Осиновяването и особеностите при всеки случай са добър пример за приложението на правилото, че „ако нещо може да се обърка, то се обърква“. Ще се придържам към стандартната представа на дете, „взето“ от детски дом.
Да открием ли тайната пред детето си, или да отлагаме, докато годините се изнизват в постоянен страх от доброжелател или бъбривата уста на някоя комшийка. Според мен тези въпроси трябва да се решават открито и съвместно, докато се стигне до сигурна обща позиция. Ако срещнете непреодолими трудности, потърсете консултация с психотерапевт.
Започвам с идеята за „тайната“, защото тревогите около нея са достатъчни да съсипят един иначе щастлив и спокоен живот. Най-често осиновяването не може да се скрие. То е „обществена тайна“ – всички знаят, но мълчат по етични съображения. Няма никаква гаранция, че детето ще бъде предпазено от злонамерено съобщаване на „истината“ или от „изтичане на информация“.
Ако сме решили да не казваме,
вместо да се тревожим излишно, е по-добре да приемем, че това ще се случи, и да бъдем готови. Впечатленията ми са, че тази защитна тактика е по-разпространена и естествена. Тя в никакъв случай не е за подценяване и пренебрегване. Шансовете й за успех нарастват значително, ако семейството прави усилия да укрепва взаимното доверие и любов, така че да оцелее при всякакви обстоятелства. Все пак това е трудно приложима стратегия. Тя е усложнена от особеностите при възпитанието и по-специалната позиция на родителите спрямо осиновеното дете. Възникват
критични и трудни за овладяване ситуации.
Първият ми спомен, свързан с това, е странното поведение на една моя съученичка. В X клас тя започна да излиза мълчаливо по средата на уроците, престана да учи, понякога се разплакваше без причина. Споделих с родителите си и те предположиха, че с нея става нещо, защото е осиновена.
Изненадах се много, предупредиха ме да не говоря с никого за това, защото така било редно. Станах по-внимателен с нея и дори ме поканиха у тях, за да й помагам по математика. Стори ми се странно, че бабата й подари пари за рождения ден пред мен. За няколко месеца нещата се оправиха. Съученичката ми завърши, започна работа, ожени се, роди, но за мен си остана малко странна.
На 40 години една пациентка сподели съмненията си, че може би е осиновена, но това не я вълнува. Не й пречи да живее нормално. Все пак й било трудно да понесе обяснението на комшийката, че не са я пуснали да учи за артистка, защото „не е тяхно дете“. Била само на 19 години, втурнала се да пита майка си, но тя се разплакала, без да й казва нищо. Баща й също мълчал. Започнала да съпоставя данни, спомнила си, че майка й била разстроена, когато й издавали паспорта. Сама стигнала до мисълта, че „може да не е от тях, но е тяхна“ и те са „нейните“ родители. Така отговорил един мъж на съпругата си, която, заслепена от злоба, му казала, че „детето е негово само по документи“. „Може да не е от мен, но е мое!“, отвърнал веднага той и бързо приключил спора.
Основното е да се разбира, че в цивилизованите общества водещият принцип, по който се уреждат човешките отношения – в случая на родова собственост и принадлежност, – е законът, а не принципът на генетичната връзка. Разбира се, да се формулира подобна мъдрост, не се удава еднакво на всички, още по-малко пък да се изрази на разговорен език, но неволята учи. В този случай родителите са издържали и са мълчали докрай, вместо да се опитват да отричат, обясняват и по този начин да усложняват нещата.
Много трудности преживя една медицинска сестра в стремежа си да се грижи и да доказва обичта си към осиновеното дете. Подобно отношение задушаваше момчето – вече малчуган в V клас – и то беше започнало да отказва грижите на майка си и да я отбягва. Караха се, тя страдаше, защото не разбираше причината и мислеше, че детето не я обича. В този момент се намесила свекървата, която казала на внука си,
че е осиновен, без да предупреди родителите.
Момчето мълчало няколко седмици, гледало изпитателно, станало тревожно, не можело да спи, държало се още по-грубо с майка си. По съвет на лекар започнали да му дават успокоителни и в подобно състояние попадна при мен. Изненада всички ни, като сподели какво го тревожи, защото родителите не бяха сметнали за важно да му съобщят тази подробност от биографията. Детето се оправи, но свекървата разви депресия и постъпи в психиатрията…
Преживяванията за чужд произход са едни от най-травмиращите. Не случайно психиатрията им отделя почетно място, като ги обособява в отделен раздел – налудни мисли. Малко са наблюденията върху това, че подобни идеи могат да вълнуват и нормални хора. Забелязал съм, че хората, които като деца са мислели, че са осиновени, са имали трудно детство и едва са издържали натиска и напрежението от страна на родителите. По примера на приказките детето може да си обясни лошото отношение към него с това, че майка му е мащеха, или да помечтае за друг, по-добър и героичен татко. Бях смаян, когато една пациентка ми разказа, че като малка майка й я заплашвала с думите: „Ти не си мое дете!“ Парализирала се от страх и дни наред не смеела да гъкне, докато майка й не започне отново да я обича. Често и децата използват подобна емоционална тактика:
„Вече не си ми приятел!“, „Ти не си ми татко!“, „Вече не те обичам!“
Загубен си, ако възприемеш подобни заплахи буквално. Най-добре е да останеш спокоен и да се опиташ кротко да разбереш за какво става дума. Така детето скоро ще престане да се изразява и мисли по този начин.
Какво да правим, ако не разчитаме на капризите на случайността?
От опита, който имам, смятам, че за това трябва да се говори навреме, в по-ранните етапи от живота, защото по-късно се налагат повече обяснения. Могат да настъпят и напълно непредвидени усложнения. Възрастен лекар, сериозен и уважаван, в пълно здраве, сам сложи край на живота си. Във връзка с подялбата на земи съпругата му, без да го предупреди, казала на дъщеря им, вече голяма жена, че е осиновена… Двама мои колеги и връстници знаят за осиновяването си още от деца и споделяха, че това никога не е било доминираща и притесняваща тема за семейството. От другите се отличават с по-развито чувство за справедливост и достойнство. Скритата им болка беше, че не знаят нищо за генетичния си произход. Предполагам, че в следващите векове това няма да бъде проблем, защото генетичната идентификация ще стане общодостъпна и задължителна.
Ако сме решили да говорим, това трябва да се направи в първите удобни моменти –
още щом детето започне само да задава въпроси.
Не бива да го заблуждаваме, още повече че то носи смътни спомени за престоя си в детския дом. На децата трябва да се дават кратки и прости, разбираеми отговори, а не дълги и важни обяснения. Например АЛФ остава доволен от Уили, който на въпроса му „Откъде идват моливите?“ успява да отговори просто: „От магазина за канцеларски принадлежности.“ По същия начин на детето може да се каже, че е дошло от родилния или че е взето от детски дом, и да се изчакат спокойно следващите въпроси, свързани с раждането. За детето това е случаен и не толкова важен въпрос, колкото какво филмче ще гледа или дали не трябва вече да заспива. Затова и отговорът трябва да изглежда случаен и кратък – едно просто задоволяване на любопитството. Обясненията само ще го притеснят и объркат.
За детето най-важни са сигурността и спокойствието, че е обичано, че ние сме „неговите“ родители. Отговорите трябва да са такива, че да не провокират съмнение за тази „собственост“. Затова не бива да са негативни, например: „Аз не съм те родила“ (още по-малко: „Мама не те е родила“ или „Ние не сме истинските ти родители“), защото и без това ще се наложи да отговаряте на въпроса „Кой?“ Би могло да му се каже, че е родено от една хубава кака, която прилича много на мама… обичала го е много… много е плакала за него… или нещо свързано с действителната история… Колкото и фрагментарна да е информацията, от която детето има нужда в момента, не се изкушавайте да я разширявате. Тази ще свърши работа. Важното е, че в бъдеще следващите отговори ще бъдат просто едно допълнение и няма да ви се наложи да си противоречите.
Така доверието на детето към вас ще расте.
Ако не сме започнали такъв последователен процес, но все пак сме решили да поднесем горчивия хап, то по-добре е това да става в сравнително спокойни, преходни етапи от живата. Ако сме пропуснали предучилищното време, да изчакаме 10-11-годишната възраст преди навлизането в пубертета. Ако и това не е направено, времето е след завършване на училище преди тъй нареченото „навлизане’ в живота“.
Разбира се, готови решения няма и ако възникнат трудности, най-добре е те да бъдат обсъдени със специалист.
0 Коментара