Обсъждахме с колежки статията във вашето списание „Ако искаш мир, готви се за сестра“ и всяка каза по нещо за отношенията със своите брат или сестра. От шест години работя в тази счетоводна фирма и след толкова приказки за какво ли не, за повечето от тях нямах й представа имат ли, нямат ли братя и сестри. Много тъжно, но се оказа, че никоя не поддържа близки контакти с човека, който би трябвало да й е най-близък. Сигурно би било нормално, ако да речем имахме семейства и деца, но повечето дори не сме омъжени. Работата ни е такава, че колективът е предимно женски, а не сме на възраст да хукнем по дискотеки в почивните дни.
Брат ми умря преди близо двайсет години.
През това време избягвах да мисля за него, тъй като споменът е болезнен и е свързан и със смъртта на мама. Всъщност той ми беше полубрат, от първия брак на баща ми, по-голям с 12 години. Като дете много се гордеех с него, защото беше голям и хубав и всички ми завиждаха като ме вземаше от детска градина или ме чакаше след училище с мотора. В нашата къща никога не се е говорило за неговата истинска майка, въпреки че тя напомняше от време навреме за себе си.
Мама умря просто за няколко месеца от „рак на корема“
когато бях на 14. Все още не зная какво точно значеше „рак на корема“ в нейния случай, нарочно не искам да разбирам, защото си мисля, че сигурно и аз ще умра от това, а не мога да си представя по-ужасна смърт.
Живеехме в къща над София, другите къщи наоколо се ползваха предимно през лятото, защото път почти няма, а по онова време нямаше толкова джипове. Баща ми постоянно пътуваше в дълги командировки – караше някакъв огромен кран, само два били в страната, а брат ми се пилееше с месеци и аз трябваше да се грижа за мама, която се беше залежала.
Привечер идваше една медицинска сестра – закръглена засмяна жена – носеше продукти, така се били разбрали с баща ми. Научи ме да готвя супа и няколко по-прости манджи. Обтриваше мама с влажна гъба и все обясняваше, че няма страшно, ще се оправи, тя колко по-тежки случаи е имала, ама на – оправяли са се. „Той организмът сам си се справя, ние само му помагаме.
Господ да е жив и здрав… и той да удари едно рамо…”
Биеше й инжекция и си тръгваше с очуканата си малка кола, която така пушеше, че когато я видях първия път да драпа по баира, се притесних да не се е запалила.
Един ден брат ми се прибра, тъкмо беше навалял сняг, не беше си идвал много време, сигурно половин година, дори не влезе в стаята при мама, размениха няколко думи през отворената врата и това си беше. Вечерта сестрата се опита да говори с него, но той мълчеше, гледаше в една точка и не беше в стаята. После бутахме колата да обърне, от него разбрах, че било фиат Панда, помня че от ауспуха снегът бе станал черен. Той каза: „И това е самоделна бомба“ – къщата се грееше с едно кюмбе в коридора, от метално кълбо по тръбичка се стичаше нафта на дъното на метална тръба,
брат ми му викаше „самоделната бомба“.
След няколко дни той пак зачезна, не ми казваше нито къде е бил, нито къде отива. Претършувал къщата докато ме няма, щото аз използвах, че има човек у дома, за да ходя на училище, намерил някакви скрити пари, въпреки че му бях дала повечето от тези, дето татко ми беше оставил. Премръзнах докато стигна до горе, духаше леден вятър, толкова силен, че от енергото бяха изключили тока, а като влязох ме лъхна хлад – дори „самоделната бомба“ не беше заредил с нафта, така е бързал да си бие камшика. Мама лежеше вкоченена, помислих си, че си е отишла.
Де да беше…
Докато дойде сестрата криво ляво бях позатоплила къщата, че и чаят успя да кипне върху кюмбето, но тя бързаше изнервена от тъмницата, извади от бюфета ампулите с морфин, удари инжекцията на мама и си замина. След няколко часа мама започна да скимти, реших да звъня на Бърза помощ, но телефонът не работеше. Тя скокна от леглото и си раздра нощницата. Виеше като куче. Имах чувството, че не знае нито коя съм аз, нито коя е тя. Уплаших се и изтичах навън, заключих, свлякох се до вратата и ревнах. В къщата бушуваше буря, прозорците един по се сриваха, уцелени от нещо тежко. Уплаших се само да не посегне на „самоделната бомба“, че щеше да изгори като факла. Чуваха се тежки удари и цялата къща се тресеше. Зъзнах отвън дълго след като всичко утихна – не се чуваше абсолютно никакъв шум и това ме ужасяваше. Затичах надолу към селото. Казвах си, че трябва да се върна, но така и не можах да се престраша. По-късно чух съседите да коментират, добре било, че не съм влязла в къщата, главата на мама била разбита след удари в металната конзола на витата стълба,
почти нямала физиономия като я намерили.
Каква беше връзката между брат ми и смъртта на мама разбрах година след погребението й. Баба ми – майката на майка ми – се изпусна за някакви сменени ампули, наричайки брат ми „онзи наркоман”. „Винаги ви е мразел – тебе и майка ти, лека й пръст. Мислеше, че баща ти е изгонил майка му заради вас. А тя избягала с някакъв циркаджия.
Да оставиш сина си за да живееш във фургон!”
Помнех шарените картичките с получател брат ми, които идваха от различни страни по света, стояха с дни върху полицата в антрето, после оставаха само марките им – батко ме беше запалил по събирането на марки. Шест години по-късно, на погребението му, неговите приятели ми дадоха албум с тези картички. Зацапан и опърпан, оцелял в наркомански свърталища, мазета и тавани, болници, улици и тротоари… Вътре имаше и няколко мои снимки като мъничка, на една от тях – явно бяха изрязани родителите ми – двете ми ръце бяха вдигнати нагоре, краката ми висяха във въздуха. Така прескачах локвите, като ходехме с мама и татко на разходка.
„Хайде фъррррр…“
Тогава почувствах колко ми липсва брат ми, че винаги ми е липсвал. Разрових всички стари албуми, но така и не намерих обща семейна снимка. Снимка на новото за него семейство, с новата му майка, с баща му и сестричката му. Всъщност имаше само една, на която аз съм пашкул, може би при изписването от родилното, баща ми ме е гушнал и навел към обектива, той и майка ми ме гледат с обожание, а брат ми стои някъде встрани – забравен – гледа в краката си. Обречен. Кадърът изразява толкова различни емоции, сякаш са тропосани един към друг два абсолютно несъвместими свята… Може би всичко това по-късно се е превърнало в омраза.
Този сведен поглед, безцелен и тъжен, ме преследва от години. Може би заради него не можах да го намразя. Въпреки всичко. Моят батко.
0 Коментара