Купи ми, купи ми…

Две мили млади баби (не бих и пошепнала думата „баби“ в тяхно присъствие) допълват спокойната картина на дружелюбен следобеден разговор между двете момиченца, които си играят край пейката. Казаното внася само детайли към разговора от вчера, от онзи ден, от миналата седмица.

„Бях малко по магазините – да видиш едно дете като се затръшка пред витрина с играчки, като почна да хленчи… Съжалих майка му, идеше й да заплаче, имаше желание да го удари, но си даваше сметка, че не бива да го бие пред хората, а и бива ли изобщо?…“

„Винаги съм показвала на децата си, че ме притесняват, като ме принуждават да им откажа нещо.“

Слушах и си мислех: Колко дълъг е пътят, докато децата усетят това чувство в родителите си. Докато го разберат…
Често чуваме детското: „Купи ми, купи ми!…“ Немалко деца получават желаното. Това, струва ми се, не е най-добрата услуга, която правим на детето. А и на себе си. У детето се гради невярната представа за абсолютно притежание и добруване. То започва да свързва нашата готовност да му дадем пожеланите от него вещи със сигурността, че ще се погрижим и занапред да получава нещата наготово. Другояче щеше да бъде, ако умеехме да отказваме.

Умението да отказваме – владеем ли го?…

Какво можем да противопоставим на задъханото детско: „Купи ми, купи ми, веднага ми купи!“… И на своето желание да не лишаваме детето си от нищо. Но необходимо ли е наистина да отрупваме детето още от малко с купища вещи, които то престава да забелязва. Отнася се с безразличие не само към тях, но и към нашето старание и усилие да му ги доставим. Кой знае защо, все се чувствуваме длъжни да му поднасяме и по своя инициатива играчки, лакомства, удоволствия – все в големи количества, без самото то да ги е пожелало.

Но какво можем да сторим, ако детето постоянно хленчи: „Купи ми, купи ми…!“ Добре е да му обясним, че не е възможно да се купят всички привлекателни и нови неща. Бихме могли да му позволим да погледне отблизо играчката, за да си спомни няма ли в къщи подобно влакче или кукла. Ако и това не помага, не е зле да му покажем някое разглезено дете, което плаче и се тръшка по земята, за да види колко зле изглежда отстрани. Но не бива, струва ми се, всеки свой отказ да свързваме с нашето лично отношение към детето.

„Мама няма повече да те обича, ако продължаваш да упорстваш!“.

Нито пък е редно да прибягваме до „спасителното“ – „Забравила съм си портмонето вкъщи!…“ Не е необходимо да се дават обяснения надълго и нашироко, нито да търсим оправдание, нито да викаме на помощ джуджетата, а още по-малко да „обещаваме“ наказания или да подкупваме детето с обещания за други подаръци. Можем да откажем на детето с един спокоен и категоричен тон, без да се гневим и да заплашваме. Когато получава необходимата му вещ и когато му отказваме непотребния предмет, детето трябва да чувства нашата доброжелателност и загриженост. А не нашата враждебност.

Понякога малките деца искат нещо само за да проверят докъде се простират границите на позволеното и в кой момент „чашата прелива“ и идва отказът ни. Те настояват ей-така, ако се съгласим автоматично, ако отстъпим колебливо. Понякога са готови да правят и мили очи, за да получат желаното, а друг път, ако родителите откажат, отправят тъжни очички към бабата и дядото, които веднага се втурват да купуват…

А купуваме ли всичко пожелано от детето, лишаваме го от възможността

само да овладее желанията си.

Често тези пориви са внезапни и бързо отминават. И детето само се отказва от намеренията си. А купим ли му всичко, което си е помислило, че трябва да има, лишаваме го от  възможността да усети, че е превъзмогнало желанията си. Как тогава ще се научи само да се владее?

„…Купи ми, купи ми, купи ми…“ – и желанията нарастват в геометрична прогресия. Ако днес детето иска всеки модел от малките колички, след десет-двадесет години няма да се задоволява с каква да е лека кола. И ще смята, ако му откажем, че сме му длъжници, че не сме му дали всичко, което му се е полагало. Към какво ще се стреми, щом получава всичко пожелано?

Какви ще  бъдат мечтите му, ако всичко може да се купи?

Затова да не убиваме радостта, купувайки на малкото дете всичко пожелано – с всяко излишно нещо, което получава, ние му отнемаме нещо… Правим радостта по-достъпна, по-евтина. Лишаваме детето си от удоволствието да мечтае. Отнемаме му възможността да се надява, способността да тръпне и да очаква…

Купуваме, купуваме, защото мислим, че детето ни ще има, а то всъщност няма да има много… Ако повечето му желания и копнежи останат на нивото на вещите…