Синът ми беше на три години, когато приключих с мъжете. По-скоро той ги приключи. Имаше един широкоскроен наивник, дръзнал да ме ухажва въпреки двете ми деца. Отидохме веднъж в Южния парк. Тримата: аз, ухажорът и Антъни – синът. Момчето ми моментално пречупи красивата роза, с която наивникът ме дари, после рева, капризничи, крещя, а накрая без никакъв повод
зашлеви плесница на чичкото до мама.
С човека после останахме просто приятели – не виждах как бих могла да бъда нещо друго с мъж, огънал се пред първия шамар на някакво хлапе.
Днес Антъни е на 9. Вече не бие шамари на непознати (не се навъртат такива). Държи се като истински мъж. Всеки път, когато се загледам в някой чифт ботуши или в елегантно палто, излиза от магазина и чука по витрината, докато не го последвам навън. Пронизва ме с поглед и пита: „За какво ти е това палто? Нали си имаш две?“ Отпуска ми аванта само ако го компенсирам с равностойна по цена играчка.
Когато отиваме някъде и случайно се оказва пръв готов, ме пришпорва като войн: „Стига си се оглеждала! Да не би да имаш среща с кмета?“
Единствено евентуална среща с кмета ме издига за кратко в очите му. При второто ми интервю с градоначалника бе така добър да ме консултира какво да облека.
От тогава мина много време. Отскоро синът ми е в своеобразен садо-мазохистичен стадий. „Завържи ми обувките, робе мой“, е любимата му фраза. После ме поглежда дяволито: „А сега можеш да ме цункаш.” Странното е, че съзнавайки цялата нездравословна абсурдност на тази игра, позволявам тя да се случва.
Истината е, че нямам голям избор. Той е дете със силна воля, за предпочитане е да му се подчиняваш, а не да влизаш в дуел. От малък Антъни с удоволствие ме придружава на коктейли и партита. Миналата година имахме интересно преживяване. На един купон организираха конкурс за най-добре танцуваща смесена двойка между дилетант и професионален танцьор.
Бях пийнала две чашки вино и разкърших снага.
Най-неочаквано спечелих първа награда и лично звездата Памбос, председателна журито, ми връчи грамота.Пое я синът ми, който моментално се изкачи на подиума и обяви: „Аз съм нейният Антъни!“ Цялата вечер се държа прекрасно с мен, преоткри мекато че ли.
На сутринта ми сервира кафе в леглото
Първото направено в животаму кафе. От кафеварката после почти нищо не ставаше, но това са незначителни детайли. По-важното бе, че бе подготвил и друга изненада.На грамотата до „Първо място: Пепа Витанова“ беше дописал с разкривен почерк: „и Антъни Джоуид“.
И тогава вътрешното ми дете, вътрешният дявол, наречете го както си искате, побесня. Още ме е срам от това, което последва. Избухнах в рев и дълго крещях: „Как смеееш? Унищожи грамотата ми! Тя вече е невалидна. Това беше единствената грамота в живота ми! От Памбос!!! Защо сложи името си до моето?“Но, мамо, тук пише „Конкурс: Танцувайте по двойки”. Неоже да си сама на грамотата“, каза простичко синът ми.
Моят мъничък син, който изкупва вината ми – поел е на плещите си непосилната тежест на липсващия партньор. Роля, която изнервя, травмира, влудява и него, и мен. И сестра му. И тя се лута в семейната ни драма. Тя е съперницата, която веднъж оспорва неговата власт над мен, а друг път – моята над него. Отстоява с крясъци и 8-годишни юмручета своята корона.
Отмъщава си за отсъстващия баща
Така сме ден след ден – гневим се, сдобряваме се, ревем, преливаме от нежност. Не само ние сме така. Обърканите роли са големият проблем на модерното общество. И не се случват само при самотните майки и татковци, срещат се и в най-щастливите на пръв поглед семейства.
Вкнигата „Сексът и градът“ има специална глава за странните отношения на родителките и потомците им: „Манхатънски майки психарки се побъркват покрай децата си.“ Ето част от бестселъра на Кандис Бушнел: „Бари не играеше с другите деца, нито пък позволяваше на майка си да говори с възрастните. Ходели на гости, понякога само за възрастни, но говорели единствено помежду си. Джули (майката на шестгодишния Бари) държала дюшек в стаята на Бари и най-често нощувала там. Съпругът й спял в съседната стая. Двамата смятали да се разведат.”
Познавам подобно БГ-семейство, с тази разлика, че Бари е тийнейджърка на 13. Едва бе проходила, когато изпадна в дива ярост, че на едно детско парти майка й не облече посочения от нея размъкнат панталон, а се издокара в елегантна черна рокля. На всички училищни тържества държеше тя да прави прическата на мама и резултатът бе толкова смущаващ, че горкият татко накрая не издържа. Но много е вероятно логиката на нещата да е била обратната. Двамата Бари– нюйоркският и нашето момиче, да са усетили интуитивно, че между мама и татко нещатане вървят. И да са им дали шанс за нов живот.
Не бива да гледаме прекалено драматично на объркатите семейни роли. И преди проблемът го е имало, при това в далеч по-неприемливи форми. Нали ви прави впечатление колко американски филми разказват за травматични преживявания на дъщери, насилвани сексуално от бащите си. Това е друг извратен сюжет на същия абсурден театър. Добрата новина е, че по нашите географски ширини подобни сценарии винаги са били изключителна рядкост.
0 Коментара