Много ли са три деца? Да, не са малко. Ако използваме математиката, това означава три пъти по година-две да се перат два пъти дневно пелени и гащички, три пъти в живота си да познаеш раждането, три пъти да стоиш замряла пред операционната, докато вадят сливиците на детето ти или оперират апендикса му. Цял ден, наред с грижата за онова, което върши, мислите на майката текат по още три посоки. Така можем да утрояваме безсънните нощи, първата година в училище, мрежите за пазар, грижата за детските дрешки и още десетки неща — какво ли не. Майчинството е цяла вселена и принадлежи към най-деликатните преживявания в човешкия живот – то е необозримо, необхватно.
Искам най-напред да отворя дума не за онези обективни предпоставки, необходими жената да реализира себе си в нашето общество, а за това, че природата на жената изисква от нея жертви. Днес ще се откаже от едно, утре – от друго. Какво може още да стори обществото, за да намалеят онези неща, от които майката трябва дас е откаже? Твърде много, но не всичко, остават невъзможни неща. А жертвоприношения трябва да има, те обогатяват душевността на жената и я правят по-различна — това е нейната привилегия и нейният дълг.
Майчинството е свързано с
мигове, равни на свещенодействие,
и жената не би била жена, ако не ги преживее пълноценно. Убедена съм, че ако има болки, за които можем да простим на природата, че е обрекла човека да ги преживее, това са родилните болки. Три пъти съм ги преживяла, първото дете съм го раждала осем денонощия, а веднага след като чух първия му вик, в мене прозвуча нещо, за което не мога да намеря сравнение. Бях съсипана от тези кошмарни денонощия, а тържествувах. Всичко беше останало назад, прехапаните ми до кръв устни бяха бледи навярно, но се усмихваха, в мене всичко сияеше. Бях щастлива, бях горда, бях много, много богата.
А после… После идва ред на грижите. Не всеки умее да се грижи за детето и да му се радва. Понякога майката влага толкова усилия в грижите, че няма душевни и физически сили да му се радва, няма и време. Май бедата не е в това, че понякога нощите се сливат с дните. А в това, че една жена има един живот, един чифт ръце, една глава, нейното денонощие не може да стане 48 часа. Ето в кой момент обществото трябва да влезе в ролята си.
Майката на три деца трябва да получи още по-осезаема помощ.
Например комуналните услуги за многодетното семейство могат да са за сметка на държавни и други обществени фондове. Защо веднъж седмично безплатно да не се почиства къщата от съответните служби; сега таксите за третото дете в яслите и градините са символични, защо съвсем да не се премахнат, за да се знае, че него го храни и гледа държавата. Може би вместо детските надбавки жената, родила и отгледала три деца, трябва да получава определен процент върху заплатата си и по-късно върху пенсията си. С тези пари ще може да си позволява онези удобства във воденето на домакинството, които се плащат. А ето и някои други възможни привилегии — снабдяването с продукти и приготвена храна по домовете с намаление, което да се компенсира от фондовете на предприятието, в което жената работи; вземането на бельото и връщането му изправно по домовете. Така парите се превръщат във време, което често е по-нужно на многодетната майка от средствата, за да може да работи пълноценно като съзидател на обществото.
А какви са „резервите“ в семейството за увеличаване броя на децата? Бих започнала с психологическата нагласа в него.
Моят баща е седмото дете на баба ми,
която почина на 103 години. Другата ми баба я грабнали 14-годишна и след като до 21 година не родила дете, осиновила си син. Психологическите задръжки са преодолени, съседките не поглеждат час по час има ли изменения в талията й, тя спокойно се отдава на грижите за детето, организмът се справя с аномалиите и едно след друго ражда още три деца. Майка ми има три деца и аз никога не съм гледала на многодетното семейство като на нещо изключително и „несъвременно“. Това за мене беше родова традиция. Тя у нас явно е прекъсната, няма да може да се избегне грижата за създаването й, онова, което трябва да очакваме oт следващото поколение, е необходимо да го има в една или друга cтепен в днешното. Става дума не за внушения само отвън, а за атмосфери, в която да се възпитават утрешните майки и бащи.
Резерв в семейството е раждането на децата през по-големи интервали. Първото си дете родих на 20 години, второто на 27, третото на 35. Тона са били празниците у нас, a не новите мебели и новият апартамент на мястото на старата къща. В привьрзаността на децата ми към мене не можеше да ми помогне никой, тя ме тонизираше и ограничаваше едновременно. И сега при командировки не мога да спя спокойно,
все ми липсва детско креватче отдясно
и едно дишане, по което се познава здраво ли е детето, а ръката ми и сега посяга сякаш да го завие.
Аз не сподслям тенденцията децата да се раждат последователно, колкото и биологически, икономически и прочие основания да има. Тогава домът би приличал на детски ясли. После на детска градина и накрая на училище. Трябва поне 5-6 години разлика. Тогава, ако на първото първолаче у дома ще помогнат родителите, то каката и баткото могат да помогнат на второто, ще научат малкото да си връзва обувките, ще го заведат на разходка, ще си поиграят с него. От тях малкото учи пьрвите си думи, от тях възприема най- лесно кое е добро и кое е лото, стремейки се да им подражава.
Болезнената привързаност на първата ми дьщеря кьм мене неведнъж ме плашеше, питах се дали у дома не расте егоистче. Но когато стана на 7 години и се роди второто дете, тя изведнъж се превъплъти в грижовна сестричка. Вече плачеше не заради себе си, а когато нещо с братчето не беше в ред. Плашеше ме синът с това, че до полунощ вечер чака аз да го приспя на ръце или да заспи при мене, а после да го пренеса в креватчето му. Иначе получаваше алергия, която ме е връщала от не една командировка. Роди се малката сестричка и синът се премести жертвоготовно при болната си баба да я наглежда, та да отстъпи креватчето си на бебето, И изведнъж порасна и се оказа, че съвсем не е егоист. А след 8 години се роди синът на голямата дъщеря и креватчето замина за студентското градче.
Четвърт век, преживян с децата, съпътстващи всички интереси, осъществени и неосъществени намерения. С три деца, не казвам с четири, защото голямата дъщеря взе своето и замина да продължи следването си „не мога без него“, каза. Често нощем се будех от мисълта: „А какво става там, при нея, другите поне са тука, макар че не стига времето понякога за тях“. Но тя излезе права, седмачето й вече е двегодишно „войниче“, преминало през стажа на яслите в студентското градче, а майка му завърши университета.
Трудно ли е на майката с три деца? Разбира се. Особено ако имаш някакви научни или творчески амбиции или широко отворени очи за света и неугасим интерес на общественик към всичко, което става около тебе, пък и по-далеч. Колкото и бабите, яслите и детските градини да помагат, колкото и бащите да помагат, колкото и децата сами да си помагат взаимно —
всяко дете е още една диня под една и съща мишница
А ние, жените, имаме само две ръце и само две мишници…
Твърде трудно е, но не невъзможно. В Кюстендил правихме анкета с около 800 жени с въпроса: „При какви обстоятелства бихте отгледали и родили три деца?“. Едни жени написаха: „Ако имаше места в яслите и градините“, други — „Ако имаше кой да ми помага у дома“, „Ако мъжът ми беше съгласен да се лишим от други неща“, „Ако имах сили и условия да съчетая грижите за децата с развитието си в моята професия“, и т. н..„Сега проблемът детски заведения не може да бъде претекст поне за Кюстендил. Остават бащите, общественото обслужване и останалите условия, за които вече стана дума. И още нещо, може би решаващо — готовността на жената три пъти да повтори жертвоприношенията…
И все пак, стига ли времето за възпитание на децата? Не толкова времето, а средата възпитава, семейството с повече деца е благодатна среда, която заменя досадното морализаторство. Сложно е, когато всеки има своите проблеми и интереси според възрастта си. Но колкото сложно, толкова и естествено е големите деца да изпитват майчински и бащински чувства към малките и да им дават онова, което не могат родителите да им дадат поради липса на време и сили.
А колкото за онази нежност, която покълва само в сърцето на майката, тя би стигнала не само за три, а за повече деца, тя е неизчерпаема.
0 Коментара