Малка история за Анастасия (и гюзлеми)

Прабаба ми Анастасия пристигнала в Ботево, Ямболско, на шест години, семейството се изселило от Еникьой (до Одрин) през далечната 1912 година. В съзнанието ми не изплува образ, когато я спомeнавам, така, както нямам образ за другата ми прабаба Харитомени, която пък си била чиста гъркиня. Да.

Анастасия починала година, след като съм се родила. От нея в семейството е останал начинът за направа на гюзлеми, не казвам „рецепта”, защото за тях се изискват съвсем малко продукти, но от друга страна, техника, която придобиваш, ако някой ти покаже. Та, тя показала на баба, после на майка, майка показа на мен.

Анастасия била омъжена за дядо ми Георги, човек от Ботево, работлив мъж, който си спомням добре – дребен и светлоок, с каскет върху късата бяла коса. Помня го усмихнат. Родили се двете им дъщери, една от които – моята баба. От нея – майка ми, та чак до мен и сестра ми…

От Бургас до Ямбол пътувахме с влак. От него до село – с автобус. Била съм съвсем малка, но помня каменните биволи на моста над Тунджа.

Помня селската фурна, детската градина, дворовете,

от които изскачаха роднини, за да ме щипят по бузите. Помня Йовчо и трактора му, но не помня кой от двамата ме плашеше повече. Помня гробищата, на които задължително ходехме, и как баба мие снимката на майка си. Децата нямат ясна представа за тая мъка, възрастните, които обичат, намират за смели, огромни и безстрашни, затова се чувстват странно, когато по лицата им се разлее особен мрак. Аз мислех, че баба се е ядосала, задето пак е поникнала трева и трябва да плеви, не съм допускала, че може би иска да плаче, а няма как, понеже вече четях и не спирах да обикалям надгробните плочи с въпроси за този и онзи, сякаш е много важно да знам кой какъв е бил. Някога.

После нагоре по улицата, като стане едно такова по-широко, отсреща виждаш нашата къща. Изглеждаше ми огромна, снежно бяла, с един голям прозорец към пътя, с каменна ограда и голям орех до малката порта, боядисана в зелено. Имаше и стъргало, стъргало за кал. Като влезеш в двора, насреща ти лятната кухня, която тогава ме вълнуваше съвсем малко и дядо Георги на прага. Сигурно се е радвал да ни види. За него знаех, че

мама го обожава и това ми стигаше, за да го обичам и аз.

Помня го така и как баба се обръща към него с „тате”. Много смешно ми звучеше, тази моята стара баба да нарича този още по-стар дядо с каскет – тате…

Обичах къщата. Имаше дюшеме на пода, две легла в голямата стая, маса, една права закачалка и една на стената, върху която имаше нарисувани пиленца и черешки. Прозорецът към двора беше в нещо като ниша и там стоеше телефон с шайба. Другата стая беше още по-специална. Студена, мрачна, пръстен под, едно легло, под което според мен криехa кошниците с яйцата. Гардероб имаше, от тия големите, съвсем малък прозорец и каменно корито за мивка пред него, но изобщо не помня течеше ли вода. Водата в Ботево си беше проблем. Тогава вярвах, че това е стаята на баба Ташка (така нелепо са наричали Анастасиите) и там не влизах, защото, ако случайно направя някоя беля, тя ще ме види, а тежко ти, ако си на пет или шест години и те погне разгневеният дух на покойната ти прабаба.

На втория етаж се качваш по външна стълба с парапет, боядисан в зелено, за да е в тон с дворната порта, отваряш вратата и се озоваваш в малък салон със светло дюшеме, който води към двете спални. В едната спяхме аз и баба, заедно. Трудно си спомням детайли, помня само коритото, в което ни къпеше мен и братовчедите, ако случайно е имала неблагоразумието да ни поведе в комплект. Слагаше го на пода в салона, а в края на банята изполиваше косата ми с оцет.

Дяволски обичах да пия киселата вода,

която се стича по лицето ми. Баба и до днес си е такава, винаги ухае на крем за ръце и чисти дрехи, знае разни похвати за разкрасяване… После ме завиваше с едни огромни и адски тежки одеяла, кафяви, правени от майка й, тежат повече от юрган и топлят също повече. И ми разказваше приказки, понякога вицове. Както обичам да казвам: ако знам някакви глупости и неприлични думи, то ги знам от баба, значи не се брои.

Ставах рано и всяка сутрин в ореха имаше гугутка, която издаваше характерни звуци. Отивах на външната чешма, за да се насладя на пастата си „Мечо”, а баба ми напомняше да не пилея вода! Казваше, че ако прекалено дълго се мокря, магарето, дето е вързано пред нас, ще ме види и ще започне да реве, за да й каже! Ако щете вярвайте, всеки път, щом аз доближех кранчето, онова започваше да реве…

Странно, но съм била злояда, преследвала ме е с филия, нарязана на „войничета”. Онова, което обичах, беше голямата купа със салата, която режеха за обяд, и топлият хляб от фурната. Мекото! Другото, за което копнеех, беше огромният казан с царевица, която варяха зад лятната кухня. Там имаше огнище и една полица на стената, на нея бяха вдигнати куклата Пинокио с колелото му и пластмасов чайник от детски сервиз. Аз не играех с тях, те бяха на по-голямата братовчедка и това често пъти ме е водило до доста черни мисли. Много черни.

Аз съм си крайна и драматична от дете.

Всичко обаче се оправяше, щом царевицата станеше готова. Не знам дали има друга храна, която да обичам повече от царевица на кочан. Е, може би мекото на хляб и сладолед „теменужка”, но не – млечна царевица, мекото на хляб и сладолед „теменужка”, ако няма, може „мента”.

После започнах училище и все по-рядко стъпвах в Ботево, откъслечно чувах, че дядо Георги е вече стар, че е болен, че май ще трябва да идва в Бургас… Чувах, че не може да си готви или, че готви странни неща, или, нещо за манджа с картофи… Тогава си помислих, че може да ходим и да му готвим, какво по-лесно?!? Но той дойде в Бургас и легна болен в дома на баба. Ходех да го виждам и според мен си му беше добре. Баба казва, че завинаги ще ме помни, как пристигам и му нося закуската си от училище. А, той… завит, все така тих и дребен, чистичък с плетена шапка, вместо каскет… Децата не разбират мъката на възрастните, защото според тях, ако си толкова голям, не би трябвало да допускаш да стигнеш до нея, та нали всички деца затова искат да станат „големи”… Не ми е минало през ум това, което минава сега, че сигурно лицето на баба отново е помръквало, предусещайки края, мислейки за поредната снимка на надгробен камък, която ще мие, под която ще плеви, защото такива са обичаите.

Защото нищо не е вечно…

Беше привечер, в една голяма купа с жито и бонбонки майка забоде две свещи, от тия най-зловещите и каза: „Да му е светло, да отива при баба”… На другия ден го погребаха в Ботево. Вярвам, че е било по волята му, там при неговия орех с гугутките, голямата гермя с царевицата и стъргалото за кал пред портата.

Както често става в такива случаи, малко след смъртта му къщата бе продадена, защото нямаше кой да се грижи за нея. Все още не бях кой знае колко голяма, но изпитвах огромна мъка и гняв, виждах, че и майка, и баба изпитват същото. Тогава казах, че някой ден ще ида там и ще си я откупя отново от ония хора, които може и да са англичани, може и да не са, но със сигурност не знаят, че горе в салончето можеш да се изкъпеш най-спокойно. После разбрах, че вещите и сградите нямат абсолютно никаква стойност.

Разбрах, че тайната на варената царевица не е в казана, който сигурно е отишъл по дяволите след нас, а в смешните истории, които баба разказва, докато я чисти и после, като соли. Когато на мен самата се наложи да изоставя дом, разбрах, че там мога да оставя всичко, от кристалните полилеи до мокета, който избирах с дни, за щастие, дори да искам, там не мога да оставя умението си да точа.

Днес в Ботево „нашата” къща стои. Там на широкото, хубава и спретната, явно добре гледана. Вече не знам дали си я искам обратно, не искам нечия чужда, но топлоизолираща дограма – имахме халища, не искам гермя, в която няма царевица.

Аз точа гюзлеми за собствената си дъщеря, това, ако не е късмет…

И притежаваме цялото село в сърцата си, плюс две снимки върху паметна плоча. Имаме го такова, каквото е било, когато съм се раждала и новината намерила Карастояновите в ечемика.

Останалото е човешка история, без много драма и разточителни вечери, просто хлебно тесто без мая, което се точи на тънки като коприна кори, мажеш с олио, навиваш на руло, събираш на „охлюв”, точиш отново, трошиш сирене, сгъваш на плик и „похлопваш” с пръсти. Печеш на сач, а ако нямаш – си представяш. Но ние имаме. Майка ми пази точилката, паралията и закачалката с пиленца и черешки.