо, бе издала служебна бележка за наличието на дислексия. В нея се препоръчва „индивидуален подход и осигуряване на допълнително време при изпълнение на задачи, изискващи четене и писане, явяване на
писмени изпити и др“. В България обаче се оказа, че няма университет със специални условия за кандидатстване на дислексици. Стотиците момчета и момичета с проблема на сина ми се състезават на равна нога с хилядите, които нямат никакви затруднения в бързото разбиране на текстове на изпита.
Пиша това заради майките и бащите, които се чудят защо първолакът им срича по-бавно и различно от съучениците си. Не навиквайте детето, не го винете, че е мързеливо. Може и да е, но може да имате дислексик у дома. Не е страшно, но има нужда от подкрепа. Когато не умеят да четат като другите деца, нашите компенсират с друго. И със сигурност може да отглеждате у дома си някой Айнщайн, Киану или Джон Ленън.
От 10 до 20 на сто от децата у нас може да са дислексици, но учителите в началното училище не са обучени да ги разпознават и да им съдействат. Тази задача по традиция остава за родителите им и за специалистите – педагози, логопеди и психолози, които са се заели с работата по осветляването на „проблема дислексия“. И с каузата да обяснят, че това не е болест, а възможност.
А Калоян вече е студент.
Започва първи курс стоматология през септември. Безкрайно се гордеем с него. Предстоят му години интензивно обучение, но съм спокойна. Ще знае и ще може много, защото вече има изградена техника на учене – със слушане и гледане. И ще чете, щом се налага.
0 Коментара