Отворената рана на българското родителство

Вече три дни след Великден цялото българско общество не е на себе си. Аз не правя изключение. Вместо да вдигнем наздравица на светлия празник с мъжа ми, до малките часове разисквахме стойността на човешкия живот, ценностите, беззаконието. Говорихме си за малките и големите неща в живота, за плановете. Как утре може никога да не дойде. Как, страхувайки се от пандемията, оставаме у дома, за да се предпазим, а едно излизане (например до магазина) може да ни струва всичко – докато кротко чакаме на червен светофар.

Трагичната катастрофа, в която загина Милен Цветков, разлюля и без това неспокойното българско общество. Месец след началото на извънредното положение, емоционалното и психическото състояние на българина е доста нестабилно. Това обаче преля границите ни и породи експлозия от емоции и чувства – гняв, тъга, страх, безсилие, жажда за мъст. Защото всички познаваме Милен Цветков – някои лично, други от екрана, и си го чувстваме като наше момче.

И затова реакциите ни бяха първични и категорични –

нападки към държавата, коментари за беззаконието, етикетът “келеш” навсякъде. А нещата започват от “люлката”, дома и семейството. Виждаме това, което е на повърхността – скъп джип, регистриран на името на фирма. Извършител, чиято майка е изпълнителен директор на голяма компания. И сме готови с присъдата. Не виждаме обаче основата, корените. Отворената рана на българското родителство.

Работя с много деца – както с такива, чиито родители имат повече възможности, така и с по-скромни такива, и често виждам, че истинският проблем е в семейството. В липсата на адекватно общуване и създаване на устойчиви ценности, на търпение и прекомерна (а не конструктивна) критика.

Наблюдавам два основни типа родители. Едните казват “Той е дете, сега му е паднало да си живее живота, нека си почива, нека се забавлява”. Другите пък са свръхизискващи, свръхамбициозни, с куп проекции на свои желания и несбъднати мечти. Държат децата им да учат в елитни училища, да владеят много езици, да учат в чужбина, да са с високи спортни постижения. И, разбира се, очакват за това да се погрижи някой друг – учители, треньори, педагози и т.н. А ролята на родителя се свежда до такси, което превозва децата си от точка А до точка Б.

По-заможните си имат шофьори и за това.

Комуникацията ни с децата се свежда до въпроси за оценки и задачи, какво прави днес, какви домашни имаш. А детето понякога казва истината, понякога лъже, а понякога изобщо не дава обратна връзка. Родителят, особено ако претендира да е успешен, е в спиралата на “голямата игра” и иска още и още, в повечето случаи няма време истински да му обърне внимание, да потърси причините и да общува пълноценно с детето си. За сметка на това го обгрижва с вещи. По възможност по-скъпи и луксозни.

Да, няма нищо лошо в това да имаш хубаво жилище, да се возиш в хубава и сигурна на пътя кола, да имаш маркови дрехи. Въпросът е как експлоатираме всичко това и къде е балансът между необходимост, комфорт, уют, стил, стандарт и охолство, разточителство и показност, граничеща с арогантност.

Оказва се, че ние, родителите, не умеем да поставяме граници на децата си.

Унищожаваме мечтите им, задоволявайки всеки техен каприз.

Когато не възпитаваме ценности у тях от най-ранна възраст, когато няма ограничения пред желанията им, превръщаме живота им в постоянно състезание кой има повече. В този смисъл, дали детето, което уби Милен и го превърна в поредната жертва на пътя, също не е жертва? На собствената си майка (и баща) и на обществото, което нехае за душевността, ценностите и емоциите на децата. Докато някое от тях не седне зад волана на скъп, луксозен джип и не отнеме човешки живот.

Страх ме е от това, в което превръщаме децата си. Да се интересуват само от пари, да нямат цели, да посягат към наркотици, да карат огромни и бързи коли, да нямат достойнство и ценности.

На пръв поглед, майка му и баща му са си изпълнили родителския дълг – образовали са детето си, облекли са го добре, направили са един феноменален абитуриентски бал и са го изпратили да учи в университет в чужбина.

Да, но животът на едно дете не е само в притежанията и постиженията му. А също и възпитание, общуване, грижа, внимание, търпение и граници е това, от което има нужда.

Не задоволявайте всички желания на децата си!

Оставете ги да дерзаят, да научат стойността на нещата, да намерят смисъла на търпението. Да се научат да чакат, за да получат това, което желаят. Защото може да се окаже, че са го искали само за да се изфукат пред другите.

Родители, стойте си при децата, ограничавайте ги, давайте им добър пример!

Не постъпвайте непочтено, ако искате да възпитате почтени хора. Нека се научат, че действията имат последствия, нека да могат да носят отговорност и да обмислят добре решенията си.

България загуби един читав и достоен човек навръх Великден, журналистиката загуби един критичен глас и професионалист, има хора, които загубиха скъп и верен приятел, но едно семейство загуби Милен – баща, син, любим.  На негово място можеше да бъде всеки един от нас, но и на мястото на майката на шофьора също можеше да бъде всеки един от нас. Аз съм едновременно гневна и уплашена, защото имам двама сина. Задавам си въпросите “Правилно ли ги възпитавам? Правилните граници ли им поставям?”. Защото след всяко мое ограничение детето ми се сравнява с другите, на които всичко им е позволено. Защото другите родители са много добри и разрешат и купуват всичко.

Замисляме ли се какво отнемаме на децата си, когато всичко им даваме?

Вземаме им от мечтите, от детството, от целите, от мотивацията да учат, да работят, да се развиват, да постигат.

Като последствие от това децата ни не умеят да градят, да ценят, да правят компромиси, егоисти са и искат всичко тук и сега. Това се отразява на целия им живот, на връзките, семействата и кариерите им.

Моят апел е към родителите – бъдете близо до децата си. Очертайте ясно границите и ги отстоявайте непрестанно и с увереност. Бъдете постоянни в критериите, но и в търпението си. Не позволявайте да ви се качат на главата.

Добрият родител невинаги е щедрият родител.

Ограничаващият, строгият (без да залитаме в крайности) родител може да възпита много по-силно в емоционален план дете, да направи живота му много по-смислен и пълноценен. Колко празен и тъжен може да е животът на едно момче на 22, което на Великден кара кола с бясна скорост в замъглено състояние, без усещане за духовност, за празник, за светлина и радост в душата?!

Ако възпитаваме такива деца, те няма да могат да поемат никаква отговорност както за себе си, така и за собствените си деца, за наследените бизнеси на родителите си и хората, които работят за тях и чрез които те просперират.

Това, което се случи на Великден, е в голяма степен резултат от родителско безхаберие и безотговорност.

Да започнем промяната от собствените си деца.

Давайте с мярка!

Нека бъдем истински отговорни родители.

Нека създаваме истински и устойчиво бъдещето си!

Невена Басарова-Дичева е основател и управител на Първа Детска академия за добри обноски, където деца, тийнейджъри и техните родители се обучават как да се държат в обществото, да спазват добрите маниери и правилата за поведение. Невена създава иновативната методика „Гъвкава дисциплина“, с помощта на която децата се възпитават в уважение към правилата и в същото време имат свободата и простора да се развиват. Сертифициран треньор е по Емоционална интелигентност и е специализирала „Психологично консултиране и въведение в психотерапията“. Автор е на книгата “Детска академия за добри обноски” (СофтПрес, 2019 г.).

Невена Басарова е сертифициран консултант по социален етикет от престижната школа Minding Manners International в Лондон. Тя е сертифициран експерт по бизнес етикет от М. Паркър – лицензиран обучител на Washington School of Protocol във Вашингтон, САЩ.