Мириам Сежер: Днес създаваме деца воини и тирани

„Възрастните не могат да разберат нищо сами, а за децата е изморително да им обясняват нещата отново и отново.“

Антоан дьо Сент-Екзюпери

Мириам Сежер е едно от най-важните имена в съвременната психоанализа. Последователка на метода на Франсоаз Долто (1908-1988), тя е разработила своя концепция и експериментална школа, базирана върху откритията на легендарната й сънародничка. На популярен език това би означавало следното: колкото по-отрано майката започне да говори на/с бебето си, още в предродилния цикъл, а също така и непосредствено след самото раждане, толкова повече шансове за оформянето на здрава, балансирана човешка психика има детето. В книгата “Думи, за да се родиш” има много примери за това как семантиката на бебето може да се развива още от предродилния период.

“Думи, за да се родиш” и “Ако бебетата можеха да говорят” от Мириам Сежер са важни книги, естествено продължение на “Всичко е език”, емблематичния труд на Долто, вдъхновил нейните привърженици и последователи да направят нови проучвания, свързани с речта в предродилния и следродилния период, както и с правилното формулиране на желанията при децата. Днес Сежер е сред най-видните ученички на Долто, съосновател и президент на организацията “Каузата на бебетата”, кавалер на Ордена на почетния легион, присъден й за сериозни заслуги с национално значение.

Интересен факт е, че първото призвание на Мириам са музиката и оперното пеене – тя е завършила консерватория.

От 11 години тя работи в родилното отделение на болницата “Антоан Беклер” в парижкото предградие Кламар. Участвала е в много научни конференции и семинари, а у нас 60-годишната Сежер беше за първи път по покана на Факултета по педагогика към СУ и Фондация „Зеленият двор“.

Мириам, как стана така, че избрахте професионалния ви път да е свързан с психоанализата вместо само с музиката?

Мисля, че психоанализата ме избра (смях). Завършила съм Парижката консерватория, специалност “Оперно пеене” и музиката продължава да ми е страст. Пяла съм ариите от “Травиата”, обожавам Пучини, Равел, Дебюси, Полак, Шостакович. Но психоанализата е истинското ми призвание. Двете области, взети заедно, ме балансират.

Как музиката помага на психоанализата, и обратното?

Музиката ми помага да овладея тялото, да играя с него и да канализирам по друг начин енергията си. Музиката е моята артистична природа, докато занаятът на психоаналитика, който се състои в това да се овладее несъзнаваното, е по-концентриран. Музиката ме мобилизира, динамизира и еманципира, а психоанализата без моята вътрешна музика ме изморява.

В книгата си “Думи, за да се родиш” обяснявате, че гласът на майката винаги влияе на детето и става център на спомените му, свързани с предродилния период. До каква степен мелодиката, вибрацията и промяната в тембъра на майчиния глас определя развитието на спомените в следродилния период?

По тази тема в средите на психоанализата са казвани различни неща, които си противоречат. Що се отнася до моята гледна точка, аз следвам онези търсения, които твърдят, че съществуват два начина да се обърнем към новороденото. От една страна, звуковете и хармонията помежду им пряко влияят върху това, което детето си спомня. Знаем също, че детето разпознава гласа на майката, че този глас го успокоява – тук няма нищо ново. Освен това знаем, че детето предпочита гласа на майка си пред всички други (най-вече защото доскоро този глас е бил част от самия него). Когато аз обаче говоря на детето, предпочитам да се обръщам към него с така наречения родителски език. Това е, когато извисявам гласа си, за да се обърна към детето. Всеки родител го прави напълно спонтанно, въпреки че е много сложен механизъм за връзка с детето. Острите вибрации на гласа са опит да се привлече вниманието на бебето и лесен начин то да се научи на нещо. В началото детето се усмихва по рефлекс, защото отделя полипептид в мозъка си. Постепенно обаче започва да реагира на съзнателно ниво, когато се усмихва.

А какъв е случаят с реакциите на родителския език от страна на децата аутисти?

Във вибрациите на гласа, използван в родителския език, и в реакциите на техните деца откриваме нещо, което не откриваме при майките на деца аутисти. Причината може би се дължи на факта, че децата аутисти ги депремират и съответно променят вибрациите на гласа им, а може би има съвсем друга причина. Във всеки случай аз вярвам, че начинът, по който трябва да се обърнем към детето, е част от възпитанието на подрастващия човек още в най-ранния стадий от развитието му. Директната комуникация с несъзнаваното на детето след време ще подхрани мисълта му за самия него.

Франсоаз Долто е направила интересни изводи, свързани с предаването на музикалния занаят в циганските общности. Когато старият музикант реши, че е дошъл моментът да предаде знанията си на някой от по-младите членове на фамилията, той си избира родилка, отива при нея 6 седмици преди тя да роди и 6 седмици след като детето се появи на бял свят, като в тези периоди свири специално за него. Доказано е, че след време детето само “посяга” към съответния музикален инструмент и изявява специален афинитет към него, като така “взема занаята”, който му е бил “предаван” още в предродилния период.

Примерът на Долто наистина е много интересен. Той доказва, че решенията на детето са пряко обвързани с предменталния му период. Малкият човек е привързан към музикалния инструмент, защото е бил свързан със спомени от предменталния период.

До каква степен във вашите експерименти и в професионалната ви практика се опирате на откритията на Долто?

До голяма. Особено що се отнася до теоретичните й разработки, които използвам директно в работата ми с деца.

А при децата без родители?

Абсолютно по същия начин се процедира и при работата с деца, лишени от родителски грижи.

Какви са болестите на Европа, що се отнася до новите поколения и връзката им с родителите, чиято младост е била през XX век?

Смятам, че има директна връзка между това, което се случва в общностите по света днес и начина, по който посрещаме децата. Опитваме се да създадем воини, които посрещаме с обявяване на война. Ние никога не слушаме децата. Опитваме се да ги накараме да замълчат и им набиваме в главите ценностите на съревнованието и логиката на пазара. В редките случаи, когато ги слушаме, ние се покланяме пред тях и създаваме ново поколение тирани.

На колко фронта днес се води тази “война”, чиито воини се опитваме да репродуцираме?

Раздялата между майката и детето след раждането за мен е най-голямата катастрофа. За първи път съм в България и много се радвам от големия интерес към моята психотерапевтична практика. Преди малко посетих едно родилно отделение в София и видях майките, които са имали цезарово сечение – те бяха настанени в зала за почивка (това е задължително), наблюдавани от анестезиолозите, а децата им бяха оставени някъде другаде. Без никаква медицинска причина за това, която да е наложила отделянето от майките им. Знаете ли, на мен ми бяха нужни години практика в родилно отделение, за да убедя медицинските служби, че биха могли да бъдат подготвени медицински сестри с минимален тренинг, които да могат да гледат децата. Иначе тези деца спокойно могат да бъдат поставени до майките. За съжаление всичко си има последствия. По същия начин, когато децата са дресирани, за да се подчинят на желанието на родителите – да спят и да се хранят на фиксирани часове, след време те се превръщат в наркомани, анорексици, алкохолици, пушачи, силно зависими от тютюна, и хора, страдащи от хронично безсъние. Именно пубертетът е времето, в което се преекспонират същите проблеми, които са съществували по време на раждането. Юношеството е преддверие към света на възрастните и израстване на сексуалното либидо на децата, преди те да са се формирали като личности, а всичко, което се постави като код в психиката им тогава, в някакъв период от живота им изплува на повърхността.