Книгите в помощ на майките и татковците често пораждат скептицизъм, заради прибързаното и малко самомнително допускане, че родителят не може да бъде подготвен да бъде такъв.
Още повече че в нашето ежедневие възникват толкова различни ситуации, че едва ли е възможно и енциклопедия на родителското поведение да изчерпи всички възможни реакции, действия и подходи. Много се говори и пише за актуалните практики във възпитанието на децата, за толерантността и зачитането на личното им пространство, малко се говори и пише за нервите на родителя. Още по-малко за нервите и възможностите на самотния родител.
В края на краищата родителството не трябваше ли да бъде нещо приятно? И кога кахърите се превърнаха в норма? Колкото до самотните родители, ще си позволя да цитирам Катерина Хапсали, писателка и журналистка, която признава, че не харесва определението „самотен родител”. Защото „как изобщо може да си самотен, след като имаш дете?”
Друга млада българска авторка, която скоро представи дебютната си книга под заглавие „Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София”, споделя изумлението си от контраста между това да наблюдаваш приятели с деца, от една страна, и ти самият да преживяваш родителството, от друга: „Никога преди не съм била щастлива толкова често и толкова много”, споделя Соня Тодорова. „Въпреки ревовете и драмите, въпреки че е трудно и понякога досадно. Представа нямам защо е така. Просто е хубаво”. Авторката разказва за неволите на майката в големия град от първо лице, единствено число. И със сигурност ще ви накара да погледнете на ежедневните си проблеми от друг ракурс.
С чисто сърце препоръчваме на всички родители заглавието „За родителите. Въпроси и отговори” на Юлия Гипенрейтер, уважаван учен и педагог, автор на „Как да общуваме с детето”. Тя открито излага наблюдението си, че хората рядко се вслушват в съвети. Затова в отговорите си избира различни варианти. Първо, споделя постижения и открития в областта на психологията на общуването и развитието на детето. Второ, изказва предположения относно възможните причини за проблема или трудната ситуация и предлага на родителя да помислят заедно. Трето, подсказва и насочва родителя към други действия – стъпки и начинания, които в крайна сметка ще доведат до хармонични, доверителни отношения с детето. Гипенрейтер разказва за успехите на „колегите” родители, включително самостоятелно отглеждащите децата си, защото знае, че това е много по-смислено от мненията на мнозина специалисти.
Бестселърите на канадската психотерапевтка и писателка Алисън Шейфър, която пристига за втори път в София на 26 септември (Шейфър ще изнесе 2 лекции в Гранд хотел София по покана на „Първите седем” и ИК „Колибри”), се целят право в най-ефикасните модели на възпитание, приложими и от самотни родители. Книги като „Скъпи, провалих децата” и „Не, това не са глезотии“ залагат на демократичния модел на възпитание и отглеждане на деца. Авторката вярва, че дисциплината при малчуганите се постига по-лесно, когато не е основана на страх от наказания. Въпреки това родителите трябва да имат предвид, че наградите и подаръците работят в краткосрочен план, а в дългосрочна перспектива действат като бумеранг.
Наскоро излезе на български книгата, с която Шейфър печели световна популярност – „Край на мита за добрата майка”. Ако наистина искаме хората да „помъдреят”, трябва да им дадем куража да правят грешки, да се провалят, да се учат, да растат и да преследват мечтите си, убеждава ни авторката. Единственият начин от чираци да станем майстори минава през грешките. Има и друго. То се отнася до самоцелното, модерно, истерично желание детето ни да печели съревнования с другите деца. Неефективният родител очаква „състезателното” дете да се състезава и да спечели, ефективният родител очаква насърченото дете да се състезава, без значение дали ще спечели, или ще изгуби. За ефективния родител е важно детето да докаже на себе си какво може, да спечели състезанието със собствените си страхове. Проблемът е, че когато казват, че искат децата им да са щастливи, подтекстът на повечето родители е, че щастието зависи от това да имаш добро образование, да си осигуриш добра работа, да имаш добра заплата, престиж, комфорт и начина на живот на горната средна класа. Детето може да е неспособно да прави куп неща, но това не го прави по-малко пълноценно като личност. Детето може да не разполага с джобните, с които разполагат децата с двама родители, но това по никакъв начин не следва да се отразява на самочувствието му. Никой не превъзхожда останалите и никой не е по-нисш от другите по никаква причина. Погрешно е да се смята, че едни хора са по-добри от други. Нищо не променя наследената ни стойност като човешки същества. За родителите, които отглеждат и възпитават децата си сами, е особено важно и полезно да им обяснят изрично всичко това.
Самотните бащи у нас, колкото и да са малко, ще оценят „Изкуството да бъдеш баща” на знаменития американски психолог, преподавател и писател д-р Фицхю Додсън. Ръководството съдържа богат илюстративен материал, заимстван от живота на самия автор и неговото семейство, както и от огромната му клинична практика. Комичните моменти са представени по един задушевен и откровен начин, който улеснява прочита на книгата. Додсън няма да ви изненада с твърдението, че в определени периоди от развитието на детето ролята на бащата е уникална и незаменима.
Световноизвестният индустриалец и новатор в сферата на възпитанието Масару Ибука е автор на дискусионния текст „Всичко се решава преди детската градина”. Книгата ни учи, че големите страхове от детството често се дължат на несъзнателни действия от страна на родителя. Освен че пише убедително и правдиво, Ибука се уповава на личната си драма и детронира много предубеждения относно възпитанието, като настоява, че някои умения е невъзможно да бъдат развити, ако не са били усвоени още в невръстна възраст. Серия статистически изследвания показват, че колкото „по-толерантни“ са родителите, толкова по-агресивни и несигурни в себе си са децата. В същото време свръхобгрижваните деца, дори да са нервни и плахи, обикновено се адаптират по-добре в обществото, когато пораснат, и се показват по-стабилни и чувствителни. По думите на Глен Домън, Директор на Института за развитие на човешкия потенциал във Филаделфия, САЩ, тази книга е един от най-значимите трудове по темата и всички родители, достойни да се наричат такива, трябва да й обърнат внимание, независимо дали отглеждат децата си самостоятелно или не.
Колкото до множеството дини под мишница при самотните родители, те трябва да са сигурни в едно: истинското щастие идва от самодостатъчността. Освен това успехът на децата в училище не е условие за щастие и трябва да спрем да се държим така, все едно е паспорт за по-добър живот. Щастието идва от усещането за любов, приемане, принадлежност и общност. Ако наистина искаме щастието на децата си, не трябва да ги тормозим да гонят високи оценки – трябва да ги насърчаваме да са от полза за сродните си души. И да се отнасят с разбиране и обич към родителя, който полага безусловни грижи за тях.
0 Коментара