Въпросът с второто дете в семейството е проблем, който, съдейки по впечатленията ми от много близки двойки, е ужасно деликатна, трудна, често болезнена тема. Моето семейство не прави изключение.
Ние сме трима. Първоначално двамата едва свързвахме двата края, след това дойде стерилитет на психогенна основа – ако не сте чували за такова чудо, е, има го! След това – една мъчителна бременност с още по-умопомрачително раждане, съпътствано от лекарски грешки, сестринска и акушерска небрежност и безхаберие. Но оцеляхме. Всичките трима сме си живи и здрави и даже много добре я караме. Като се обърна плахо само за миг назад, какво да видя?! Хилаво и болнаво бебе, аз – объркана и депресирана, с 20 кг отгоре, без работа, с погребана кариера, без стотинка в джоба, със съпруг – на път да стане някой ден велик кардиолог, но все още с докторска заплата и без пациентопоток…
О, ужас! Никога вече, крещи цялото ми същество,
обаче онова същото, малкото, моето лично дете, дето според докторите не даваше особени надежди да стане човек, откак почна да членоразделя, все за това си приказва, и то така, че да ти скъса сърцето – сестра, та сестра! Припознава разни бебета, умилява се от розовите пампайци от рекламите, изобщо психоатака. Жестока!
Бабите и дядовците, и те уж деликатно, уж без да вземат пряко отношение в семейното планиране, и те наливат масло! С всичко бих се справила, обаче по едно време се намеси и свръхестественото.
Мария взе да си говори с Дядо Боже,
както го репрезентира баба й, не помня вече по какъв повод. И откак Марето разбра, че той решава всичко, взе да се обръща директно към демиурга. Установявам, че става все по-изобретателна, а диалогът й с небесното царство – все по-оживен.
„Няма да ходим на театър тази събота, решила съм!”, казва Мария. „Защо?” – учудих се искрено. Ходенето на театър в събота сутрин беше най-чаканото събитие. Заради този театър си осигурявахме няколко часа послушание и покой предния ден. „Ще идем в църквата до театъра да се помолим. Щом Дядо Боже разпределя бебетата, сигурно ще ни разпредели едно.” Това, за разпределението, тя си го беше доснадила към обяснението на баба й за неограничената власт на Дядо й Боже да се меси в живота на хората, включително и в това „разпределение”. Всъщност това обяснение и на мен ми изнасяше до този момент. Просто наложеше ли се да обяснявам защо все не дава резултат взаимността с баща й (с когото според нея все пак сме се обичали) или защо е неотзивчив Дядо Коледа (който се имал с Дядо Боже и можело той пък да ни донесе сестрата), махвах с ръка нагоре и я поглеждах безпомощно.
Нещата обаче стихийно се заусложняваха.
Един ден учителката в детската градина, дето и без това ме вижда на половин година, защото и аз съм от мултифункционалните майки, любими и съпруги, ме посреща с усмивка и казва: „Честито! Имате си бебе!”
Веднага ми светна и погледнах Марето. Тя се смали съвсем, и без това е метър и десет и тежи петнайсет кила. Гледа в земята и мечето в едната й ръка виси – самата безнадеждност!
А, викам, да –
тя иска бебе и много го чакаме,
но още не е дошло, нещо не сте я разбрали правилно!
Учителката, изумителен педагог, тръгна да изяснява как съвсем точно е разбрала и как даже името… Така я погледнах, че сигурно две седмици й е държало влага, ама какво от това – Мария мира нямаше, само дето явно беше оценила проявата на иначе толкова неприсъщия ми такт!
Не стига всичко, ами и жената, дето помага в гледането, й казала, че от мама зависи всичко. Като резултат от това уточнение след първото ни по-сериозно спречкване (в резултат на което Мария бива натирена в стаята си, за да си помисли) заварвам следната картина, влизайки след известно време, за да отменя наказанието:
Тя, седнала по турски на леглото, така унесено нарежда нещо, че и потупва с юмрук по леглото. Сепва се и ми вика:
„Ти какво чу? Защо ме наказа?
Не беше права, не беше”, нарежда, а брадичката й трепери: „Знаеш ли какви неща помолих Бог да ти причини!”
„Да ми причини!”, повтарям си и се смея – много телевизия гледат тия деца. „Какво, Маре, ми издейства?”, питам и хем ми е смешно, хем тръпки ме побиват какво ли възмездие може да ти издейства собствената ти плът и кръв, и то на 6-годишна възраст. Малкото й личице се сгърчило – да ти се скъса сърцето. Въздъхва: „Абе, по-добре да не знаеш!”
Иначе си се молеше сама, по собствена инициатива. Да се чудиш! Нито аз, нито баща й се сещаме за църкви и попове, освен ако не се отнася за туристическа забележителност.
Бабите – още по-малко. Откъде тоя религиозен мистицизъм!
Така си общуваме по малко двете, повече – тя с Божето. Как да се прежаля с още едно такова усложнено копие на собствената ми личност?!
Между нас е застанал тоя Дядо Боже
и много ми се пречка във възпитанието и в живота, чак не мога да се сетя как й влезе в главицата с размер на средно голям грейпфрут! И какво ли да чакам, като тя все по-свойски се обръща към Него с препоръки, жалби и впечатления, отколкото към мен. Сигурно защото все не ми стига времето да се наприказваме или търпението ми е свършило до края на работния ден. Признавам си, по ми е лесно да си контактувам в малкото си свободно време с телевизора или книгата.
Ами ако на онзи горе вземе, та му стигне до ушите и, по-лошо – ако предприеме мерки! Нали разправят, че децата говорели с Господ. Че били негов контингент. Какво ми дойде до главата – Боже опази! Защо ни „разпределяш” такива дечища, дето знаят, че сме им на разположение по всяко време, и ни манипулират безогледно с този факт?!
Как да издържим този изпит?
Сигурно ще отида на църква тази събота вместо на куклен театър и много внимателно ще слушам молитвата на Мария. Чудя се има ли контрамолитва или молитва за неутрализиране на комуникацията, за дезактивиране на посланието. Нищо чудно и аз да хукна по ходжи и знахари, въпреки че, ако е вярно, дето децата говорели с Бог, спукана ми е работата!
0 Коментара