Очите се присвиват, нослето се бърчи, вратлето се източва… Дъщеричката ви явно с доста усилие различава какво дават по телевизора. И все гледа да си примъкне фотьойла по-близо. Няма как да разчетете другояче симптомите – явно е време за очен лекар.
Тя обаче реагира ненадейно остро на предложението. “Глупости! За какво ще ме мъкнеш по доктори?! Нищо ми няма! Виждам си прекрасно! Просто това с присвиването на очите ми е тик…”
Разбира се, че няма да й се хванете на наивните обяснения. Знаете каква е кокетка – съвсем ясно е, че се страхува да не й сложат очила, защото е убедена, че ще я загрозят. Но се налагате и тръгвате към офталмолога.
Настроението на малката безнадеждно се разваля.
В лекарския кабинет тя гледа навъсено и отговаря едносрично. Изпитът на таблицата, както се и очаква, показва отклонение към късогледство. Брадичката й започва да трепери. Докторът, нагледал се на подобни сцени, реагира според нивото на отегчението от професията си. Или: “Хайде без глезотии! Ако сега не сложиш очила, догодина вече задължително ще сложиш, но с двоен диоптър!” Или: “Виж, миличка, няма нищо фатално, така ще изглеждаш по-интелигентна. А и няма да ти стават бръчки край очите от постоянното примижаване.” Естествено, вторият подход е по-убедителен, макар че първият е по-рационален. Но не очаквайте нито единият, нито другият да дадат незабавен ефект върху вече хълцащата щерка. Трагедията за нея е отчайваща. Защото:
“В училище ще ми се подиграват!”
Това е аргументът, който кара и други нейни връстници и връстнички да се съпротивляват ожесточено срещу необходимостта било да си слагат шини на зъбите, било да се появяват пред съучениците си с гипса на счупената ръка или крак, да не говорим за корсет против изкривяване на гръбнака.
Когато въпросът как изглеждаш в очите на другите е най-важният, наистина превръща средствата за коригиране на някакъв физически недостатък в средства за душевно изтезание. Оттук нататък всяко поредно препъване в общуването ще бъде следвано от генерални изводи: “Момчетата не ме харесват, защото съм с очила”… “Няма да отида на дискотека, защото всички ще се вторачат в гипса на китката ми под фосфоресциращата светлина”… “Не мога да разказвам вицове, защото никой не разбира фъфленето ми заради шината”… По това нанадолнище много бързо се стига до
развиване на ниско самочувствие и на комплекс за малоценност.
Така съвсем скоро привлекателното доскоро момиченце наистина или се превръща в посърнало грозниче, или намразва танците, или избягва да говори…
Рискът за оформящия се характер е сериозен. Затова подходът на родителите трябва да е много деликатен и балансиран. Ако късогледството се хване навреме, то обикновено не е чак толкова напреднало и може да се направи известен компромис – примерно очилата да не се носят непрекъснато, а напрягането на очите и качването на диоптрите да се избегне с договаряне с учителката детето да седи на първия чин.
Разбира се, това все пак трябва да се съгласува с очния лекар. Ако случаят е лек, обикновено и той ще посъветва очилата да се използват само за гледане на телевизия или игра на компютър. Обикновено
късогледството в пубертета е резултат от бързото израстване на тялото,
което не успява да нагоди едновременно всички свои органи към новата физика. При разумна употреба на очила, без да се носят постоянно, често проблемът се регулира сам към 18-19-годишна възраст. А ако носенето им е задължително, тогава просто трябва да убедите малката кокетка, че всъщност с тях е още по-шик и че някои “звезди” дори нарочно си слагат очила, за да “интелектуализират” имиджа си.
По същия начин може да се подходи и към зъбната шина. Не е фатално, ако тя не се слага в училище – стига да се следи за стриктното й носене в останалото време. А може и да се поръча елегантен и украсен модел, като се припомни манията и холивудски знаменитости да коригират усмивките си така. Безспорно
с гипсовете и с корсетите вариантът с половинчатото носене е невъзможен.
В първия случай все пак – поради масовото чупене на крайници в училищна възраст – нещата се приемат доста безболезнено. Дори имат привкус на известно приобщаване към някакво героично общество с позата “ето, и на мен ми се случи, какво толкова…”. Вторият случай е най-сложният. Коригиращият корсет е задължителен, ако е налице сериозно заболяване на костите, и тогава психическите поражения от носенето му отиват на заден план. Но ако става дума за баналното изкривяване на гръбнака, което си го има поне всеки втори ученик, може би не е толкова фатално да се избегне слагането на сковаващата ризница – дори и прецизният доктор да убеждава, че отклонението е с градус повече от допустимото. Все пак рискувайте и заложете на лечебната гимнастика и плуването – самочувствието на детето си струва риска.
0 Коментара