Преди много, много години – толкова отдавна, че дори най-старите хора не си ги спомняха, тогава, когато голямата и могъща река Флай връщаше на старците младостта им, живееше в Нова Гвинея една девойка на име Дандай. Тя беше най-хубавата и най-вежливата от всички девойки на острова. Нямаше човек, който да не се възхищава от Дандай, когато тя, с поличка от сухи треви и с вплетени в черните коси цветя, танцуваше в кръга на момичетата. Една великолепна огърлица от зъби на глиган и блестящи гривни на китките и глезените звънтяха в такта на песните и приглушените удари на там-тамите.
О-ой-о-о!
Както тънката палма се огъва от вятъра
така леко танцува девойката …
О-ой-о-о!
Една вечер, когато уморената Дандай се отпусна на изсъхналата трева, към нея се приближи старата Блуйнок. Хората уважаваха старицата, но се и страхуваха от нея: мълвеше се, че тя разбирала говора на птиците и че водата и вятърът й доверявали тайните си.
„Днес се смееш, Дандай, защото си млада и хубава,
но това няма да е вечно! И аз бях хубава. Годините минават – ти старееш, косите посивяват, очите изгубват блясъка си и лицето се покрива с мрежа от бръчки. Ти ще станеш такава, каквато съм аз сега – стара и грозна!
Дандай се разсмя:
„Но ние си имаме добрата и мъдра река Флай! Тя е способна да връща младостта! Нейните води са помагали и на тебе…
„Да, да – въздъхна старицата, – аз преживях също и втората си младост. Но запомни, Дандай,
реката Флай не на всекиго връща младостта!“
„Дандай, е-ей, Дандай!“ – долетя зов откъм огъня. Викаше я най-хубавият и най-работливият момък на острова, смелият и дързък гмурец Майкази.
Скоро след това – точно след големия празник на огъня, Дандай стана негова жена. Сега вече тя не танцуваше с момичетата. Сега нямаше дори време да накичи с цветя тъмните си коси. Дандай живееше с мъжа си в една тръстикова колиба, двамата заедно работеха на полето, прехранваха се от изработеното и отглеждаха своите деца.
Дандай имаше шест деца. Шест деца имаше тя… Най-голямото умря от ужасната болест бери-бери, второто – от ухапването на отровна змия, третото отмъкнаха вълните на стремителната река, четвъртото се заблуди в джунглата, не се върна, колкото и да го чакаше Дандай, петото се задуши в пожара на гората. . . На Дандай й остана само най-малкото – синът й Лейтунк. Майката го обичаше безумно. Когато беше съвсем малък, тя го носеше на гърба си навсякъде под слънчевите лъчи и му пееше чудни песни.
Един ден не се завърна от джунглата и нейният мъж Майкази.
Палмата, която мъжете поваляли, паднала върху него. Дандай трябваше да оаботи на полето съвсем сама. От ранна утрин до късна вечер превиваше гръб над земята. Бързо и незабелязано се примъкна старостта. Веднъж, когато се погледна в бистрите води на извора, тя се убеди в това. Спомни си думите на старицата Блуйнок. Точно това се беше случило с Дандай: тъмните й коси бяха посивели, бръчки покриваха лицето й.
„Скоро ще трябва да поема пътя към добрата река Флай, тя сигурно ще ми помогне! – мислеше си Дандай. – Аз ще й разкажа колко тежка е работата ми, ще й разкажа колко тъжен и труден беше животът ми. Ще й кажа още, че искам моят син да ме види такава, каквато бях по-рано. Няма ли той тогава още повече да обича своята млада и хубава майка?“
Когато Лейтунк стана на десет години,
Дандай се заприготвя за дългия път – реката Флай течеше далече във вътрешността на острова. Тя отвори старата черупка на един кокосов орех, където бяха затворени украшенията от нейната младост – огърлицата от зъби на глиган, бляскавите гривни … Тя щеше да ги сложи след това.
„Къде отиваш, майко? – попита момчето учудено. – Няма ли да ме вземеш със себе си?“. „Не мога, синчето ми – отговори Дандай, — аз ще се върна скоро.“
Лейтунк кимна с къдравата си главица. „Аз ще те чакам тук, под тази палма, майко!“
Пътят към реката беше труден. Дандай вървеше през пущинаците, тръните се забиваха в уморените й крака. Зад пущинаците се простираше тъмнота и безкрайна джунгла и само следите на животните водеха през гъсталаците..
В утрото проблеснаха водите на могъщата река.
Хладна мъгла я обгръщаше. Дандай се спря, въздъхна тежко и погледна към тъмната огледална повърхност: „О, света река Флай — прошепна тя, – аз дойдох при тебе, изслушай ме!“ – и като простря полата от изсъхнали треви пред себе си, положи и черупката от кокосов орех на брега, протегна почернелите си от слънцето и потта ръце към реката. Първото сияние на зората огря измършавялото й тяло и вятърът повдигна и разпиля посивелите коси. Дандай си спомни песента, която пееше преди много, много години, и започна да пее:
О-ой-о-о!
Както тънката палма се огъва от вятъра
така леко танцува девойката.
О-ой-о-о!
И еченето понесе надалече: „О-ой-о-о!“
Дандай се гмурна в зелените води. „О, добра река Флай, съжали се над мен! Погледни пресъхналите от плач очи, погледни моите посивели коси, отправи погледа си към мен, о, добра, мъдра река, върни ми младостта!“
Водите на Флай потъмняха, закипяха, високи вълни се издигнаха и обхванаха Дандай от всички страни. И щом вълните се отдръпнаха, зората се огледа в очите на усмихнато прекрасно момиче. Като раз-цепваше водите със силните си ръце, Дандай излезе на брега – Дандай, на която нямаше равна в целия остров.
Тя се спря и не вярвайки на щастието си, погледна отражението си във водата. „Благодаря ти, Флай! Благодаря на вас, зелени води!“
Тя хвърли тояжката, която все още стискаше в ръката си,
и бързо и пъргаво като газела пое пътя към своя дом. Бодливите кактуси й правеха път, мека трева се разстилаше под краката й. Пред колибата, под сянката на палмата седеше Лейтунк.
„Сине мой! Сине мой!“ Момчето скочи насреща й. „Майко! Майко!“ Но когато я приближи, разочаровано се спря. „Аз помислих, че е моята майка“ …
Дандай се наведе към него: „Но това съм аз, твоята майка! Нима не ме познаваш?“ Лейтунк се разплака горчиво. „Отивай си! Махни се! Аз не те познавам! Моята майка беше най-хубавата на света! Имаше сиви коси и гънки по лицето!“ „Успокой се, синчето ми! Аз съм твоята майка. Добрата река Флай ми върна младостта. Погледни, нима не се радваш, че ти си имаш такава млада и хубава майка“?“
Сърцето на Дандай се изпълни с дълбока скръб и грижа –
нали заради него, заради своя син искаше отново да е млада и хубава!
Новината за завръщането на младата Дандай прелетя бързо през селата. В нейна чест запламтя огънят и на всички страни гръмнаха там-тамите. Отново, както преди много години, танцуваше Дандай в кръга на момичетата… Но Лейтунк, плачещ, се отвръщаше от нея и тъгуваше за предишната си стара майка. Какво да прави?
Дандай се спря. Погали детето по главичката и без да поглежда настрани, се отправи по вече познатия път – към умната река Флай. Отново вървеше тя – ден и нощ, все напред – по-бързо и по-бързо през сивия пущинак и през тъмната джунгла, не чуваше нито маймуните, нито дори птиците… И отново застана на брега, захвърли полата от трева и се гмурна в студената зеленикава вода. Щом водата покри раменете й, Дандай проговори: „Аз, подмладената Дандай, ти благодаря, о, могъща река, за безценния подарък! Сега ти го връщам. Ти, мъдра река Флай, сигурно знаеш, че
любовта на детето е по-безценна от младостта и хубостта.
О, река. прости ми! Направи ме пак такава, каквато бях преди — старата Дандай . .
Мъдрата река Флай потъмня, вълните й се запениха и издигнаха високо над главата на Дандай. После мигновено утихнаха, отдръпнаха се и откриха една стара, посивяла жена, накичена с огърлица и бляскави гривни. „Благодаря ти, благословена река! Вземи и това за¬едно с моята младост!“
И Дандай захвърли огърлицата от зъби на глиган и гривните във вълните.
Когато Дандай се върна в колибата, посрещна я Лейтунк не на себе си от радост: „Майко! Колко дълго те нямаше!“ „Сине мой! – шепнеше останалата без сили Дандай. – Мое дете!“
Оттогава реката Флай на никого повече не връща младостта.
* Най-старите жители на остров Нова Гвинея не са си служили с писмени знаци. Поради това много малко техни творби са познати другаде. Авторът на тази легенда не е известен.
0 Коментара