Митът за забавната майка

Добрите майки правят живота забавен и лесен. Този мит е особено коварен, понеже маскира майчинството като нещо леко, приятно и много весело. Кой има смелостта да си признае, че е разтегнал фалшива усмивка при вида на нарисуваните котешки мустачки по лицето на дъщеря си, прикривайки истинската си гримаса на досада? „Ако не мога да се зарадвам поне на забавните страни на родителството, може би изобщо не биваше да ставам майка!“ Не е вярно.

Илюстрация: Natalie Jomard

Този последен мит тотално е завладял масите, ние плащаме скъпо за него и под „плащаме“ имам предвид нещо съвсем буквално — достатъчно е да погледнете кредитната си карта. Трябва ли щастието наистина да съдържа 20 процента овърдрафт месечно?

Всичко опира до забавлението, нали?

Обикновено не си даваме сметка за огромния натиск на необходимостта да сме забавни. Едва когато се опитаме да се противопоставим на това убеждение, можем да усетим истинския натиск на този мит:

Опитайте се да НЕ бъдете забавна майка.

Не може всички да сме оригинални и забавни непрестанно. Но какво става, когато съседите ви похарчат десетки долари и седмица усилия, за да украсят къщата си за Хелоуин и да я сдобият с истинско гробище, с трупове, веещи се от дървото, и сух лед, докато при вас само на вратата има малка тиква и хартиена вещица на прозореца? Децата ви просто искат да се пренесат у съседите.

Опитайте да НЕ се радвате на времето, прекарано в игра с децата.

Чувствате се напълно провалена като майка, защото отказвате да носите децата на гърба си като дореста кобила или да се пускате с шейна.

Опитайте да НЕ се съобразявате със стандартите, които светът очаква да прилагате.

Само един телевизор и основният пакет телевизионни програми – та вие сте някакъв съвременен особняк. Опитайте същото с тийнейджър у дома – сега сте не само особняк, но и злодей.

Запознайте се с „шоу мама“

Отдавна минаха дните, когато майките изхвърляха децата извън къщата да си играят с шишарки в двора. Мама има работа за вършене все пак. Тя не иска невръстни дечица да правят бъркотии навсякъде, за бога! Излизайте навън да си играете!

Но нещата се промениха. Ние приехме ролята на другарче на децата на пълно работно време и на постянна тяхна компания. „Шоу мама“ майката е весела любителка на всичко забавно и свежо, мястото й е на пода сред кубчетата „Лего“, тя по цял ден строи кули и къщи с децата. Също така е почитателка на „направи си сам“ тренда – изрязва гъсеници от картони за яйца и превръща в пеперуди филтрите за кафемашината.

Всеки стон „Скучно ми е“ или „Искам да играеш с мен“ се посреща с внимание, а сълзите на протест, че детето е било оставено само, са избърсани.

Но колко точно ви е приятно четиригодишното да ви е „най-добрият приятел“? В крайна сметка не взехте затова MBA, за да играете по цял следобед с барбитата? Предполага се това да ни харесва. А така ли е? Не би трябвало да е шокиращо, че се отегчавате да играете игра, на чиято кутия ясно пише „за деца от 5 до 7 години“.

ПО ТЕМАТА

Да, и въпреки това се чувстваме гадно, когато трябва да откажем петнайсетата молба да играем с обличащата се кукла до времето за закуска. Нормално е да не сте от типа майка „истинската принцеса с пластмасова корона на главата се крие зад дивана от огнедишащия дракон“, нали? Това поколение като че не мисли така.

Добрите майки са за това: те държат ластика в единия край, за да скача детето, за да връщат топката и да седят в мръсотията, събирайки камъчета с безброй форми. Просто да наблюдаваш от пейката с чаша кафе и списание в ръка, е нещо като клинчене. И когато рожбата викне откъм пясъчника: „Видя ли ме? Видя ли ме?“, и установим, че сме пропуснали новия й повод за гордост, имаме чувство, че я мамим.

Знам, не всички са „шоу мама“ майки. Някои са се примирили с това, че няма да са ходещи детски клубове, но пък

компенсират липсата си на веселост с портфейлите си

Сега, когато в повечето семейства печелят и двамата родители (и заплата на майката не е за пренебрегване), можем да се гордеем със себе си, че сме станали способни, добре обучени консуматори. Ние обичаме да харчим – особено пък за децата – и повярвайте ми, предложенията за радости и забавление са повече, отколкото едно детство може да поеме. В съвременното детство всеки ден е фантастичен и пълен с веселие.

Точно като нашите майки и ние не искаме децата да се мотаят из къщи – не толкова за да не разхвърлят, колкото от страх от безделието. Но пък не ги изхвърляме на двора. Записваме ги на различни занимания, които са забавни (и обогатяващи) — уроци по плуване, карате, артклубове, футбол, скейт, езда, танци и прочие. Всеки ден от седмицата някъде трябва да се ходи.

В резултат – децата вече нямат свободно време. Даже превозването с кола до съответното занимание е забавно заради филмите, които се гледат на преносими устройства. Те помагат и когато трябва да напазарувате, хипнотизират повратливото пеленаче и го държат мирно в пазарската количка, позволявайки ви едни допълнителни 20 минути. Голяма финансова победа за производителите на храна! Преносимите игри, MP3 устройствата, телефонните игри са продължението на ръцете на днешните деца. Няма вече шумни глезотии по ресторанти и църкви, просто пуснете поредната електронна джаджа и детето ви ще бъде кротко забавлявано по времето, когато правите неща, които то не харесва.

В прекомерното си старание сме отнели на децата способността да се забавляват сами. Те трябва да разберат, че майка им не е налице през цялото време и че собственото им добруване се самогенерира отвътре. Тяхна работа е да открият и намерят начин да се забавляват сами.

Това е по-важно, отколкото звучи на пръв поглед. Досата и скуката са родното място на креативността и способността за решаване на проблеми.

Скуката е моментът преди вдъхновението.

Играта е много важна за децата. Но „неструктурираната, свободна игра“ е нещо различно от организираното забавление – преобладаващата норма в повечето семейства. Чрез неструктурираната свободна игра децата се учат. Играта е „работата“ на детството. Когато детето не разполага с набор инструкции, а е оставено да създава и изследва, то ще го направи. Откритието, че възглавниците на дивана могат да се превърнат в крепост, е креативно. Това е мислене извън кутията.

Другото чудесно нещо в изпитването на скука е, че така децата разбират, че скуката е субективно състояние на съществуването. Нищо не е скучно само по себе си. Твоето хрумване на момента и начинт, по който ще интерпретирш, имат значение.

Докато децата ни са малки, ние почти не ги оставяме насаме със себе си, но когато пораснат, щем не щем, ги загърбваме. Повечето подрастващи прекарват по-голямата част от времето си в присъствието на възрастен, различен от майка им или баща им. Изследванията сочат, че голяма част от времето, което децата прекарват с родителите си, е в приготвяне за напускане на къщата и стигане навреме за различни ангажименти. Майката като ментор е заместена от майката като шофьор.

Друг тревожен тренд от съвременния живот е спадът на комуникацията в семейството. Закарването на детето до тренировката по футбол би трябвало да е време за диалог, но ето че сега то гледа „Хари Потър“ на таблета си. Разговорът е важна част от изграждането на взаимоотношения, но днес той ерозира под натиска на смартфоните.

Всички искаме едно и също за децата и семействата си. Щастие. Но то е така лесно изплъзващо се, нали?

Нашето „шоу мама“ отношение е неистов опит да осигурим на децата си идиличното „щастливо детство“. Инвестираме огромно количество от безценното си време и изпразваме банковите си сметки в опити да осигурим тяхното щастие, някак да го изсипем върху тях, но тактиката и изпълнението ни са сбъркани.

Майката със сигурност може да разсмее децата си, да ги разсее от скуката, но тя не може да ги направи истински щастливи. То си е тяхна работа. Щастието идва отвътре. То не е толкова цел, колкото страничен продукт на нашите действия. Самите деца трябва да са действени агенти в постигането на собственото си щастие.

Откъс от книгата на Алисън Шейфър „Край на мита за добрата майка“.