Отказване от памперса или научаване на гърнето?

Думите са изражение на мислите ни и заради това е важно как формулираме нещата. В „отказване“ има доста категоричност и рязкост, някак си сякаш режеш клони, докато в момента ми се струва, че „научаване“ е много по-спокойно по отношение на времето и детето.

Първо ще направя уточнението, че с първото дете се старах да не се държа като майка на първо дете и се опитвах да следя какво правят майките с две към по-малкото. От там дойде малко по-спокойното ми отношение към паднали биберони, гладене на дрехи, сън и изваряване. В едно нещо обаче може би малко прекалих, водена от интуицията си на майка на първо дете – бебето се оказа на гърнето на 8 месеца (много й личеше, а кръста ме болеше и вдигането й ми беше ад).

После, в една от Срещите на Pampers д-р Рада Маркова каза нещо, за което не знаех – научаването на ходенето на гърне може да се случи най-естествено, когато детето научи да контролира таза си, т.е. когато се научи да ходи и да качва поне 10 стъпала. Възможно е да е било нещо подобно, не е дословен цитата, но ме впечатли ясната медицинска логика – когато детето започне да контролира ходенето, което става през таза, а в таза са т.нар. тазови резервоари – пикочен мехур и черва – и дори усложни задачата със стълби, тогава е времето – и го запомних за второто си дете!

Втората млада дама е на година и хич и не ми минава през ума да се хвърлям да я уча да седи на гърне. Май излъгах неволно. Мина ми през ума, дори извадих от мазето гърнетата на сестра й преди няколко дни. Дори веднъж я сложих ей така, да види какво е. И още докато я слагах, си припомних за съвета на педиатърката …

и сега върху гърнето в банята седи кукла.

Знам теориите за изхождане на детето над гърне и т.н. от три часа след раждане, идеите за пране на пелени, но те не са за мен. Освен заради чисто практичните причини (например време) има и поредица от други, които ще нарека психологични. Много психолози и психоаналитици са работили върху въпроса с контрола върху физиологичните нужди, което от време Фройдово се случва в аналната фаза (което малко се бие с примерите в интернет за „децата“ нейдеси – Бирма например, които ползват тоалетна хартия от раждането си). Най-популярно казано в аналната фаза (18-36 месеца) детето установява удоволствието от контрола върху собственото си тяло и удоволствието, когато го упражни.

Франсоаз Долто, популярната френската психоаналитичка – революционер в защита на правата на децата, чиито размисли и 60 години по-късно звучат малко радикално, пише че за нея ранното отучване е теория, родена от мързела на английските детеглегледачки в заможни семейства, които трябвало да перат пелените на бебетата, а по селата общо взето не било ясно кой точно какво е направил заради ходенето по ризки.

Нейната теория е, че „населението би трябвало да бъде осведомено да изостави окончателно подобно обучение до възрастта, в която напълно доброволно и поради наличието на необходимото ниво на двигателно развитие детето ще изпита удоволствие да се заеме само с удовлетворяването на своите естествени нужди“. Когато детето достигне до етапа на своето проговаряне трябва да му бъде обяснявано и в компанията на възрастен да му се показват безопасните предмети в дом. Така то от

клекнало/лазещо ще поиска да подражава

на другите хора в семейството. Това е етапа, в който може да се насочи вниманието му към начина на изхождане на възрастните – и нейният съвет е гърнето да седи в тоалетната. Така, когато детето пожелае да стане „голямо“ и следователно чисто, ще отиде на същото място като възрастните. Като това е нужно да става без принуда – ако иска. То само преценява, кога става достатъчно голямо. Усещам лек сърбеж, представяйки си едни майки, които не могат да асимилират как ще седят на тоалетната чиния с бебето до тях или пресмятат на ум бактериите, които детето може да погълне в помещението на тоалетната.

Но реално децата имат вътрешния стремеж – същия като този, който ги кара да говорят и да стават, за да ходят – който ги кара да изпитват удоволствие да управлява изхождането – просто му е интересно, защото командва собствено си тяло. „Така или иначе – пише Франсоаз Долто – дневното и нощното задържане на сфинктера се получават от самосебе си, ако никога не се занимаваме с тях.

Днес, в нашето цивилизовано общество насаждането на

вина относно естествените нужди е проблем,

ако не и ежедневна драма на повечето, ако не и на всички деца преди двегодишна възраст… Тази преждевременна грижа, успешна или не, води до злополучни последствия, предизвикващи психосоматични смущения в бъдещето“.