Педагогика на шамара

Не ви ли се е случвало да видите на улицата разгневена майка, който в пристъп на ярост жестоко налага невръстното си дете? Как реагирате? Възмущавате се? Опитвате се да я спрете и да й обясните, че постъпва грозно и глупаво? Отминавате, мърморейки си, че на такива хора трябва да им отнемат родителските права? Казвате си, че тези сцени са неприятни, но в края на краищата не е ваша работа и няма защо да се месите? Съжалявате детето и си мислите какъв ли човек ще излезе от него?

А вие самите посягате ли на децата си? Приемате ли, че боят е един от начините за възпитание?

Хайде да попитаме първо децата.

В две столични училища направихме ърза анонимна анкета. Участваха около 100 ученици – 60 момчета и 38 момичета на мъзраст 11-13 г. Само двадесет от тях никога не ядат бой: 11 момчета и 9 момичета. Останалите признават чистосърдечно, че им се случва – на кого по-често, на кого по рядко.

Причините?

Най-често децата ядат бой за слаби оценки.

Какво голямо провинение! Прибираме се вкъщи от работа, задаваме дежурния въпрос за училището, проверяваме бележника, откриваме поредната тройка или четворка, вдигаме набързо скандал, плесваме няколко шамара (дай боже, това да е всичко) и сядаме пред телевизора. Изпълнили сме родителските си задължения. Е, не сме дали възможност на детето да обясни причините за слабия успех, но какво толкова има за обясняване… Играло е повече, отколкоо трябва, мотало се е и… това е. Ние се трепем по цял ден, изкарваме пари да го храним и обличаме, а то ни се отплаща с двойки ит ройки. Нека го заболи сега, нека му звънне в ушите, че да го питам дали утре ще зяпа през прозореца или ще стои над учебниците.

Има деца, които наистина стоят над учебниците, примирайки от страх, с ненапускащата ги мисъл, че ако ги изпитат, трябва да изкарат поне петица.

Някои пък бавно се примиряват с шамарите.

Нито едните, нито другите стават отличници. И как да станат, когато никой не се интересува от проблемите им, не сяда с тях да обясни сложните задачи, дефиниции, правила… Няма време. Никакво извинение не е това. Времето за един скандал е предостатъчно за внимание към учебния материал. Но ние само изискваме, и то без да знаем точно какво. Щом Петър има шестица, значи и ти можеш. Това е най-често срещаната родителска логика.

В анкетата децата обясняват, че понякога правят бели. Уточняват: чупят скъпи вещи, дразнят сестрите си, цапат се, не си оправят стаите… Поводи за бой – колкото искаш. И като гледа човек разкривените букви на белия лист, досмешава го. Може ли за такива дребни неща да обиждаме децата си, да проявяваме безсилие? Защото съм твърдо убедена,

вдигаме ръка, когато не знаем какво точно трябва да направим

Оставяме раздразнението да вземе връх, губим търпение, позволяваме нервното напрежение да говори вместо нас. Удряме и чак след това се питаме защо. Всъщност ако си зададем този въпрос, все пак е добре. Имаме шансове при следващата подобна ситуация да се спрем.

На 30 родители зададохме въпросите: допускате ли грешки при възпитанието на децата си и оправдавате ли боя като начин на възпитание. Само една майка е сигурна, че не греши с възпитанието на децата си и само в една анкета открихме отговор: „Да, боят може да възпитава“. Останалите родители признават, че не са безгрешни. Не създават трудови навици на децата си, не са достатъчно взискателни и строги, често се карат без причина, липсва им търпение… Основната им грешка по тяхна преценка е, че прибягват до грубост.

Налице родителската самокритичност. Но не се ли сблъскваме с парадокс? Знаем грешките си, можем отстрани да анализираме поведението си, мислим за това, как възпитаваме децата си и въпреки всичко не можем да се справим. Имаме едно оправдние – педагогикта е сложна наука, призвание, талант може би. И все пак, защо повтаряме грешките си? Защо днес в разговор с близки хора признаваме нервността си, припряността си, излишната и прекомерна избухливост, а на другия ден посрещаме детето намръщени, готови да повторим поведението си? В анкетата повечето жени по професия учителки и медицински работнички признават, че се чувстват психически преуморени. Признават, че често са прекалено взискателни и с това тормозят децата си. Но как да променят поведението си?

Може би първо трябва да се вгледаме в себе си, в начина си на живот, във всекидневното бързане и тичане. Нервността е доказателство за неорганизираност, за липса на система в работата и у дома. Не че е лесно да свършиш всичко, което стои пред теб от сутринта. Но само мисълта, че незаслужено ще натъжиш детето си, трябва да те мобилизира.

Сигурна съм, че на всяка детска реакция трябва дас е обръща голямо внимание –

нито сълзите, нито смеха да отминаваме

Всяка проява си има причини, подбуди. Те са важни, те трябва да ни вълнуват. Повечето родители съжаляват, след като набият детето си. Но кому е нужно това съжаление? Направеното оставя следи и дори с извинения не можем да ги заличим. „Правя го за негово добро“, оправдават се някои. Дали си вярват наистина? Дали се сещат за тези думи, когато разгневени съседи се оплакват, че синът им бие по-малките деца? Няма как да отминем въпроса за примера. Не можем да не помислим за последствията от възпитанието чрез грубост. Само един път да усетим, че в очите на детето ни припламва омраза, трябва да ни прониже тревога. И дано не е късно. Дано успеем да променим себе си. Защото грубостта винаги поражда грубост, насилието – насилие. Много преди нас е открито това. Защо да доказваме доказаното?

„Аз винаги слушам, за да не ме бият“, е написало едно момиче. Страхът прозира, вижда се с просто око. Какъв ще е разултатът от този страх? Може би един потиснат, стреснат човек, който винаги ще съгласява с чуждите мисли, безропотно ще приема несправедливостите.

Един човек, лишен от борбеност, от амбиции, от растеж. Кротък човек – без мнение. Не ни се иска да бъдат такива децата ни, нали?

Двете анкети, които направихме, пораждат тревожни мисли. Може би те не ни дават право да правим големи обобщения. Но ни задължават да се огледаме. И се оказва, че да признаваме грешките си съвсем не е достатъчно. Трябва да се поучим от тях, да помислим над тях. „Мене не ме бият вкъщи. Мама казва, че от боя няма полза“. Простичко обяснение. Но вярно. И това, че децата го знаят, само ни подсказва – примитивните методи на възпитание с безполезността си се обръщат срещу нас. И понеже имаме право на избор – нека не го отлагаме безкрайно.