ПЪРВА ГЛАВА,
в която се връщаме назад към началото
НЕМНОГО ДАЛЕЧ ОТТУК ИМА ЕДНА ГОРА. Вие сигурно сте били там. Тя е от онзи вид Гори с дървета, зад които да се криеш, с пръчки, които да извиваш и да кършиш, с потоци, в които да си мокриш пръстите на краката, и със стръмнини, по които да се търкулваш или да тичаш надолу. В тази Гора двама приятели поседнаха на едно място, огряно от слънцето.
– На небето няма нито един облак – рече Кристофър Робин, като се облегна назад, докато мечето Пух (Мечо Пух за другите и просто Пух за вас и мен) се тревожеше дали облаците не са изпопадали долу.
– Чудя се къде ли са – каза замислено Пух.
– Кой? – попита Кристофър Робин.
– Облаците – отвърна Пух.
– О – каза Кристофър Робин сънливо. Това беше Много Добър Въпрос, като се знае, че месецът беше април и денят бе вторник или може би сряда, и наистина би трябвало да има априлски дъждове. Вместо това над тях светеше лазурносиньо небе, което се простираше от Влажното Място до пътя към Северния полюс, без ни най-малко облаче, което да го смути, даже без нито едно от онези срамежливите и прозрачни, които все не са съвсем сигурни дали да останат, или да си ходят.
Кристофър Робин и Пух правеха точно онова, което най-много им харесваше да правят. То изобщо не беше нещо много, но те го правеха заедно и това го превръщаше в Нещо За Правене. Това приятно чувство за нищоправене караше Пух да си затананика.
Днешното тананикане се получи такова:
През зимата е студ голям.
През лятото – студ няма там.
През есента летят листа.
А с времето каквото ще си прави пролетта.
Тук Пух се поразколеба, защото никога не се беше замислял за разликите между пролетта и есента и коя от двете точно се промушва преди зимата, и коя идва веднага след нея. Той се опита да си изясни тази бъркотия, но те, точно както и вторник, и сряда, все си разменят местата, когато човек не гледа към тях. Кристофър Робин не го поправи, така че той прие, че ги е казал правилно, и продължи нататък:
Но все едно какво е то, със вятър или с влага…
Пух не успя да довърши, защото нещо се приземи съвсем близо до него.
– Здравей, Тигре! – каза Кристофър Робин, като помагаше на Пух да се изправи и го изтупваше.
– Тигрите обичат игри – каза Тигър с широка усмивка. – Каква игра е тази?
– Не е игра – отвърна Пух малко потиснато. – Или поне не беше. Това беше тананикане.
– О – рече Тигър, като не успяваше да си спомни дали тананикането е нещо за ядене, или нещо, върху което може да се седне. – Тигрите и това обичат също.
– Сигурен ли си? – попита Пух. – Защото, когато пристигна в гората, ти каза, че обичаш много работи – като мед и не помня още какво. Но не хареса нито едно от тях.
И забавното е, че когато Пух каза думата „пристигна“, цял куп приятели се появиха. Само като го каза, и някак изведнъж Прасчо вече беше там, и Бухал, а също и Кенга, и малкият Ру, и разбира се, Зайо, а където е Зайо, много ясно, че там ще са и цял куп негови приятели и роднини. Внезапно се събра цяла тълпа. Дори Йори, който често липсваше, не липсваше.
– Бях забравил всичко онова около пристигането – каза Тигър, като се позамисли малко. – Забавно си беше. Тигрите обичат да пристигат. Когато аз дойдох, имаше много „здрастита“ и нови приятели, на които да покажа как се подскача, в смисъл – да се запознаем – поправи се той и после развълнувано попита: – А ти как пристигна, Кристофър Робин?
– В Гората ли? – попита Кристофър Робин, леко изненадан от въпроса. – О, аз винаги съм си бил тук.
Като чу това, Зайо отстъпи назад.
– Но нали би трябвало да има нещо Преди Винаги? – попита той на свой ред. – Винаги има Преди.
Кристофър Робин не мислеше, че е имало такова нещо, не и за него, във всеки случай.
– „Преди“ е нещо истинско – заяви Бухал сериозно, – и не бива да се бърка с „някога си“ и с „едно време“. Един вид, така да се каже, „Преди“ е Фактически Реалното. Ти трябва да научиш за своето „Преди“, Кристофър Робин, и после да ни кажеш за него и на нас.
– О, нещо като история! – изписка Ру, силно развълнуван.
Кенга гордо го погледна.
– Да, Ру, миличък, ти обичаш историите, нали? Не всеки би могъл да седне така кротко и да слуша толкова дълго – каза тя на останалите. – Е, още на другия ден…
Но те вече бяха спрели да я слушат.
Тигър изглеждаше разтревожен. А тревогата му беше, че в това „Преди“ на Кристофър Робин би могло да няма никакви тигри.
– Харесвам сегашната история най-много – каза той, – защото и аз участвам в нея.
– Но това не е история – каза Кристофър Робин, като се разсмя. – Няма как да ви я разкажа, защото нищо особено не се е случило.
– О – възкликна Тигър и малко се разочарова, но това не продължи дълго, защото на тигрите винаги им идват блестящи идеи. – Ако направя така, че нещо да се случи, тогава ще стане история – заключи той.
Другите зачакаха с известно притеснение. Като цяло, когато Тигър беше наоколо, нещата се случваха – независимо дали искаш, или не. Но след като мина доста време, без да се случи нищо, приятелите се върнаха към наблюдаването на ясносиньото небе, а Пух се опитваше да си спомни докъде беше стигнал със своето тананикане.
– Мразя да бъда този, който разваля настроението – каза Йори, нарушавайки тишината. – Но Тигър изчезна преди Известно Време. Което не му е присъщо. Поне според моя опит – въздъхна той, – Тигър е ВИНАГИ тук. Такъв си е той. Но Тук или Там, във всеки случай, е ВИНАГИ ШУМЕН.
Думите на Йори „винаги шумен“ сами по себе си не бяха много тихи и неколцина от по-дребните приятели и роднини нервно подскочиха, когато той ги каза.
– Така да се каже – продължи Йори, – тишината ме кара да се чудя къде ли е той.
Кристофър Робин беше силно впечатлен от тази реч. Той знаеше, че Йори и Тигър невинаги са били най-добри приятели. И като се има предвид онзи случай с мокренето в реката, от който Йори така и не се възстанови напълно…
– Йори – рече Кристофър Робин със сериозен глас, – ти каза Нещо Много Мило.
При тези думи Йори склони глава и ако някой беше надникнал в дългите му клюмнали уши, щеше да забележи една лека руменина.
– Тигър е твърде кротък твърде дълго. Трябва да го намерим!
И така, те потеглиха.
0 Коментара