— Откъде идват бебетата, мамо?
Ще ме попита един ден моята малка Веста. И аз, подготвена и нетрепваща, ще трябва да й опиша този тъй ясен път. Но сега тя самата е бебе и противно на всякакъв ред, аз задавам първа въпроса на нея:
— Откъде идват бебетата, Весте?
Къде се точи коприната за техните кожи? В кой млечен океан са се къпали уханните им телца? На вселенски въздух ли са се надишали, че дъхът им мирише на теменужки? И кой, кой ми е пратил — без повод и незаслужен — този подарък?
Веста поглъща въпросите ми тъй естествено, както поглъща и целувките-милувките: открива гушка, повдига главичка , открива ни възможност да я обичаме. Човек се ражда приветлив. Човек се ражда насрещен на човека — усмихва се в отговор и прегръща, когато го прегръщат. Но тя не отговаря и аз притискам до себе едно уханно тайнство, а то се вкопчва в мен и в мен се вкопчват пак въпросите, защо!
Майчинството е въпроси…
Нима си вътре в мене ти създадена и в моя мрак си носена, ти, която миришеш на безбрежност — не е ли външен актът на сътворението? Как от моите разочарования, загуби, колебания и умора, от поизлинялата душа и плът се е родило нещо тъй лъскаво-ново и здраво? Не са ли бебетата от други свят —тъй копринени, различни, тъй свободни? Този друг свят, тази друга жива планета, която търсим, не е ли планетата на бебетата? Не се ли ражда нашият същ свят най-напред като друг? И сред малкото неща, които можеш да направиш сам, не е ли най-великата възможност да родиш дете? Да се самонаградиш, да се самоподариш? Ами ако трябваше да го чакаш от нейсе като ред, да ти го пратят? Не е ли това единственото чудо, оставено от боговете на човека —да си роди дете?
А от тези висши въпроси слизат други, конкретни. Какво ли е разположението в белия свят на пелените? В кои креватчета риткат приятелчетата на моята Веста? В кой ли двор беснее… мъжът? Kъде ли играе сега нейният началник? И в пелени ли е още врагът? Кой от този малък детски свят ще я обиди npъв? Кой ще я излъже? На какво ли учат в домовете другите бебета и кога ли сред общия декор на детството ще разцъфтят разликите? Дали няма да пресече пътя на моята Веста онова пораснало бебе, над чиято количка чух две майки като орисници да приказват за мъже, „фрашкани с долари“?
Светът е опасан с детски пояс и аз го виждам — в градинката, в трамвая, по телевизията, а където не го виждам, си го представям нататък — как мърда, как се движи, как диша и когато вечер nриспивам моята Веста, аз я слагам не просто в нейния отделен сън, а в общия сън на децата.
Защото майчинството е… връзка.
Можех да стоя отделна, докато нямах бебето, но сега непрестанно се прислушвам в света и в съседите и надниквам в количките, и подреждам детето си в много дьлгия ред на детските креватчета. Колко километра е той? Защитен ли е детският сън, опасал с живия си дишащ пръстен земята? И на улицата децата са… мои деца и все искам да ги пипна и сетивата ми са тъй изострени, че бодат самата мен.
Колко време ще продължи тази чувствителност, може би остатъчна от времето, когато пазех плода вътре себе си? Ще затъпеят ли сетивата до кравешкия поглед на равнодушието, в който се разбиват всяко страдание и всяка правда?
Майчинството убива равнодушието.
Но не е ли днес обратният случай — на затворени в своето родителство родители, на затворени в крепостта на себеуредбата?
Сигурно това е начин да се живее този свят, който с всекидневното осведомяване всекидневно поднася едри порции страдание. Сгазени деца, взривени деца, простреляни деца. Убити пораснали деца. Гледам телевизионните хроники и
зрението ми се размазва от недоумение и аз не разбирам какво става в този филм, какво си говорят тези хора, какво си правят един на друг и всичко това ми заприличва на някаква адска фантазия. А после душата ме заблъсква отвътре да я пусна да потърси в космоса, в тъмния пантеон на боговете, онзи защитник на бебетата, на децата и на живота, щом светът сам не може да опази децата си. И аз натискам душата — стой тук, на земята, какво си намислила, не те ли е срам, но докато натискам душата, мисълта остава волна: какво ме отличава от древната майка, от вечната майка, от майката в племето, която стиска детето си и му бае против уроки, която увесва на вратлето му синци и амулети, която връзва на ръчичката му червено конче? Какъв светъл обред да извърша над главата на моята Веста? Защото
майчинството е… оживяване на баналностите
Светът се възпроизвежда в баналностите — любов, мир, дете, а сетне всичко това му омръзва, той го изоставя, забравя, ритва своите ясли тръгва да ги взривява. Голя чудо — любов, мир, дете! Баналности! Майчинството е близост до изначалието, онзи извор, от който кристално чисти потичат човешки чувства. Няма никаква баналност — всичко е смислено, дълбоко и ясно. Детето е толкова хубаво, то е най-хубавото нещо и смехът му е най-хубавото нещо, и сънят, и птичият му език, и личицето, по което преминават като облаци по езеро образите на дедите…
0 Коментара