Включих касетофона. Децата бързо примъкнаха столчетата си към мен. В този миг от дожба ми се изтъркулиха няколко монети. А те се засмяха, хукнаха да ги гонят, зачервени и разрешени, трима души едновременно ми подадоха намерените стотинки.
– Благодаря ви. Хайде да поговорим за парите.
Ако ги попиташ за каквото и да е направо, може съвсем нищо да не научиш. Може да ти повторят просто онова, което са чували от учителката в детската градина или защото предполагат, че това искаш да чуеш, или защото им е внушено, че тъкмо така трябва да се прави. Но за тях това все още не значи, че така трябва и да се мисли. Някои морални понятия все още не са им съвсем ясни, а често и не са ги разбрали. И започнах да съчинявам:
– Било зима. Пазачът на цирка влязъл за малко да се стопли, но като седнал, заспал. А вратата и касата забравил отворени…
– И един крадец дошъл и всичко ограбил — вметна някой.
– Минал един човек – продължих аз, — който имал нужда от пари, влязъл, взел си…
– Сто хиляди — допълни ме друг.
– …А след него минал и друг — разказвах аз, – който нямал нужда от пари, но и той си взел. Има ли между двамата някаква разлика?
– Никаква.
– Има, има-а-а!
– Защото на единия не му трябвали!
– И двамата са бандити!
– Голяма работа.
– И двамата са крадци!
– Не, единият е имал нужда!
– Лельо — каза едно от момиченцата, — той пазачът е виновен, защото не е заключил.
Съгласих се, наистина е виновен, но все пак, попитах отново, имало ли е между двамата, тършували в касата, някаква разлика?
– Има, онзи си е нямал пари, затуй си е взел — каза уверено едно червенобузо момченце.
Добавих, че парите са били чужди.
– Ами какво като са били — настоя червенобузият.
– Не трябва да взимат! – скандираха едни.
– Трябва да взимат – тропнаха срещу тях в такт други.
Май работата взе да се превръща просто в спор. Те обичат това. За да ме чуят, трябва и аз да повиша глас. Почти извиках: „Ако крадеш, ще те хванат!“
Усмириха се и в настъпилата тишина всички ясно чухме:
– Ммм…, че аз тази работа съм я правил, ти какво мислиш. Правил съм я в магазина.
Беше пак гласът на червенобузия. Много симпатично момченце, такова едно усмихнато, приветливо. Продължих да го гледам със симпатия, мислех, че само се хвали. Може би смяташе кражбата за необикновено смела постъпка.
– Крал съм хляб в магазина и съм го хвърлял.
– Но защо го открадна, щом ще го хвърлиш?
– Беше твърд.
– Защо го взе тогава? — заинати се някой.
– За да го открадна. Взех и едно мляко и го изпих.
Едно момиченце възкликна:
– Без пари ли?
Като си представях, че моят въпрос ще го накара да почувствува, че постъпката му е лоша, аз го попитах:
– А когато си избереш приятелка или си вземеш жена, приятно ли ще ти е тя да открадне?
– Ако може да ми краде биричка от магазина. Пък аз ще й взема пак така мляко!
– Вино. По-добре вино — каза друг. — Моят баща си взима вино.
Не разбрах как го взима, но се надявах, че го купува.
– Сигурно се връща вкъщи пиян като моя баща — вмъкна червенобузият.
За да върна разговора отново в предишната насока, взех да разказвам друга случка с пари: „На една жена в магазина върнали повече пари, а тя забелязала грешката и ги оставила на касата, но като се прибрала вкъщи, дълго се тюхкала, че, видиш ли, в този магазин ме познават, но ако беше друг, щях да си ги взема и толкоз!“
– Права е.
– Не е права — обади се друг.
– А защо да не ги вземе, щом тя няма да ги плаща?
Намесих се — касиерката на магазина ще трябва да ги плати. Едно височко момче ме прекъсна:
– Ние като влязохме в един магазин и там ни взеха пари за десет яйца, а в плика после имаше девет: Там стотинките жената си ги е прибрала.
Тогава се опитах да съчиня случка, в която някой губи пари, които не е откраднал, не е взел с измама, а си ги е изработил и си ги носи вкъщи на семейството. Исках да разбера какво все пак мислят за кражбата, може ли да се вземат чужди пари или не. И ето че този човек по пътя си изгубва портфейла. Но в него освен пари има паспорт, така че адресът на притежателя се знае. Трябва ли да се върнат тези пари?
– Трябва — извикаха няколко души.
Но другите имаха малко разсеян вид в този миг.
– За хиляда лева може да си купи моторница.
– Не трябва да ги връща — обади се пак червенобузият, — защото и той трябва да има пари.
– Аз мисля, че трябва да ги върне — каза момиченце, след като се отърва от унеса си.
– Другарко — обади се друго момиченце, — аз имам шест хиляди лева.
– Шест хиляди! — всички бяхме много учудени.
– Виж, другарко, аз си ги събирам и мама ми събира, и баба, и татко…
– Аз имам двадесет книжни пари! — каза гордо друго момиченце.
Но в тишината всички чухме едно:
– Хм, двайсет.
Колко жалка изглеждаше сега тази сума дори за дете. А шестте хиляди на другото стояха пред очите ни и се издигаха все повече като някаква огромна купчина. Растяха дори и пред моите, макар да знаех, че шест хиляди могат да се съберат и в шест не толкова дебели пачки. Но как се спестяват толкова пари?
– Направо ще ти скъсат джоба — промърмори едно слабо и високо момченце. Отнасяше се, разбира се, до хилядите, а не за „двайсетте книжни пари“.
– Ами аз ги имам в книжка! — отвърна момичето, изненадано от всеобщата ни недосетливост.
– Какво ще ги правиш? — попитах.
– А, нищо сега. Сега още ще ми събират. Мама казва, че човек като порасне, му трябват много повече.
Да, зная го, но недоумявах, защо близките на това шестгодишно момиченце не събираха парите, без да му казват. Да му го кажат по-късно, когато ще може да се замисли какво им дължи заради това. И да му обяснят, защо все пак не всеки родител е способен да направи това за децата си, дори и да не е пияница. Може би се опитваха да изграждат с това самочувствие, но не я ли отделяха от другите? И нямаше ли да накарат някои да се стремят към нея тъкмо поради това?
Слабото и високо момче каза:
– Няма защо да ги връща.
– Да — подкрепи го червенобузият, — хората трябва да си разделят нещата.
Явно последната мисъл я бе чувал във връзка с други неща, но тук тя му се стори подходяща, защото го оправдаваше. Понятията им за добро и зло често наистина така се объркват.
– Трябва да ги върне – викаха едновременно две момиченца.
– Трябва да връщаш парите, които си намерил – извикаха и група момченца. — Намереното трябва да се предава в милицията.
Виждаха, че ги наблюдавам изпитателно и мълча, и тогава почти всички взеха да викат: „Трябва да ги върнеш, щом си ги намерил! Намереното се предава в милицията!“ Имаше сред тях и напълно убедени в необходимостта да си винаги честен и други, които си спомниха, че говорят пред „другарка“, и деца, на които беше внушено, че трябва да постъпваш добре, за да постъпват така и към тебе. Но каквито и да бяха подбудите, групата на желаещите доброто изведнъж много нарасна и слабото момченце се почувствува само, изолирано. Дори червенобузият бе казал: „Е, да де, трябва.“
Момченцето, което остана само, дойде при мен, хвана ме за ръката. Виждах как трескаво търси някакво достатъчно важно и честно основание да не върне парите:
– Може да има адрес, лельо, ама да не се знае апартаментът! Може той да не знае коя е вратата. Как ще го намери тогава? Ако е голям блок, как ще намериш точно вратата, нали, другарко!
Гледаше ме с молба, не пускаше ръката ми.
– Но той живеел в блок само на четири етажа – казах аз. — Може би даже на три.
Момченцето въздъхна. И друг някой също въздъхна. Ясно, няма как, ще трябва да ги върнеш.
Когато си тръгвах, казах на червенобузия:
– Ти какво все за биричка си приказваш, ако толкова ти харесва, ела с мен, ще ти купя.
– Ама аз не пия, другарко. Аз още не пия.
0 Коментара