Невъзпитаната палавница се върна при мен

Виктория Леви-Реувен

Познавате ли този вид малки пет-шестгодишни момиченца – пълнички, белички, пухкавички, с къси тесни роклички, които едва покриват малка част от задните им части. До тях обикновено стои майката, бабата или някоя от лелите (а може би и всички заедно) и непрекъснато подръпва подгъва на рокличката им надолу, „за да не ти се видят гащичките”, „защото така не е прилично”,”да не се изложиш”, „че е срамота” и т.н. Като че ли детето само е решило какво да си облече рано сутринта преди детската градина и майка му (баба, леля) е нямала представа как ще изглежда точно с тази рокличка?! Хем го обличат така, хем му правят забележки и го притесняват и сконфузват.

Да, и за съм била точно такаво момиценце, възпитавано с реплики от

„Какво ли ще кажат хората”, „Тихо да не чуят съседите”,

”За това (секс, пари) не се говори”, „Така не се говори”, „Не отговаряй на възрастните”, „Не ме засрамвай пред хората”,”Като говориш с мене, ще мълчиш” и т.н. Но най-объркващи бяха общите послания като „Дръж се прилично”,„Така не се прави”. Тогава питах за изясняване: „А как се прави? Как е прилично?”, а възрастните (родители, учители и др.) ми отговаряха троснато и сърдито: „Не бъди нахална, не ми отговаряй!” „Не отговарям, питам” – продължавах диалога вече наум, или отново стигах до постояното заключение „Тези възрастни изобщо не мога да ги разбера”.

И понеже не ги разбирах, и не знаех какво е правилно и неправилно, не знаех как точно се прави или не се прави, за това най-лесното решение беше

да престана да правя и да престана да говоря

С една дума – мълчалив пън. Инициативността в мен беше унищожена в много млада възраст, защото ми беше важно да ме обичат и харесват. Спомням си със сигурност, че не исках майка ми или някой друг да се срамува от мен и затова ме беше страх да не сбъркам нещо и да я „изложа”. Помислете си, че всъщност да се „изложа”=”да се „засрамя” е от същия корен с „да изложа” своята гледна точка, мнение, дипломна работа, проект, изложба, творчество и т.н. Какъв език имаме? Здрава основа на българското прословуто „самочувствие” и „скромност” и как ли не, щом се знае, че в момента, в който си излагаме мнението, творчеството или каквото и да е нещо от нас, ние автоматично се излагаме и се засрамваме и ако не себе си, то със сигурност някой друг,

чието мнение и отношение ни е важно.

Но да се върна в ранното ми объркано детство. Друго много объркващо послание беше „Прави каквото ти казват!”, което беше много обратно на „Ти свой ъкъл нямаш ли?”

Както и „Където другите – там и ти!” с „Ти не гледай другите! Ако някой скочи от покрива…?” А, естествено, имаше и много други такива, които противоречеха на ежедневното поведение на родителите. ”Бъди честен, никога не лъжи” с малките, дребни, бели лъжи на майка ми („Няма вече шоколад”, „Няма месо в кюфтетата, яж” и т.н.)

Майка ми много обича чистотата и реда. Работеше почти денонощно, за да ги поддържа у дома. Много искаше да има чисто, спретнато момиченце, с блестяща бяла рокличка и плитки. Баща ми от своя страна страдаше, че няма син и ме наричаше „момчето на татко” и ме изпращаше да се подстрижа късо. Проблемът стана още по-остър, когато получих подарък от леля си, която живееше в чужбина – най-страхотния червен панталон с бели копчета. Бях най-красивата и модерна в целия квартал – момиченце с панталони?! И късо подстригана. „Момчето на татко”-възкликна баща ми, а майка ми въздъхна „Сега баща ти ще те обича повече” („А ти?”-разтревожих се аз).

Така започна

моето объркано полово възпитание.

Не знаех какво съм, какво е прието прилично да правя, какво ще одобрят родителите ми (заедно и всеки поотделно), съседите, другите деца, роднините, учителите и т.н. А толкова исках да се харесам на всички и да ги накарам да ме обичат. В първи клас момиченцата от нашия клас участвахме в новогодишната пиеса в ролята на снежинките. Дадоха ни къси бели роклички. Аз, естествено, си я дърпах през цялото време, но за по-сигурно си бях сложила и черни шорти, „за да

не ми се видят гащите” и да не „засрамя мама и тати”.

Толкова исках да играя с децата и да мога да се цапам на воля, а не да се изпълвам с огромна вина за това, че мама отново трябва да ме преоблече и пере. Тя и без това беше така уморена, но не преставаше да ме преоблича по няколко пъти на ден (да не си помислят хората, че няма кой да се грижи за нас) и да мърмори, че вече няма сили за още едно пране.

Така, объркана и със силно желание да не сбъркам, се затворих съвсем. Гледах със завист палавите деца навън по улиците и в училище, които отговаряха на родители и учители (аз, естествено, мълчах дори когато знаех отговорите), които се цапаха и играеха (а аз стоях настрана), които правеха щуротии и се смееха (а аз ги гледах укорително). Бях добро дете. Бях послушна. На всички родителски срещи го казваха, но също и това, че не взимам участие, че страня от децата.

„Който нищо не прави, не може и да сбърка” –

се превърна в мотото на живота ми. За по-сигурно започнах и да пълнея. Така беше най-сигурно, че ще ме оставят на мира и няма да се налага да правя неща. Чрез дебелата си телесна обвивка се изолирах и се затварях все повече и повече. Но си оставах „доброто дете на мама”. И много се стараех да не загубя тази титла с годините и за да й доставя радост, си изяждах всичкото ядене в чинията. Преминах тих пубертет,

навлязох в младостта и продължавах да слушам мама. За да не сбъркам с някоя връзка с мъжете, за по-сигурно стоях настрана. Мама беше доволна до 30-годишнината ми, но тогава взе нещо да се притеснява – „Какво ще кажат хората?”

Тогава се ожених, сама го избрах, не послушах мама и, естествено, сбърках.

20 години оттогава, но още ми го напомня.

Родих две деца и сега, ах, какво удоволствие, караме пубертета заедно. Те ми отговарят, бунтуват се, крещят. А аз? Аз им се радвам. Излизат, палуват, танцуват, играят, цапат се, джинсите режат и късат. А аз? Аз съм щастлива.

И така бе до вчера. Снощи попаднах на една лекция за „различните образи вътре в нас”. Лекторката ни обясни, че в нас има безкрайно много и различни образи, част от които сме натикали много навътре, и се правим, че не съществуват, но те винаги ще изскачат, и то в най-неочакваните и неподходящи моменти. Даде пример с агресивността, която е заложена във всеки от нас (кода за продължаване на живота на всяка цена). Ако ние я признаем и й дадем място в ежедневието си, а не я притискаме навътре в себе си, тогава тя ще се превърне в нещо положително и управляемо. От враг – в приятел. От нападател – в защитник.

Ако пуснем всичките си образи

на „сцената на живота” и те получат полагащото им се внимание и израз в ежедневието ни, обясни ни тя, тогава няма да имаме доминантни и скрити образи, а ще заживеем в хармония със себе си, такива, каквито сме. После лекторката ни покани да опитаме да се свържем с някой от образите, които сме натикали дълбоко навътре в себе си. Да затворим очи, да преминем мислено през тялото си като скенер и там, където нещо ни спре, да се вгледаме и заслушаме. Направих всичко според указанията. Започнах да се скенирам от върха на главата и когато стигнах по средата на гърдите си, нещо ме спря. Започнах да се „вглеждам” развълнувано и тогава я „видях”. Тя просто „изскочи” отнякъде – дебеличко момиченце в бяла, къса и тясна рокличка, която не покрива дори и половината от гащичките й. Обърна се, изгледа ме и ми се изплези. Беше най-невъзпитаното и палаво дете, което съм виждала. От онези неуправляемите, глезени и шумни, пред които съм била винаги безсилна и не съм знаела как да се справя с тях. От онези, които казват„не искам”, не слушат, когато майка им ги моли за нещо, и бягат, когато ги вика да дойдат. От онези, които пеят мръсни песнички и не им пука какво мислят хората за тях. От онези, които засрамват околните, но те „срама нямат”.

Аз имам такъв образ в себе си? Бях в шок.

Все още не мога да се съвзема. Аз – невъзпитана, глезена и палава? Какъв ужас! Тогава се обърнах за помощ към дъщеря ми – главния ми консултант по педагогическите ми проблеми. Попитах я „Как може възрастен човек да се разбере с едно дете, което е невъзпитано, глезено и палаво? Как може да го накара да го послуша и да направи това, което иска?” „Много просто, отговори ми тя, помисли, както децата мислят! Когато молиш детето нещо, то се пита, „Каква ще ми бъде ползата от това, ако го направя?” Обикновено няма полза и то не иска да го направи.

Тогава му предложи награда.

Вие родителите давате наказания вместо награди. Ако гледам много телевизия, ти можеш да ме накажеш да не гледам телевизия цяла седмица и аз ще бъда нещастна и тъжна. Не е ли по-лесно, ако ми обещаеш, че ако не гледам телевизия цяла седма, щ ме заведеш на Луна-парк?”

„Добре, отново попитах, ти си лесен случай, но какво може да се направи с такова невъзпитано дете, което ляга на земята, рита с крака и реве, докато майка му не се съгласи да направи това, което то иска: например да му купи балон? Как може една майка да се справи с такова дете без наказания и караници?”

„И с тях е лесно – отвърна мъдрата ми

консултантка – просто майка му трябва да му каже, че ако стане и престане да плаче, може да не му купи балон, но ще го целуне и ще му каже, че го обича”.

Всичко било много просто. Влязох в спалнята, затворих очи и отново се вгледах в невъзпитаната палавница вътре в мен. Вече не ми се струваше толкова плашеща и си помислих, че ако спазя съветите на дъщеря ми, ако я прегърна мислено и й кажа, че я обичам, може би тя ще престане да ми се плези и да пее песничките на нахалните и невъзпитани деца. Опитах… и успях. Та тя беше една прекрасна част от моето детство, от която се бях отрекла. Толкова ме беше страх от нея, че съм я крила и съм бягала от нея в продължение на години. Добре дошла, Невъзпитана Палавница! Никога не е късно. Може би с теб животът ми ще стане по-лек, интересен, по детски прост и весел.

А и всъщност не е толкова лошо от време на време да се плезим най-невъзпитано на живота си. Тогава той с какво ли ще ми отвърне