От раждането до една годинка

Покана за живот

А за всички той започва еднакво.

Двама, които са свързани толкова тясно, колкото това изобщо е възможно, но при това без да се познават и дори без да са се виждали. Девет месеца на пълно сливане: обща кръв, общ въздух, общи преживявания. Девет месеца на растеж и натрупване, на причудливи промени и фини взаимни настройки – и няколко тежки часа на преход от един свят в друг, опит да напуснеш топлата вселена на майчиното тяло и да се отделиш. Най-после те се поглеждат в очите. Очите на майката са замъглени от сълзи, от умора, от умиление, от жалост. А погледът на новороденото (ако се е родило без проблеми, не е измъчено от раждането и не е натъпкано с лекарства) е сериозен, ясен и съсредоточен. Напълно концентриран.

В тези минути и часове

то гледа лицето на самата съдба.

Запечатва в паметта си главното лице на своя живот, лицето на човека, който ще бъде създателят на неговия свят, който ще прогонва облаците или ще предизвиква жестоки наводнения, ще дарява с блаженство или ще прогонва от рая, ще населва света с ангели и чудовища, ще наказва или ще поощрява, ще дава или взема, а най-вероятно и едното, и другото заедно. Има защо да си сериозен.

Така започва историята, продължаваща цял живот, историята на връзката, която ще свърже детето и майката почти

толкова здраво, колкото ги е свързвала пъпната връв.

Държейки се за тази връзка, то ще навлезе в света, както космонавтът излиза в открития космос – свързан с кораба. За разлика от пъпната връв, тази връзка не е материална, тя е изтъкана от психически прояви: от чувства, от решения, от постъпки, от усмивки и погледи, от мечти и саможертва, тя е обща за всички хора и уникална за всеки родител и за всяко дете. Тя върви не от корем към корем, а от сърце към сърце (всъщност от мозък към мозък, но така звучи по-красиво).

Привързаност. Чудо, не по-малко от самата бременност. И не по-малко от самия живот.

Въпрос на живот и смърт

Човешкото детенце се ражда много малко и незряло. Така еволюцията е решила сложната задача, стояща пред нея: да съчетае изправения вървеж (тесния таз) на майката с развития мозък (с обемния череп) на детето. Трябва по някакъв начин да се излезе от положението. Затова нашият вид използва обновената и подобрена технология, изобретена за торбестите бозайници. Огромното женско кенгуру ражда колкото скарида малко, което в началото не може да се намира отделно от майката. И после още известно време тя го доизносва в торбата си. Ако то не попадне веднага в торбата на майка си, бързо ще загине от студ и глад.

Така е и с децата. Всеки новороден младенец на дълбоко, инстинктивно равнище знае правилата на играта. Те са прости и сурови.

Първо правило.

Самичък си за никъде. Ако има някой голям, който да те смята за свое дете, който да се грижи за тебе, да те храни, топли и защитава, тогава ще живееш, ще растеш и ще се развиваш. Ако няма такъв, в този живот за тебе няма място, извинявай, ама опитът е неуспешен.

Потребността на детето от грижите на възрастния е жизнено важна. Тук не става дума за „би било добре“, за „без мама ми е самотно и тъжно“, това е въпрос на живот и смърт. Програмата на привързаността, която осигурява тези грижи, е нашата „торба“, чието предназначение е детето да бъде доносено, своеобразна външна утроба, преходен шлюз

между раждането и излизането навън.

Тя е заложена в онези дълбини на мозъка, които нищо не знаят за млечните смески, кувьозите или домовете за деца. Там, в много слабо изучените дълбини на психиката на новороденото, именно това е изсечено на скрижалите: стани нечие или умри. Трети вариант няма.

Това е първото и изключително важно свойство на привързаността, което обяснява много неща в поведението на децата.

Привързаността е жизнена потребност,

нивото на важност е изключително високо. Без нея няма живот.

С това обстоятелство е свързано второто правило. Ако изведнъж се окаже, че възрастния го няма наблизо или не бърза да се грижи и защитава, ти, мъниче, не се предавай веднага. Това твоето не са просто капризи, ти се бориш за живота си и няма място за деликатност. Ако няма никой – викай по-силно. Ако не иска – накарай го. Ако е забравил – напомни му. Ако не си уверен  – провери за сетен път дали той още е твоят възрастен и смята ли те за негово. Важно е да проявиш бдителност. Залогът е висок. Бори се!

И това е второто важно нещо, което си струва да запомниш: ако

детето не е сигурно в своя възрастен,

в неговата привързаност, то ще се стреми към потвърждаване на връзката, ще се стреми да я запази и укрепи на всяка цена. На всяка. Защото е заложен животът му.

Затова, едва родено, бебето веднага се залавя за работа. То трябва да намери своя възрастен и да го привърже към себе си. Да го привърже, и то по-здраво. То има за целта всичко необходимо, природата го е екипирала като Джеймс Бонд за особено важна задача.

Без зъби, но въоръжен

Плачът, разбира се, е главното оръжие на новороденото. Че какво друго му остава? Засега не го слушат дори собствените му ръце и крака. Затова, за да привлече вниманието на възрастния, то плаче. Не, не просто плаче, а ПЛАЧЕ. Реве, дере се. Всъщност плачът на новороденото не е чак толкова силен и рязък. Особено за жител на големия град, който непрекъснато живее сред шум, – с какво толкова може да го порази едно малко човече, ако го сравниш с къртача на съседа, с грохота на метрото, с рева на излитащите самолети, с пукота на мотоциклети, с музиката, която гърми отвсякъде? Обаче от всеки такъв звук, макар и неприятен, можем някак да се абстрахираме.

Да се научим да не ги чуваме,

да не ги забелязваме и дори да спим на тях. Казват, че по време на война хората спят дори когато има канонада. Ние обаче не можем да се абстрахираме от плача на пеленаче. Той ти „дълбае мозъка“, „би събудил дори мъртвец“, уцелва някакъв честотен диапазон, който събужда у нас инстинкта на грижовния възрастен и гласът на този инстинкт е неумолим. Няма значение, че си уморен и ти се спи, че може да си болен, че може да си зает с нещо друго, няма значение искаш ли, можеш ли, – веднага зарязваш всичко и отиваш при детето. Това действа, дори ако плаче чуждо дете: ние се оглеждаме, безпокоим се, а ако е нашето, сме готови на абсолютно всичко, само и само това да спре: да го храним, топлим, мием, люлеем – на всичко, което е нужно, за да бъде малкото живо и здраво.

Случва се този инстинкт да е повреден временно (например под въздействието на влияещи върху психиката вещества: на алкохол, наркотици) или устойчиво (поради психични проблеми или поради собствения крайно травматичен опит). Тогава плачът на детето или не може да пробие през

мъглата в мозъка и остава без внимание,

или предизвиква патологична, непредвидена от природата реакция: ярост или отчаяние. Такива са трагичните случаи от криминалната хроника, когато удрят в стената ревящото дете или майката се хвърля през прозореца в състояние на следродилна депресия. Обаче опитите да се пречупи инстинктът вместо да бъде следван се наблюдават и в напълно уважавани общества. Например в началото на XX век във влаковете на някои развити и уредени държави са правили опити да сложат звукоизолирани боксове за бебета. Те са представлявали закрити сандъци с дебели стени и дупчици за въздух, в които на родителите се предлагало да слагат плачещите деца, така че да не пречат на спокойствието на другите пътници. От идеята бързо се отказват – все пак пожалват децата, макар че и в наше време току

избухват бурни гневни дискусии

на тема „отървете ни от този звук, превозвайте децата някак си отделно или си стойте с тях у вас“.

Впрочем не всичко става с пръчка, понякога детето държи и морков.

Обикновено на втория месец от живота си в един прекрасен момент детенцето го прави. Това, от което родителите губят всякакво самообладание, започват възбудено да се викат, да тичат из къщата в търсене на фотоапарата, да звънят на роднините и да разказват на приятелите си, че днес детенцето се е усмихнало за първи път.

На пръв поглед какво пък толкова?

Мъничкото същество леко е разтегнало беззъбите си устенца. Малко по-късно то ще се научи да прибавя към тази гримаска тих звук – ще се смее. Обаче у възрастните бебешката усмивка предизвиква състояние на еуфория, на несравнимо с нищо блаженство и щастие. Това е такова удоволствие, че от този момент нататък възрастните са готови да се изправят на главите си, за да го видят отново. И отново. И отново. Ние пак сме готови да носим, да люлеем, да подскачаме, да целуваме, да размахваме дрънкалката, да пеем, да кукуригаме и да цвилим, да караме котката да се прави на зоологическа градина, а дядото да шумоли с вестника, – всичко, което се сетим, само и само то да се смее по-често. Просто да изпитаме отново това с нищо несравнимо удоволствие.

Сещате ли се на какво прилича това?

Природата се е погрижила да се хванем на тази въдица. Бебето ще получи всичко, което е необходимо за растежа и развитието му, възнаграждавайки родителите за техния труд с мигове на неземно блаженство. Тук също работят инстинктивните програми за грижа за потомството. Както сексът е направен приятен, за да не ни мързи да се плодим, грижите за бебето също са възнаградени под формата на прилив на хормони на удоволствието в кръвта.

Всъщност бебето може дори да не прави нищо особено, въпреки това то ни въвлича в привързаността просто със своя вид. Голяма глава, пухкаво личице, нос като копче, големи очи, мънички ръце и крака – всичко това е насочено към инстинкта за обгрижване. А колко сладко мирише…

Текстът е отказ от „Тайната опора” е настолна, практически ориентирана книга за родители, която леко и достъпно разказва за ролята на семейната среда за порастването на детето.

Когато прочетете „Тайната опора. Привързаността в живота на детето” не само ще разберете какво стои зад детските „капризи“, „глезотиите“, „агресията“, „лошия характер“, но и как да помогнете на детето си, така че то да расте и да се развива, борейки се без усилие за вашата любов. Авторката, която Людмила Петрановска е известен руски психолог, педагог, семеен консултант и публицист. се съсредоточава основно върху една линия: отношенията на детето със „своите“ възрастни. Всяка глава от книгата е пореден етап от детството. Всеки етап крие нови задачи на възрастта, нови потребности на детето, нови възможности, но и нови рискове, ако потребностите не бъдат задоволени.