Митове и истини около Страгетия за детето

Мария Брестничка е завършила СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Психология“ и „Управление на международни проекти“ в УНСС. От 2008 година работи в неправителствения сектор, първоначално като асистент проекти, след това и като координатор. От 2009 година е координатор на Национална мрежа за децата. Има опит в работата с деца като участник в апробирането на методиката на проекта „Виртуално и реално насилие“, в обучение за социално-образователни аниматори и от летни детски лагери.

Защо се създаде такава истерия в общественото пространство във връзка със Стратегията за детето? Все пак това е един напълно безобиден визионерски документ, който дори не е със силата на закон, т.е. не въвежда конкретни промени.

В общественото пространство има доста шум по темата, но мисля, че това е отражение на дълго трупано напрежение от страна на част от родителите у нас. Това, което най-вече изигра роля, е, че Стратегията не беше нито представена, нито разяснена от държавните институции, които доста дълго мълчаха по темата, докато в социалните медии се разпространяват много манипулации и изкривени факти, които наложиха демоничен образ на един документ, чиято роля всъщност е да планира как държавата да изпълни ангажимента си към децата и родителите. Така от няколко месеца разговорът е „за“ и „против“ Стратегията, докато всъщност има далеч по-сериозни проблеми – включително и такива, които документът има план да реши.

Все пак, както гласи една японска поговорка, „Визия без действие е мечта, действие без визия е кошмар“. Разпокъсаните и спорадични действия на държавните институции по отношение на децата и семействата водят до ситуации, в които половината деца у нас живеят в риск от бедност, половината деца в големите градове остават извън яслите и детските градини, а искането за смислени данъчни облекчения изглежда в реалността така – данъчни облекчения по 1.67 лв. на месец на дете. Тоест, няма как държавата да изпълни ангажимента си за гарантиране на благосъстоянието на децата, без да има цел и ясен план какво точно означава това.

Тази истерия освен израз на притесненията на част от родителите, има и два други ефекта, които остават скрити за много хора. На първо място, забравяме за всички онези деца, които реално имат нужда от намесата на отговорните институции – тези, които са изоставени от родителите си или са жертва на тежко домашно насилие. Нужен е ясен план как се помага на тези деца, които вече са преживели неща, които не само никое дете, но и никой възрастен човек не бива да преживява.

На второ място, най-вече социалните работници и работещите в социални услуги за деца и семейства, бяха представени като зли същества, които идват и отнемат децата на всички наред. Работата на социалните работници у нас и без това е трудна – с ниско заплащане, огромно натоварване и работа с изключително тежки случаи; а в последните месеци към тях бяха отправени изключително много упреци, както и директни думи на омраза и дори заплахи. Ние, от Национална мрежа за децата, от години алармираме за нужда от спешна реформа, която да позволи тези хора, на които разчитаме да помагат както на деца, така и на родители в тежки ситуации, да бъдат достатъчно добре подготвени, квалифицирани и да упражняват достойно този труд, защото има много проблеми, но те не са предизвикани от Стратегията за детето.

Какво прави родителите толкова тревожни в днешно време?

Ако погледнем отвъд конкретната ситуация със Стратегията за детето, родителите не само са тревожни,  те стават все по-тревожни. Национално представително проучване, което агенция „Ноема” направи през 2018 година по поръчка на Национална мрежа за децата, показва, че има чувствително повишаване на нивото на тревожност както сред родителите, така и сред бъдещите родители. Има три основни фактора за това. На първо място, голямата част от родителите се чувстват в ситуация, в която изискванията към тях за възпитанието на децата са огромни, а те са много самотни в това предизвикателство. Това се усеща особено остро в големите градове, където ритъмът на живот е по-напрегнат, а помощта, на която родителите могат да разчитат, – по-малка.

На второ място, налице е криза на доверието в обществените институции, отговорни за подкрепата на възпитателния процес. Те се разглеждат в най-добрия случай като безучастни, а много често като санкциониращи, а не подкрепящи. Делът на родителите, които биха се обадили на телефон 112 при малтретирано дете, е намалял с 22%!

Не на последно място, през последните пет години времето, което родителите прекарват с децата си, намалява. Детето и възпитанието все повече се свързват с напрежение и стрес, отколкото щастие и удовлетворение.

Имат ли основание родителите да се притесняват, че държавата ще им се намесва в отглеждането на децата? Кога се случва това при действащото законодателство?

Не. По-притеснителното е, че в много от случаите системата за закрила на детето не успява да реагира, когато има нужда от това.

На първо място, държавата има задължението да се грижи за благосъстоянието на децата, което е неизменно свързано с подкрепата на семействата. Това може да се случва чрез детските надбавки, но и чрез социалните услуги, където всеки родител може да потърси помощ, ако има притеснения за развитието на детето си; въпроси за родителския си подход или просто нужда да поговори с някого. Това става и чрез политики за насърчаване на съвместяването на личния и професионалния живот – повече гъвкави възможности за майките, които се връщат на работа, почасова грижа за деца, участието на бащите в отглеждането на децата и др.

Втората роля на институциите е да се намесват, когато има опасност за живота и здравето на детето. Тогава детето се извежда от семейството, като се търси първо възможност за настаняване при близки и роднини, а чак след това – в приемно семейство. Другият вариант е детето да отиде в дом за деца, което е най-лошата възможност. Съдът се намесва, когато трябва да се вземе решение за отнемане на родителски права. Това се случва, ако детето е системно малтретирано, неглижирано, жертва на сексуална експлоатация или ако родителят шест месеца не е потърсил детето си!

Кой стои зад протестите срещу Стратегията за детето? Какви интереси имат те, защото явно Стратегията е само повод, а по-голямата цел е друга.

На пръв поглед наистина изглежда, че протестите са резултат от страховете на част от родителите, но трябва да се има предвид, че те са манипулирани в рамките на една доста по-голяма кампания, която далеч не се изчерпва нито със Стратегията за детето, нито в рамките на България. Такива процеси има в почти всички държави от Източна Европа, а и в световен план, и те са добре организирани и финансирани от крайнодесни религиозни кръгове, чиито тези добре се подхващат от националистически партии. Има връзка между инициаторите на тези кампании против правата на детето и правата на човека и изказвания против ваксините, репродуктивното здраве, фактическото съжителство, защитата на слабите и др. Целта е възстановяването на нещо, наречено „естествен ред“, което предполага най-вече ясна власт на едни хора над други – което няма как да стане, ако децата и възрастните живеят в държава, която гарантира правата им.

Освен това средата е изключително подходяща за това дезинформацията и фалшивите новини да успяват да манипулират страховете на част от родителите. Очевидно да си родител днес в България, е доста тревожно за много хора и липсата както на доверие в държавните институции, така и липсата на комуникация от тяхна страна по отношение на Стратегията, създаде тази паника. А там, където има празно пространство, най-бързо се настаняват страховете и слуховете.

Национална мрежа за децата излезе с отворено писмо към българските родители – какво е вашето послание към хората?

Вярвам, че и Мрежата, и голямата част от родителите имат една и съща цел – да има адекватна, цялостна политика в подкрепа на семействата, така че всички родители да могат да имат толкова деца, колкото искат да отгледат, и да получават необходимата подкрепа да бъдат най-добрите родители. Затова нека да поискаме от държавните институции да изпълнят този си ангажимент.

Какво трябва да се промени в отношението на държавата и в политиките за децата и семействата, така че хората да си отглеждат децата по-спокойно?

На първо място, въпросите на децата и семействата да станат приоритет. Това означава да имаме цялостна визия за това България да бъде добро място за живот и грижа за децата. Трябва да са ясни основните стъпки, чрез които да се случи това. В момента този разговор не съществува, той е изместен от теми като строежа на магистрали или покупката на самолети, или пък, както е видно, и около събитията около Стратегията за детето, от скандал и изкривена информация. Когато трябва да бъде планирана дадена политика, интересите на децата далеч не са първият критерий, по който се водят законодателната и изпълнителната власт. Пример за това са събарянето на жилища, които са единствен дом на детето, или промените в Закона за социално подпомагане, които лишават децата от детски надбавки при повече от пет неизвинени отсъствия в училище за цяла година. В същото време от са видими големи, системни проблеми като детската бедност или липсата на инвестиции в хората, чиято професия е да се грижат, възпитават и подкрепят деца и родители – учители, социални и здравни работници, психолози, педагози, логопеди и др.

Наред с това, отношението е изключително важно. Нужно е скъсяване на разстоянието между хората, чийто живот се влияе от държавните политики и вземащите решения. Институциите не бива да са място, на което бюрократи търсят бележки, а място, където професионалисти имат човешко отношение и са готови да чуят и помогнат. Децата и родителите трябва да имат доверие на местата, където могат да потърсят информация, подкрепа, но и здравни грижи и образование.

За повече информация https://nmd.bg/