Първокласни вълнения

Много дълго се дистанцирах социално от тези вълнения. Въпреки разговорите с майка ми, която вероятно от две години следи резултатите от малките и големите матури. Въпреки дискусиите във Фейсбук групи, на площадката… въпреки рождените дни на бъдещия ученик точно през септември.

Но неизбежността ме настигна и в условия на извънредна ситуация аз подадох документите му за първи клас. Сега остава да чакаме къде, с кой класен ръководител и с какви деца ще се окаже в един клас.

Но преди това…

Аз дължа много и съм благодарна на учителите си, особено в гимназията. Учих руски и италиански, английски, попаднах в клас от хора, които въпреки кризите и преломите на поколението ни, пораснахме и останахме стойностни и

гладни за знания и умения.

От моето начално училище имам слаби спомени. Например за малко пях в хор. Явно учителката безболезнено ме е отстранила, преди да съм нанесла трайни щети на слуха на другите. Помня и един летен лагер, на който танцувахме ламбада и скачахме от една висока ограда. Единственото, за което съжалявам от този период, а и като цяло, е, че така и не попаднах за повече от година в едно училище с най-добрата ми приятелка. Това не попречи на дружбата ни, но щеше да е хубаво да сме заедно. Както е видно, нямам спомени какво сме учили, но е било достатъчно, за да вляза да уча в елитна пловдивска гимназия.

Сега, от ролята на възрастен, осъзнавам, че

началното образование е важно,

защото учи децата да се справят с предизвикателствата на стадото, извинете, обществото, и второ – защото независимо колко знаят за Вселената, динозаврите, атомните подводници или за устройството на човека преди първи клас, в училище се наливат основите за осъществяването на тези проблясъци за бъдещи успехи или провали. Математиката, правописът и четенето са базата на всичко. Факт. Аз умея да смятам на нивото на осмокласник, пиша на нивото поне на висшист, така че учителите ми са си свършили работата. Най-важното –

вкарали са ме в системата, без да ме убият.

Не се вълнувам твърде много за средата на сина ми в първи клас. Това е честният ми отговор, защото както моят личен опит сочи, средата в началния курс на моето образование е била достатъчно добра и скучна, за да ми върви ученето, но не помня много, или съм забравила лошото. Наясно съм, че времената са различни, но хората сме същите, само че вече дигитално въоръжени.

Той ще срещне учители, приятели, врагове, ще му е весело, трудно, ще открива, че животът не е толкова прост, колкото му е изглеждало досега, но ако вкъщи не получи подкрепа да продължи напред, и на улицата, и в клас пак ще му е трудно да се справи.

Синът ми е зодия Дева, резултат от събирането на Овен и Телец, и бързо ще стане ясно дали гласът му ще се чува ясно и силно в класа, или ще игнорира съучениците си за сметка на приятелите си извън него. Неоспоримият факт е, че

той е умен, но не е „хапка“ за всеки учител

или клас. Като единствено дете има и други характерни прояви, които ще направят първи клас предизвикателство. Големият риск е дали ще приеме неизбежностите на систематичния ред, или ни чакат много срещи с директора. Накрая резултатът ще е същият – ще помни нищо или малко, или ще се влюби в училищната си среда, но при всеки случай ще се справи някакси.

Това, на което се надявам, е училищната система да не убие ученолюбието му и глада му за познание, което явно се случва. Мои приятелки горко ми се оплакват как будните им преди деца

загубили рязко интерес към познанието,

щом са влезли в коловоза на системата.

Аз не съм родител, който гледа детето си по учебник. Опитвам се да следвам интересите му и да ги направлявам градивно, за да остана с цяла кухня. Той си сглоби чукче от молив и щипка за пране на 3 години, напълни камерата ми с цветни разтвори на 5, отказа се от „Пет патрул“ в полза на „Как се прави?“ по научнопопулярен тв канал, изработи с кубчета, прежда, хартиени лодки и пластмасови фигурки язовир, който да наводни с одеяло, преди да дойде време за първи клас. Затова го записах на ментална математика и на роботика, тръгна на физика за деца, готварство…

Изглеждам като амбициозна майка маниачка, нали?

Всъщност не съм… Просто търся полезни и забавни занимания, които да му дадат възможност сам да отговори на въпросите си, на които аз и баща му не можем. Или съм заета с други неща, за да уча с него сега, преди да ми се наложи в училище. Как беше онази мъдрост: „Вместо да даваш на гладния риба – го научи как сам да си лови риба!“. Е, аз определено знам по-малко или поне различни неща от това, което често го вълнува, и затова го водя на „риболов“.

Проблемът е, че това се случва по бракониерски, е не с легитимен билет от държавната система за образование, и то с много деца, за които аз смея да твърдя, че може би не са по-умни от другите, но имаме ресурса да дадем стратегическо предимство или да им

създадем сериозен проблем още преди да влязат в системата.

Проблемът е, че хлапета като моето може и да не са мнозинство, но не са малцинство, и че образователната система не е готова да се справи с техния маратон към нови познания, придобити в съседни на основната писта към знание.

Този месец, в условия на социална изолация, включихме уроците за първи клас по БНТ2 в опитите си да го занимаваме с нещо градивно извън филмите за животни и експериментите в кухнята. За нас и за бъдещия първокласник това беше откровение и челен сблъсък със системата.

Спомням си първия ни тв урок.

Аз се мотаех в кухнята, мъжът ми нещо си правеше, а ученикът беше предупреден, че следващият половин час ще учи математика. Учителката – миловидна блондинка, започна часа за събирането 2 плюс 2 например. „Едно патенце“, „едно жабче“… редеше тя думите и аз вперих поглед в телевизора.

– Мамо, тази учителка защо ми говори като на бебе? Казва се „пате“, нали?

– Може и патенце – отговорих аз, – като в приказките.

– И защо смятаме 2 плюс 2? Това го учихме във втора група!

Баща му също дойде и а-ха да коментира нещо, го спрях, защото на бъдещия ученик му трябваше малко, за да се убеди, че ще го върнем във втора група, а не отива при големите от първи клас.

На следващия ден попаднахме на друга учителка, която успя да го „закотви“ за цял час през телевизора. Тя говореше ясно, без излишни умилителни, с хумор и с уважение, без да се страхува да сгреши при натискането на клавишите на дигиталната дъска, или да импровизира. Тя го накара цял ден да решава задачи по стената в коридора ни и да ни изпитва.

Накратко, убедих се, че учителят е този, който ще направи

училището неговия втори дом

или просто място, в което се решават задачи за оценки. Но как да позная кой е този УЧИТЕЛ? Някакви съвети?

Вярвам, че има учители, които знаят как да превърнат децата в ученици и после в хора, които знаят ценността на знанието.

Знам, че първите класове са най-трудни, защото правят социалната адаптация от желателна в неизбежна.

Иска ми се той да е добър ученик,

но най-вече искам синът ми да иска да се учи сам или с приятели, но най-важното – защото вижда смисъл от това.

Силно желая той да получи „въдица“ за знания, за да улови рибата, която ще храни бъдещето му. Но всичко това сега зависи от избора на едно или няколко училища, класирането по точки, и буквоядство, което няма нищо общо с това. Важна е първата крачка, която направихме заедно вкъщи, а пътят ще го извърви сам. Успех, първокласнико!