Седя в офиса. До 10 минути трябва да съм си предала материала, но нямам никаква идея какво ще представлява той. Главата ми е празна. Всъщност – грешка. Пълна е, но с параноични мисли, които нямат нищо общо с работата, за която ми е даден последен срок. Сега цялото ми съзнание е втренчено върху коварен план: как да оправдая едно скоростно изтичване до яслите и мога ли да го прикрия зад някаква измислена служебна задача. Ако Дебелия (шефът) ме хване, ще ми бъде за четвърти път в последния месец. Така… Ще кажа, че отивам за тонер за принтера и че пътьом ще се отбия при едни много важни клиенти. Само дано заедно с тонера от чантата ми не изпадне някой биберон, както вече се е случвало. Важно е
да се преструвам, че нямам нищо общо с бибероните
и много повече ме интересуват борсовите индекси и в краен случай – най-модните ботуши на „Витошка”. В този офис се води политика на толерантност към модните увлечения и на тотална дискриминация спрямо бебешките проблеми. Както впрочем е в повечето офиси в града, държавата и по света като цяло. А в него на мен ми е отредена ролята на майка под прикритие.
Преди да родя, винаги съм си мислела, че да имаш дете е просто един забавен щрих в битието, малко удоволствие в скуката на борсовите индекси. Мислех си още, че детето ще изпълни живота ми, ама нямах предвид да го направи така буквално. Замисълът беше само когато ми стане много тъпо от шефа, колегите и шофьорите на маршрутки да имам в запас малко бебешко бърборене и смях от гъделичкане, което да ме държи далеч от депресията и остаряването.
Да де, но не помислих, че в този съвършен план няма копче за изключване.
Бебешкият смях е в незначително количество
спрямо бебешкия рев. И когато на първия си рожден ден детето накисна подаръците си в тоалетната чиния, изведнъж осъзнах, че ми липсват плоските смешки на Дебелия. Съчетах тази мисъл с изчисление на месечния ни доход и се върнах на работа.
За около 3 часа загубих интерес към плоските смешки, научих всички клюки, които бях изпуснала, и ужасно много ми се искаше да си прегърна детето. На третия ден се улових, че единствената тема, по която съм способна да разговарям с часове, е растежът на млечните зъби. Някъде към третата седмица
Дебелия каза, че съм забравила какво означава да се стараеш достатъчно, за да си заслужиш заплатата.
Причината беше, че не стоях до 10 вечерта в офиса, както правеха всички натегачи. Най-гадно беше на фирменото парти, от което просто нямаше измъкване, защото бяха поканени страховити важни клечки, които трябваше да бъдат забавлявани, докато детенцето ми вдигаше температура. Когато се прибирах по нощите и лягах на пръсти в спалнята, моето сънено разбойниче идваше, почти спейки, за да ме прегърне. Ако така продължават нещата, съвсем скоро ще спре да ме познава. То прекарва много повече време с лелките в яслата, с бавачката и с баба си, отколкото с мен.
Е, ако това дотук ви е прозвучало като вопъл мъченически, значи съм излъгала.
Истината е, че все пак ми е приятно мозъкът ми
да се занимава и с други неща освен с тълкуване на „бъммммкакадъш”. Ако бях останала още малко в майчинство и бях продължила да контактувам само с другите майки в градинката, щях тотално да се затормозя и нямаше да съм полезна дори на собственото си дете. Както казва една колежка, когато си дадеш сметка, че започваш да се заглеждаш по обедните латиносериали и дори ги чакаш с нетърпение, това означава, че е крайно наложително да се спасяваш.
Лошото е, че спасението се оказа половинчато. Когато съм на работа, съвестта не спира да ме чопли – не ме оставя да забравя, че съм си зарязала детето и че според всички световни специалисти най-добре е то да бъде до майка си. Опитвам се да приспя гузните си мисли, че съм кофти родител, с купища подаръци. Резултатът е, че малкият хитрец свикна с тях и всеки ден иска нова порция изненади. Когато вечер се прибера, вече съм скапана и копнея да изпия чаша вино, да почета или – хайде стига преструвки –
готова съм да заспя в коридора
с палто върху себе си. Само че това са сметки без кръчмаря. Кръчмарят цял ден ме е чакал и смята, че 8 вечерта е чудесен час за отпочване на буен купон с мама. Ако мамата не демонстрира голям ентусиазъм да се пъхне с него в пералнята или да се прави на конче из апартамента, детето внезапно се превръща в терорист и вгорчава вечерта ми с непрекъснато хленчене и капризи. Тогава аз съм готова на всякакъв компромис, само и само да го умиря. А това, меко казано, не е особено възпитателно.
Чак късно вечер, когато духовете са успокоени и са заспали с палец в уста, гушнали изкормен плюшен тигър, аз започвам да се коря, че нямам достатъчно търпение, за да вляза в ритъма на моето дете. Че то не разбира моята умора, не схваща подмолната ми борба с Дебелия и опитите ми да живея в две роли. И всеки път
заспивам с мисълта, че утре ще съм по-добра, няма да крещя,
ще отделя половин час, за да изучавам с него вътрешностите на тигъра, ще гледаме заедно Animal Planet и ще пищим, когато се покажат маймуните. Няма да правя на въпрос дреболии като изливането на млякото в обувките и заравянето на дистанционното сред корените на фикуса. Но пък и няма да се крия под бюрото, когато за 7-и път за една сутрин се обаждам да проверя дали вкъщи всичко е наред. Нито ще се преструвам, че съм гледала всички филми от кинопанорамата, за да имам тема за разговор с някакви глупави клиенти, както иска Дебелия. Те, клиентите, нямат и най-малка представа, че никоя кинопанорама не струва колкото преследването на бръмбар в пясъка.
0 Коментара