Когато родителите се разделят

Раздялата на родителите и несъзнаваното на детето

ИНЕС АНЖEЛИНО: Неразбирателството между родителите не разстройва ли детето също толкова дълбоко, колкото и раздялата или разводът?

ФРАНСОАЗ ДОЛТО: Нима е възможно в едно семейство, в което бащата и майката живеят в неразбирателство, детето да не почувства някаква заплаха за вътрешното си равновесие, за своята жизненост? Много от тези деца са твърде тревожни и питат родителите си:

„Ще се разведете ли?“.

Те искат да знаят със сигурност дали родителите им ще се разведат, или ще продължат да живеят заедно в раздор. Децата също притежават логическо мислене. Ето защо родителите са длъжни да им обяснят разликата между ангажиментите на съпрузите един към друг и на родителите към децата им. Когато между родителите е налице неразбирателство, раздяла или развод, те не се отказват от поетата от тях отговорност да отгледат децата си. Разводът узаконява състоянието на неразбирателство и води до избавление от атмосферата на разпри, както и до нов статут на децата. За тях отначало

разводът е нещо загадъчно,

но това не бива да продължава дълго; всъщност разводът е законово регламентирана ситуация, която носи разрешение и за децата. Тези неща може да им бъдат обяснени в кабинета на психолога или на лекаря, когато родителите дойдат с децата си, признаят съществуващото помежду им неразбирателство и ясно заявят: „Ние ще се развеждаме“.

Често пъти разводът е провокиран от срещата с някой друг, който изглежда като потенциален брачен партньор, но невинаги е така. Понякога разводът изяснява една ситуация на неразбирателство, която с порастването на децата се утежнява все повече, докато в същото време самите деца се опитват да възстановят предишната семейна атмосфера. Възможно е също така през пубертета подрастващите да влязат

в открита война с единия от родителите си

с убеждението, че другият родител не е щастлив. Във всички тези случаи за детето разводът изяснява ситуацията, стига всичко това да се каже ясно и официално пред останалите членове на семейството и пред приятелите.

Виждаме следователно, че децата се оказват в ситуация на триангулация по отношение и на двамата си родители. И това е повод да припомня, че от четиресет години насам твоите клинични методи се основават на действията и знанията на кърмачето – защото сега вече сме наясно с факта, че то нито е лишено от знания, нито е пасивно. Твоят клиничен опит и твоите теоретични постановки изместват акцента отвъд онова, което се нарича диадата „майка – дете“, и го поставят върху

триангулацията „майка – баща – дете“,

чието изграждане започва със зачеването на детето. В същото време ти настояваш и върху ролята на мрежите от отношения, в които то участва.

Диадата „майка – дете“ е термин, предложен от д-р Андре Берж. Тази диада съществува и тя се припокрива с периода, в който кърмачето не може да бъде отделено от майка си без опасност за живота. Става дума за състояние на сливане между организма на детето и майчиния организъм, сливане, чието пълно или дори само продължително прекъсване предизвиква ефекти, които може да не са значителни в краткосрочен план, но са неизличими в дългосрочен аспект.

Следите от подобни ранни руптури

и ефектите от тях излизат наяве при психоанализата на възрастните като много опасни етапи, преживени след раждането. Диадата от вътреутробния живот продължава да действа в продължение на седем, осем, най-много девет месеца в живота на бебето извън майчината утроба. Но тя по никакъв начин не изключва триангулацията „майка – баща – дете“, в която детето заема една от страните още в момента на зачеването и която започва да съществува от онзи момент нататък. В действителност диадата е винаги триангулация. За детето майката е бивокална. Още по време на вътреутробния живот то възприема по-добре гласа на своя баща, който говори на майка му, отколкото нейния собствен.

И майка му оживява още повече, когато бащата ѝ говори.

За много деца при наличието на любящ баща, който много активно присъства в дома, майката е бицефална. Но, както казах, тя винаги остава бивокална и това е така още от вътреутробния живот на детето: за него има една майка, чийто глас не се чува толкова ясно заради високите честоти, и един мъжки глас, който плодът в утробата по правило възприема по-добре, отколкото майчиния. Ето защо за детето бащата винаги заема особено място.

Но трябва и майката да изтъква колко важен е за нея гласът на бащата. А немалко майки обичат да се „кичат“, ако мога така да се изразя, с детето си, да го използват като свое „украшение“: то е само тяхно дете и те не правят нищо, за да влезе бащата в контакт с него, а би трябвало да говорят на детето за бащата, да му кажат например: „Ето, татко ти идва. Знаеш ли, че когато беше в корема ми, той ти говореше?“. Обаче те рядко го правят. Голяма част от майките

попадат в капана на своята каптативност*

по отношение на детето, особено ако е момче. Те не успяват да проявят същото чувство в такава степен спрямо дъщерите, защото момичетата се насочват към бащата. А момчетата се оставят изцяло да попаднат в капана на своите майки, които за тях представляват едно напълно несъзнавано сексуално допълнение. В присъствието на бащата бебето от мъжки пол си казва: „А, ама какви са тези работи? Този какво търси тук? Щом мама не е доволна от присъствието му, и аз няма да бъда доволен“. Ако обаче тя е доволна, то ще трябва да се „примири“ с това. Но момчето разпознава и гласа на баща си, особено ако бащата му говори и ако майката говори на бащата.

Бащата придобива значение в живота на малкото момче

единствено благодарение на факта, че майката му говори за него, както и чрез начина, по който тя му говори за него. А момиченцата от само себе си – дори когато майките им не говорят за бащите – реагират директно на бащата и биват директно привлечени от него. Това привличане минава не само през гласа, но и през мириса на мъжа, а и през още нещо, което ние не познаваме – поне засега. За дъщерята бащата е избраният прототип на мъжете, а дъщерите се интересуват от всички мъже, освен ако майката не е настроена против тях до степен да не може да ги понася. В такъв случай дъщерята усеща, че евентуалното ѝ насочване към мъжете застрашава живота ѝ.

Това различие между момчетата и момичетата се вижда съвсем ясно още в периодите на кърмене през първите дни от живота на кърмачето. Когато в стаята влезе мъж, момченцата не се обръщат към него, а се сгушват, скриват се в майчиния скут и се хващат

здраво с ръчички за майката, търсейки закрила.

Докато момиченцата пускат зърното и поглеждат кой идва – така реагират на обзелото ги желание, освен ако, разбира се, не са примрели от глад. И обратно, ако в стаята влезе жена, момиченцата изобщо не нарушават спокойствието си и продължават да сучат.

Много е интересно да се наблюдава това твърде рано проявяващо се различие в поведението на едните и на другите – поведение, което понякога не се среща по-късно в живота поради несъзнателното възпитание, дадено от майката на детето. Във всеки случай то е видимо, осезаемо, инстинктивно, първично и несъзнавано.

Това признак на полово различие ли е?

Да. От друга страна, присъствието на бащата по време на раждането, ако той иска да види раждането на детето си, дава на майката някаква сигурност. В миналото е било нещо съвсем естествено на раждането да присъства бабата по майчина линия. Днес родилките предпочитат да виждат до себе си своя съпруг, а съм сигурна, че за детето е по-добре да бъде посрещнато на този свят от гласа и радостта на двамата си родители, отколкото от някакъв древногръцки хор в лицето на своята баба, която кой знае как преживява

наново раждането на собствената си дъщеря,

докато я гледа как дарява живот. Бихме могли да кажем, че детето, което се ражда в присъствието на двамата си родители, попада веднага в настоящето, което се отваря към бъдещето, докато ако е посрещнато на белия свят от акушерки и баби, то бива отнесено по-скоро към своите предци.

Текстът е откъс от „Когато родителите се разделят“ – още един значим труд на легендарната Франсоаз Долто, една от най-големите фигури на френската и на световната психоаналитична наука. Написана в сътрудничество със социалната асистентка Инес Анжелино, книгата подлага на задълбочен анализ трудностите, изживявани от децата на разведени родители, и възможностите за по-безболезненото им преодоляване.