Жалко, че в моето детство нямаше записващи устройства. Нямаше и сутрешни телевизионни блокове, които да разказват за агресията в детските градини и в училище – единствената ни телевизия започваше да излъчва чак около 5 следобед. Ако ги имаше устройствата, новините преди всички и бг-мамите, нашето поколение вероятно щеше да изтърпи по-малко унижения и бой.
Записващото устройство в детството ми беше паметта. Понякога с връстниците вадим спомени от пепелта й. В детската ни градина имаше една намусена лелка, която никога не беше чувала за либерални методи на възпитание. Сутрин ни навикваше и ни строяваше пред канчета, пълни с прясно мляко. Проявяваше наченки на сърдечност единствено към децата, които изпиваха млякото и изяждаха кифлите до последната троха. Приятелката ми Марги не беше сред тях – растеше злояда и изпитваше непоносимост към прясното мляко във време, когато никой не говореше за алергии към храни. Иначе беше най-кроткото, най-милото и обичливо дете. Един ден лелката каза с леден глас: „Деца, идете в залата за занимания. А този отвратителен инат Марги ще остане тук, докато не пресуши млякото си. Днес няма да мине на нейната!” Марги издържала няколко часа в изолация и накрая капитулирала: затворила очи и отпила с погнуса няколко глътки.
„До дъно! До дъно!”, крещяла лелката.
Когато гнусният каймак залепнал на небцето на приятелката ми, тя повърнала. Пристъпите на гадене не спирали и от стомахчето й излязло всичко, което можело да излезе, накрая започнала да повръща кръв.
Пред детската градина спря линейка и видяхме как изнасят Марги на носилка, синьо-бледа и оцапана с кръв.
Тя едва оживя. Изкара месец в болница, чувахме родителите ни да си говорят тихо, че дошли да я спасяват доктори „чак от София”. Друго не се случи. Лелката продължи да е все така намръщена и лоша с нас, директорката на градината не се появи по новините, не ни посетиха психолози.
Марги вече има внуче и то също не понася прясно мляко. Майка му е съобщила за това в детската ясла и са написали в картона му: „алергия към краве мляко”.
„Помниш ли онзи садист, който едва не те потроши?”, пита ме Марги. Двете гледаме новини, в които думата агресия се чува поне десетина пъти.
Бяхме в шести клас. Пътят от училище до домовете ни минаваше през безлюдния през зимата комплекс на градския басейн. След часовете винаги се прибирахме в група по десетина деца. Една мразовита вечер ни пресрещна момче от горните класове. Носеше ски. Погледът му обходи всички и спря върху мен. Приближи се, изблъска Марги и останалите, и започва да ме удря със ските. Без причина. Никога не го бях виждала до този момент. Прибрах се вкъщи, куцайки. Не казах нищо на мама и татко. Историята се повтори и на другия, и на по-другия ден, и на още по-другия. Сменихме маршрута и вече се прибирахме по градската улица, но злодеят пак се появяваше неочаквано и се устремяваше право към мен. Нанасяше няколко удара със ските, после рязко се обръщаше и се скриваше в тъмнината.
Ужасът беше по-силен от болката.
Накрая Марги разказа на нашите какво се е случило, един съсед милиционер откри момчето, предупреди родителите му и случаят приключи.
„Защо не сподели тогава с вашите? С майка ти бяхте много близки, защо й спести историята със садиста?”, пита Марги.
„Не знам – замислям се. – Вероятно от срам. Родителите ми винаги първо задаваха въпроса: А ти какво направи, за да се държат така с теб?”
”И нашите все търсеха вината в мен”, усмихва се Марги. И си спомня. Седемгодишна е. Прибира се у дома след училище. Пътят минава през горист хълм. Един следобед я пресрещат три момичета. Не са много по-големи от нея. Просто са три. Блъскат я, скубят я, обиждат я. Без никаква причина. Прибира се у дома. Не казва нищо на никого. На другия ден момичетата са четири. Пресрещат я. Скубят я, плюят я, удрят я. Прибира се вкъщи и пак не казва на никого нищо.
„Защо все нас биеха? А, Марги? Та ние дори не бяхме зубъри. Не носехме очила, не бяхме дебели, обличахме се в стандартните ученически униформи.”
„Интуитивно са разпознавали момичетата, които няма да се защитят. Които са възпитани да търсят винаги вината първо в себе си – в очите на Марги проблясва гняв. – Та аз и днес съм любимата жертва на Лошите. Безпогрешно ме разпознават. Историите от детството ми се повтарят. На новата работа. В новата кооперация. Някой винаги ме причаква в тъмното с пръчка в ръка. Препъва ме, злослови, интригантства, клевети.”
Марги твърди, че най-хубавият й спомен от детството е от една събота, когато след години тормоз от брат й тя успяла да го повали и ритне така, че той ревнал и молел за помощ. Моят най-прекрасен спомен е от един 2 юни, когато цялото основно училище беше строено на двора и отдаваше почит на Ботев.
С посиненото си от бияча на класа око
видях в далечината моя татко. Беше застинал под звуците на сирената, но миг след като тя спря, се втурна по посока на побойника, настигна го, сграбчи го и му каза нещо, което не чух, но всички мигновено усетихме. Келешът прибра юмруците в джоба.
„На много хора добронамереността действа както червеното на бик. Не може да си позволим да бъдем по-добри и благородни от средата, в която живеем. Трябва да сме адекватни на нея. Лошите спират да ни тормозят само ако станем тяхно огледало. Стряскат се от отражението си в него…” Прекъсвам мисълта си, защото по един от телевизионните канали отново подемат темата за корените на агресията. Психиатър обяснява, че агресията не е социален феномен, а е вродена. Има хора, които я носят в гените си. Биохимията им е такава. Понякога чрез лекарства това можело да се промени. Психолог допълва, че в основата на агресията е натрупаният гняв. Ако той не се трансформира, преформатира, ако не прелее в нещо друго (спорт, хоби, страст), превръща човека в камикадзе. Унищожава и него, и другите. Най-нестандартното мнение е на публицист, който има смелостта да сподели наблюдението си, че „учениците се бият един друг тогава, когато на учителя им е забранено да ги бие”. Когато децата не изпитват респект към никого от възрастните. Когато им липсват търпение, смирение и отговорност към другите. Когато се мислят за центъра на света.
„Но в нашето детство родителите и учителите не си поплюваха и пак имаше агресия в класните стаи. Никой от нас не се мислеше за център на света, но пак се тормозехме взаимно. Просто тогава нямаше записващи устройства. И имаше повече интернати”, Марги винаги е обичала да опонира на телевизора. Подкрепя мнението си с експеримента на професор Филип Зимбардо, известен като „Ефектът Луцифер“. През 1971 г. ученият направил любопитно изследване в Станфордския университет: разпределил на случаен принцип студенти, които влезли в ролите на надзиратели и на затворници за две седмици в симулиран затвор. Само след няколко дни „надзирателите” станали толкова брутални, че експериментът трябвало да бъде прекратен предсрочно в края на първата седмица.
Повече от 30 години проф. Зимбардо проучва факторите, които могат да превърнат един добър човек в слуга на злото.
Понякога е достатъчно той само да усети, че има власт
и че срещу него стои жертва. Най-тъжното е, че много бързо добрите хора се превръщат в зли, докато обратното се случва значително по-трудно.
В книгата „Човекът в търсене на смисъл” Виктор Франкъл – психиатър, лежал в нацистките лагери на смъртта, разсъждава в същата посока. Той разказва, че сред лагерници е имало негодници, които са третирали зле своите другари, както и надзиратели с големи сърца. „Веднъж един надзирател тайно ми даде парче хляб, което сигурно бе спестил от порцията си за закуска. Онова, което тогава ме развълнува до сълзи, бе нещо много повече от малкото късче хляб. Това бе човещината – думата и погледът, с които този човек придружи подаръка”, пише Франкъл и обобщава, че „на този свят има две категории хора, наистина само две: категорията на свестните хора и категорията на негодниците”.
Ненатрапващият се извод от книгата му е, че свестните хора просто трябва да оставят негодниците сами да се унищожат един друг или всеки от тях да се стопи от собствената си отрова.
„Помниш ли какво си помислихме, когато разбрахме, че твоят садист е умрял от стомашна инфекция?” – очите на Марги светват. Бяхме студентки първи курс, когато през една ваканция случайно научихме, че ужасното момче със ските е застигнато от нелепа смърт. Без да си кажем и дума, се отправихме към брега на Янтра. Облегнахме се на перилата на един от мостовете и се загледахме в течащата вода. Вече бяхме изучавали Конфуций.
0 Коментара